Какво научиха римляните от епидемията от едра шарка
Около 165 година сл. н. е. анадолският град Хиераполис издигa скулптура на господ Аполон Алексикакос (отблъскващият злото), с цел да може хората да бъдат пощадени от ужасна нова инфекциозна болест с отвратителни признаци. Известно е, че болните имат треска, студени тръпки, смутен корем и диария, която се трансформира от алена в черна за една седмица. Те също така развиват ужасни черни петна върху телата си, както от вътрешната страна, по този начин и извън, които хващат коричка и оставят отблъскващи белези. Най-тежко засегнатите нерядко изкашлят или отделят струпеи, образували се в тялото им.
Жертвите страдат по този метод в продължение на две или даже три седмици, преди заболяването дефинитивно да отслабне или да ги убие. Може би 10% от 75 милиона души, които живеят в Римската империя, в никакъв случай не се възвръщат. „ Подобно на някакъв звяр “, написа съвременник, заболяването „ унищожава освен няколко души, само че вилнее в цели градове и ги унищожава “.
Явно едрата шарка бе пристигнала в Рим.
Марк Аврелий
Инфекциозната болест е част от римския живот дълго време. Дори и най-богатите римляни не могат да избегнат ужасите на една такава подла болест в свят без информация за микробите, хладилници или чиста вода. Маларията и чревните болести са, несъмнено, необятно публикувани. Но някои от неразположенията, които римляните претърпяват, озадачават мозъка (и настръхват косата) – яростни трески, сломяващи болести и червеи, който живеят в гниещи рани, които пък отхвърлят да се излекуват. Лекарят Гален си напомня член на римската шляхта, който случайно поглъща пиявица, когато прислужникът му му донася вода от социална чешма. Император от 4 век Джулиан намира за особена горделивост, че е повръщал единствено един път през целия си живот. Според античните стандарти, това е покрай знамение.
Шарката обаче е друга. Първата зараза от едра шарка в Рим стартира като отблъскващ слух от изток, който се популяризира от уста на уста – с диалози, които едновременно предават вести за заболяването и самия вирус. Първоначално патогенът се придвижва скришом, като хората проявяваха признаци за първи път към две седмици след заразяването.
Чумата нараства и отслабва за интервал от едно потомство, достигайки своя връх през 189 година, когато един очевидец си спомня, че 2000 души умират дневно в претъпкания град Рим. Едрата шарка опустошава огромна част от римското общество и дотам визира професионалните армии на империята, че офанзивите са прекъснати. Тя също удря аристокрацията дотам, че общинските препоръки изпитват усложнения да се съберат, доста места за магистрати остават незапълнени, а другите общностни организации се разтурват заради липса на членове. Болестта проряза толкоз дълбоки бразди сред селяните, че изоставените ферми и обезлюдените градове са типична панорама в провинцията от Египет до Германия.
Психологическите щети са, в случай че не друго, още по-дълбоки. Учителят Елий Аристид оцелява при съвсем гибелен случай на чумата по време на първото й прекосяване през империята през 60-те години 2 век. Аристид остава с убеждението, че оживява, единствено тъй като боговете избират да вземат живота на младо момче вместо неговия; той даже би могъл да уточни въпросната млада жертва. Излишно е да споделяме, че „ виновността на оживелия “ не е актуален феномен – и Римската империя от края на 2 век би трябвало да е била изпълнена с нея.
Най-вече обаче заболяването популяризира боязън. Едрата шарка убива всеобщо, злокобно и на талази. Тогава страхът измежду римляните е толкоз изразен, че през днешния ден археолози, работещи по цялата остаряла имперска територия, към момента намират амулети и дребни камъчета, издълбани от хора, обезверено опитващи се да се предпазят от мора.
Пред постоянните удари на едра шарка, издръжливостта на империята в действителност изумява. Римляните за първи път дават отговор на бича, призовавайки боговете. Подобно на Хиераполис, доста градове в целия римски свят изпращат думи към Аполон с молба за съвет от бога за това по какъв начин да оцелеят. Градовете изпращат молитвите си групово, в удостоверение на силата на общността да се седи единна в лицето на ужаса.
Император Марк Аврелий реагира на гибелта на толкоз доста бойци, като набира плебеи и гладиатори в легионите. Той запълва изоставените чифлици и обезлюдени градове, като кани мигранти отвън империята да се заселят в нейните граници. Градовете, които губят огромен брой аристократи, ги заменят с разнообразни средства, като даже запълват свободни места в своите препоръки със синовете на освободени плебеи. Империята продължава, макар че гибелта и ужасът са в мащаб, който никой в никакъв случай не е виждал.
Едуард Гибън
Римското общество се възвръща толкоз добре от едрата шарка, че повече от 1600 години по-късно историкът Едуард Гибън стартира своя колосален труд „ Залез и крах на Римската империя “ не с чумата по времето на Марк Аврелий, а със събитията след гибелта на този император. Управлението на Марк е за Гибън „ интервалът в историята на света, през който положението на човешката раса е най-щастливо и проспериращо “. Тази историческа присъда би учудила римляните, в случай че я чуят, тъкмо когато претърпяват това, което по-късно ще се назова Антонинова чума. Но Гибън не си измисля тези сантименти. След края на III век римският сенатор и историк Касий Дио назовава империята под ръководството на Марк „ царство от злато “, което устоява възхитително „ измежду изключителни компликации “.
Касий Дио е очевидец на резултата на едрата шарка в Рим, когато тя убива най-зрелищно. Дио знае ужасите и опустошенията, които провокира. Той също по този начин има вяра, че контузията от прекарването на чумата може да бъде преодоляна, в случай че едно добре ръководено общество работи дружно за възобновяване и прогрес. И обществото, което поражда от тези старания, може да стане по-силно от това, което е преди.
COVID-19 за първи път довежда до това огромна част от нашия свят да се сблъска с неочаквания, незабележим и неотслабващ боязън от елементарно разпространяваща се и смъртоносна инфекциозна болест. Подобна рецесия може да подтикне ужасените жители да се упрекват взаимно за страданията. Това пък може да изостри съществуващите обществени и стопански разделения. Може даже да унищожи обществата. Но обстановката не би трябвало да е по този начин.
Антониновата чума е надалеч по-смъртоносна от COVID-19, а обществото, което удря, е надалеч по-неспособно да избави болните, в сравнение с сме ние в този момент. Но Рим оцелява. Неговите общности са възобновени. И оживелите даже гледат обратно към времето на чумата със странна носталгия по това, което изтъква за силата на тяхното общество и неговото държавно управление.
Дано и ние имаме подобен шанс.
