Опасното време за най-надарените не е младостта“, пише визионерът Елизабет

НИК КЕЙВ за изкуството на остаряването

„ Опасното време за най-надарените не е младостта “, написа визионерът Елизабет Пийбоди , която измисли термина трансцендентализъм, в своето постоянно предизвестие против клопката на самодоволството. „ Опасният сезон е междинната възраст, когато подправена мъдрост те изкушава да се усъмняваш в божествения генезис на фантазиите на младостта си. “

Век и половина след нея, обмисляйки по какъв начин животът да не се трансформира в подигравка на самия себе си, Симон дьо Бовоар отбелязва: „ В преклонна възраст би трябвало към момента да имаме пристрастености, задоволително мощни, с цел да ни попречат да предадем себе си. “

Преминаването през стадиите на живота и срещата с всеки съгласно неговите лични условия е висшото изкуство да живееш – висшият тест за самоуважение и обич към себе си.

Често това, което най-вече притъпява нашата жизнеспособност, е наклонността импулсът на минал стадий да направлява сегашния, макар че нашите цели и пристрастености са се трансформирали до неразбираемост.

Как да почетем разгръщането на живота без наказателно сграбчване в предишното е това, което Ник Кейв изследва в откъс от „ Вяра, вяра и кланица “. Вече на шестдесет и пет години той разсъждава:

Често ни карат да имаме вяра, че остаряването единствено по себе си по някакъв метод е изменничество към нашето идеалистично младо Аз, само че от време на време си мисля, че може да е противоположното. Може би на по-младото Аз му е мъчно да изживее същинския си капацитет, тъй като няма визия какъв е този капацитет. Това е неоформено нещо, което тича уплашено през множеството време, трескаво пробвайки се да построи някакво чувство за себе си – „ Това съм аз! Ето ме! “ – по всевъзможен метод, по който може. Но тогава времето и животът идват и разрушават това чувство за себе си на милиони части.

В благозвучие с прозрението на великия будистки преподавател Пема Чьодрьон , че „ единствено до степента, в която се излагаме още веднъж и още веднъж на заличаване, това, което е неразрушимо, може да бъде намерено в нас “, той преглежда какво се намира от другата страна на това саморазрушение:

След това идва наново съединеното Аз, себе си, което би трябвало да сглобите още веднъж. Вече не е нужно да отделяте време, с цел да разберете какво сте, просто сте свободни да бъдете каквото желаете, безпрепятствени от непрестанните потребности на другите. Някак израстваш в пълнотата на своята човещина, формираш своя личен темперамент, ставаш просто човек — не знам, някой, който е станал част от нещата, а не някой обособен от или в несъгласие със света.

Едно потомство по-рано Бъртран Ръсел засегна това в своето проницателно наблюдаване, че да остарееш щастливо е въпрос на способността да „ направиш ползите си последователно по-широки и по-безлични, до момента в който лека-полека стените на егото се оттеглен и животът ти стане все по-слят с универсалния живот. “