Евгений Дайнов: НДК
Оня ден ходя на Панаира на книгата в НДК. Почвам от четвъртия етаж с концепцията да се придвижвам надолу: по този начин сега, в който ми писне, ще съм долу пред изхода, а не – горе под покрива.
Покривът обаче – добре де таванът – в този случай си имаше други проекти за мен. В края на редицата сергии на четвъртия етаж ненадейно от тавана руква малко водопадче. И оформя бързо разрастващо се езерце, пълнещо се с леко ръждива водица.
Засегнатата сергия беше на моите другари от „ Комунитас ”. Помогнах им да евакуираме книгите по-далеч от водопада/езерцето. Многократните опити на уредниците и на пострадавшите да намерят някой чиновник на НДК не доведоха до нищо. Беше събота – почивен ден за всички чиновници и изключително – на НДК. После и на втория етаж видях по какъв начин се заражда малко водопадче...
Докато премятах кашони с книги – размишлявах. За Председателството, несъмнено. В което главната цел на нашите управници е „ да не се изложим пред чужденците ”. Само че те го схващат в смисъл да няма кой да стачкува против извращенията им. А то се случва в дословния: таванът на НДК тече. Вече тече, въпреки да е ремонтиран за милиони и въпреки на открито да не вали нито дъжд, нито – сняг, а Председателството да е още надалеч. Тече и ще продължи да тече, тъй като няма по какъв начин да стане инак.
Ако единствената ти цел е да не се изложиш пред чужденците – ще се изложиш. Неминуемо е. Напълно неизбежно. Защото, до момента в който се притесняваш дали не ти миришат краката, ще се размирише нещо друго.
Отсега подсигурявам, че сърцето (както си го показват нашите хубавци) на Председателството – НДК – ще тече. Тоалетните (доколкото ги има) ще се запушват и върху тях ще бъдат слагани найлонови пликчета, увенчани с надпис на амбалажна хартия: „ Клозета не работи! ”. Уханието ще се стеле нагоре най-малко до мецанина. Няма да работят асансьори и порти. Отвън, пред входа, ще се наводнява, което, на собствен ред, ще откъсва плочките от техните котви и те ще джвакат, типично по софийски, до момента в който ти пръскат рядка тиня по обувките.
Откъде знам всичко това ли? Освен че го видях с очите си по какъв начин стартира, имам и обща подготовка по въпроса.
Казваме: корупцията е на всички места. Как наподобява това? Ако си компания по ремонтите на НДК-тата, си подготвяш нещата с поръчителите на ремонта, тъй че да получиш поръчката. После връщаш част от парите назад на поръчителя, под масата. После си отвън неговия надзор. Как ще ти държи сметка за качеството на ремонта, откакто е взел пари от теб?
А ти пък, като реализатор, знаеш следното: в корумпирана среда триумфът не идва с работенето, а с други умения. Затова – а и с цел да увеличиш нормата на облага – не се напъваш. Не плащаш огромни заплати на знаещи майстори, които да създадат ремонта като хората. Вместо това набираш който хванеш от махалите и ги хвърляш на обекта. Ама те това не го умеят? Голяма работа. Ти не зависиш от резултатите от ремонта си, тъй като възложителят не може и „ копче ” да ти каже, камо ли – „ оправяй си бакиите за своя сметка ”.
Затова, каквото и Председателство да се задава, никой няма да си мръдне пръста за това НДК да не продължи да се разпада върху главите на другарите от Европа.
Дори цялата работа да не беше обречена от корупцията, има нещо надълбоко нездраво (чумаво, тифозно, туберкулозно) в главите на тези, които си показват Председателството върху страните членки на Европейски Съюз като лъсване на емблематична тоталитарно-комунистическа постройка. Това, от една страна, издава техния, на тях самите, базисен, битов комунизъм – показват си демокрацията като бай Тошо с малко лустро (без изходни визи, например). От друга – урочасва цялото начинание през цялото време.
Защото, бидейки умислен като апотеоз на „ действителния социализъм ”, НДК е прокълнато място. И не прости.
В края на 1960-те години градският ми дядо постоянно ме водеше на разходка в това, което през днешния ден назоваваме „ градинката на НДК ”. Помня стените на починалите за свободата на България; помня по какъв начин дружно сме чели имената на починалите за Отечеството. Помня доста дървета, доста зеленина, с виещи се из цялото това величие пясъчни алеи.
После се появиха руските багери и руските „ самосвали ”. Стените на героите бяха разрушени. Зеленото беше изровено, остъргано и разнебитено. Появи се типичният за късния социализъм „ котлован ” – голяма дупка, от която нямаше какво друго да се роди, с изключение на някакво страшилище.
И то се роди. Там, където имаше пясъчни алеи посред зеленина, се ширна на ниска цена мрамор, осигуряващ оптимален зной лятно време и оптимално количество потрошени крака зиме. Сянка нямаше, до момента в който не порастнаха, след 10 години, фиданките около края. Фонтаните стопираха след година-две, оставяйки празни басейновите пространства, които преди този момент пълнеха. Празно обаче не остава. Басейните станаха нерегламентирани сметища. Почти незабавно се появиха плъховете.
А на баирчинката се появи самият НДК. От първия си ден приличаше на голяма, страшна тарантула, подвила крайници под корема си. Приклекнала на високото, гледаше града пред себе си с откровена ненавист. От всички последвали из страната „ дребни НДК-та ” това беше най-зловещото, най-грозното и най-страшното.
„ Народен ” замък на културата? Не пускаха народа вътре. Беше за партийни цели. А в редките случаи, в които пускаха, човек можеше да се разболее. Ниските тавани ти мачкат мозъка. Безсмислено големите мраморни стълбища нямат никаква явна функционалност, с изключение на да смайват гостите от провинцията. Тоалетните са ъгъл, тъй като тогава властта бе уверена, че социалистическите труженици не вървят чак толкоз „ по потребност ” – а в случай че им се доходи, ще стискат.
Над 90 % от всички налични порти са постоянно заключени и, в случай че тръгнеш да слизаш по стълбите след залез слънце, рискуваш чак долу да схванеш, че няма по какъв начин да се спасиш от това страшилище, защото всички входове и изходи са крепко затворени благодарение на вериги. А до момента в който се върнеш горе, на изходната си точка – и тази врата към този момент някой внимателен активист я е заключил. Знам, тъй като ми се е случвало.
Да не приказваме за варварските чергила и дърворезби по стените, изливащи върху посетителя бруталното езичество на късния социализъм.
Въпреки потягането на Зала 1 и появяването на „ Перото ”, всичко това в някаква степен продължава и през днешния ден. Защото е закодирано – не в архитектурните решения, само че в концепциите на режима, кадърен да породи сходно тъмно страшилище.
И тук – тъкмо тук, в търбуха на кацналата върху баира бетонна тарантула, някогашните членове на Българска комунистическа партия, днешни величия на ГЕРБ си показват, че ще „ ръководят Европа ”?
Работата е урочасана от самото начало; злополуката е неизбежна. Корупцията, довела до водопада на четвъртия етаж от оня ден е единствено едно от наследствата на злокобното създание НДК. С интерес очаквам да видя какво още следва.
Покривът обаче – добре де таванът – в този случай си имаше други проекти за мен. В края на редицата сергии на четвъртия етаж ненадейно от тавана руква малко водопадче. И оформя бързо разрастващо се езерце, пълнещо се с леко ръждива водица.
Засегнатата сергия беше на моите другари от „ Комунитас ”. Помогнах им да евакуираме книгите по-далеч от водопада/езерцето. Многократните опити на уредниците и на пострадавшите да намерят някой чиновник на НДК не доведоха до нищо. Беше събота – почивен ден за всички чиновници и изключително – на НДК. После и на втория етаж видях по какъв начин се заражда малко водопадче...
Докато премятах кашони с книги – размишлявах. За Председателството, несъмнено. В което главната цел на нашите управници е „ да не се изложим пред чужденците ”. Само че те го схващат в смисъл да няма кой да стачкува против извращенията им. А то се случва в дословния: таванът на НДК тече. Вече тече, въпреки да е ремонтиран за милиони и въпреки на открито да не вали нито дъжд, нито – сняг, а Председателството да е още надалеч. Тече и ще продължи да тече, тъй като няма по какъв начин да стане инак.
Ако единствената ти цел е да не се изложиш пред чужденците – ще се изложиш. Неминуемо е. Напълно неизбежно. Защото, до момента в който се притесняваш дали не ти миришат краката, ще се размирише нещо друго.
Отсега подсигурявам, че сърцето (както си го показват нашите хубавци) на Председателството – НДК – ще тече. Тоалетните (доколкото ги има) ще се запушват и върху тях ще бъдат слагани найлонови пликчета, увенчани с надпис на амбалажна хартия: „ Клозета не работи! ”. Уханието ще се стеле нагоре най-малко до мецанина. Няма да работят асансьори и порти. Отвън, пред входа, ще се наводнява, което, на собствен ред, ще откъсва плочките от техните котви и те ще джвакат, типично по софийски, до момента в който ти пръскат рядка тиня по обувките.
Откъде знам всичко това ли? Освен че го видях с очите си по какъв начин стартира, имам и обща подготовка по въпроса.
Казваме: корупцията е на всички места. Как наподобява това? Ако си компания по ремонтите на НДК-тата, си подготвяш нещата с поръчителите на ремонта, тъй че да получиш поръчката. После връщаш част от парите назад на поръчителя, под масата. После си отвън неговия надзор. Как ще ти държи сметка за качеството на ремонта, откакто е взел пари от теб?
А ти пък, като реализатор, знаеш следното: в корумпирана среда триумфът не идва с работенето, а с други умения. Затова – а и с цел да увеличиш нормата на облага – не се напъваш. Не плащаш огромни заплати на знаещи майстори, които да създадат ремонта като хората. Вместо това набираш който хванеш от махалите и ги хвърляш на обекта. Ама те това не го умеят? Голяма работа. Ти не зависиш от резултатите от ремонта си, тъй като възложителят не може и „ копче ” да ти каже, камо ли – „ оправяй си бакиите за своя сметка ”.
Затова, каквото и Председателство да се задава, никой няма да си мръдне пръста за това НДК да не продължи да се разпада върху главите на другарите от Европа.
Дори цялата работа да не беше обречена от корупцията, има нещо надълбоко нездраво (чумаво, тифозно, туберкулозно) в главите на тези, които си показват Председателството върху страните членки на Европейски Съюз като лъсване на емблематична тоталитарно-комунистическа постройка. Това, от една страна, издава техния, на тях самите, базисен, битов комунизъм – показват си демокрацията като бай Тошо с малко лустро (без изходни визи, например). От друга – урочасва цялото начинание през цялото време.
Защото, бидейки умислен като апотеоз на „ действителния социализъм ”, НДК е прокълнато място. И не прости.
В края на 1960-те години градският ми дядо постоянно ме водеше на разходка в това, което през днешния ден назоваваме „ градинката на НДК ”. Помня стените на починалите за свободата на България; помня по какъв начин дружно сме чели имената на починалите за Отечеството. Помня доста дървета, доста зеленина, с виещи се из цялото това величие пясъчни алеи.
После се появиха руските багери и руските „ самосвали ”. Стените на героите бяха разрушени. Зеленото беше изровено, остъргано и разнебитено. Появи се типичният за късния социализъм „ котлован ” – голяма дупка, от която нямаше какво друго да се роди, с изключение на някакво страшилище.
И то се роди. Там, където имаше пясъчни алеи посред зеленина, се ширна на ниска цена мрамор, осигуряващ оптимален зной лятно време и оптимално количество потрошени крака зиме. Сянка нямаше, до момента в който не порастнаха, след 10 години, фиданките около края. Фонтаните стопираха след година-две, оставяйки празни басейновите пространства, които преди този момент пълнеха. Празно обаче не остава. Басейните станаха нерегламентирани сметища. Почти незабавно се появиха плъховете.
А на баирчинката се появи самият НДК. От първия си ден приличаше на голяма, страшна тарантула, подвила крайници под корема си. Приклекнала на високото, гледаше града пред себе си с откровена ненавист. От всички последвали из страната „ дребни НДК-та ” това беше най-зловещото, най-грозното и най-страшното.
„ Народен ” замък на културата? Не пускаха народа вътре. Беше за партийни цели. А в редките случаи, в които пускаха, човек можеше да се разболее. Ниските тавани ти мачкат мозъка. Безсмислено големите мраморни стълбища нямат никаква явна функционалност, с изключение на да смайват гостите от провинцията. Тоалетните са ъгъл, тъй като тогава властта бе уверена, че социалистическите труженици не вървят чак толкоз „ по потребност ” – а в случай че им се доходи, ще стискат.
Над 90 % от всички налични порти са постоянно заключени и, в случай че тръгнеш да слизаш по стълбите след залез слънце, рискуваш чак долу да схванеш, че няма по какъв начин да се спасиш от това страшилище, защото всички входове и изходи са крепко затворени благодарение на вериги. А до момента в който се върнеш горе, на изходната си точка – и тази врата към този момент някой внимателен активист я е заключил. Знам, тъй като ми се е случвало.
Да не приказваме за варварските чергила и дърворезби по стените, изливащи върху посетителя бруталното езичество на късния социализъм.
Въпреки потягането на Зала 1 и появяването на „ Перото ”, всичко това в някаква степен продължава и през днешния ден. Защото е закодирано – не в архитектурните решения, само че в концепциите на режима, кадърен да породи сходно тъмно страшилище.
И тук – тъкмо тук, в търбуха на кацналата върху баира бетонна тарантула, някогашните членове на Българска комунистическа партия, днешни величия на ГЕРБ си показват, че ще „ ръководят Европа ”?
Работата е урочасана от самото начало; злополуката е неизбежна. Корупцията, довела до водопада на четвъртия етаж от оня ден е единствено едно от наследствата на злокобното създание НДК. С интерес очаквам да видя какво още следва.
Източник: offnews.bg
КОМЕНТАРИ