Оформилата се политическа ситуация след изборите на 4 април 2021

Оформилата се политическа обстановка след изборите на 4 април 2021 година и невъзможността да бъде излъчено постоянно държавно управление, оповестяването на нови предварителни избори на 11 юли 2021 година, както и все по-надвисващите трети предварителни избори, завързаха не един или два „ гордиеви възли “ в българската конституционна реалност. Противоконституционните мораториуми, налагани посредством решения на Народното събрание, отдръпването на Пламен Николов в границите на процедурата по реализиране на мандат за държавно управление, двойното поданство на настоящ министър от служебното държавно управление са единствено част от образците, които биха могли да бъдат дадени. В положението на изчезнал през множеството време парламент, който да е излъчил и да реализира парламентарен надзор върху излъченото държавно управление, както и на назначено от президента служебно държавно управление, което е предмет на много стеснен кръг от отговорности, в центъра на държавния живот попадна фигурата на президента. По създание в изискванията на република с парламентарно ръководство, каквато се явява България, президентът се избира от законодателния орган с квалифицирано болшинство. Взаимното битие на директно определен президент и директно определен парламент съставлява рецепта за неизбежни спорове сред институциите, основаща се на конфликта на личната им демократична легитимност. И България се явява най-скорошният образец за какво сходен парламентарен модел страда от толкоз сериозен минус. Причината за него е съответна и тя си има две имена – Румен Радев. Но за какво? По начало президентската институция има стеснен кръг от пълномощия с концепцията да съставлява „ неутрална власт “, балансираща такава, а президентът – да въплъщава единството на нацията. Политическата рецесия централизира в президента голяма власт. Във всеки един миг с негов декрет може да бъде заменен който и да е министър от служебното държавното управление. Наличието на проблеми в обособените министерства във връзка с техните подведомствени органи (агенции и др.), такива на равнище заместник-министри, още веднъж може да се трансформира в търсене на отговорност от страна на президента. Президентът може да залага управнически цели на назначеното от него служебно държавно управление. Казано по различен метод – той се е трансформирал в безспорен стопанин на изпълнителната власт. Но при какви условия? На първо място при непостоянно функционираща законодателна власт, която не е в положение, освен заради серията от избори, да търси отговорност от държавното управление, само че и заради конституционните ограничавания върху това – служебният кабинет не може да бъде обект на парламентарен надзор, който да реализира политическа отговорност. На второ място идва и „ президентският фактор “ - президентът Радев повече от очевидно няма предпочитание да упражнява надзор върху своите министри, които прескачат в своите политически пируети сред абсурда и неуспеха. И до момента в който един орган като Народното събрание при своето разнообразие постоянно може да откри воля за контролна активност, при президентът всичко зависи единствено и само от неговото лично предпочитание. От политическа позиция обстановката стига до оня миг, в който служебните министри размахват пръст на Народното събрание, а самият президент слага разнообразни по темперамент условия и назидава законодателната власт. Текущата обстановка обуславя две качества, с които се характеризира президентът Радев. Едното е едноличността. И еднолично подчинената му изпълнителна власт, която той може да използва както откри за добре, посредством тъй наречените „ soft power ” - мека мощ. Достатъчно е единствено да дефинира насоките на деяние на назначените от него служебни министри и министър-председател и надлежно рамките на политиките на кабинета. Второто е отговорността. Или по-скоро неналичието на такава. Нежеланието на президента да търси отговорност от личните си служебни министри проектира неговата лична безнаказаност като притежател на голяма държавна власт и като управленец. Нежеланието на президента да се преценява с цели групи от обществото и с политически сили, получили голямо доверие, показва безнаказаност, която се прелива в социална такава. Ако Конституцията те е сложила „ на върха “ в сложна за твоята страна обстановка, както и поради функционалността за единството на нацията, то решенията изискват от теб ангажираност, разговор и намиране на общ метод. Всичко това към днешна дата се е трансформирало в дребнаво и, за жалост, институционализирано заяждане, което служи да обслужва политическите ползи на една, единствена персона – Румен Радев. И упоритостта за личното му преизбиране. Една от известните сентенции на Ейбрахам Линкълн гласи, че в случай че искаш да изпиташ личността на някого, дай му власт. Румен Радев получи не просто власт. Той получи в избран смисъл висшата власт в страната. И я получи във време на тествания – политически, стопански, обществени, здравни. И се провали по величествен метод в нейното практикуване. Постигането на резултати беше сменено с персонално стимулирана вендета. Заявките за промени бяха сменени с политическо дребнотемие. Приобщаващото ръководство се трансформира в еднолична власт. А търсенето на отговорност – в лична безнаказаност. Всичко това е освен политически жанр на една персона с преобладаващо церемониални функционалности. То съставлява фасон на практикуване на държавна власт и демонстрира всички недъзи, които би имала една президентска република в България. *** Димитър Стоянов е правист, специализиращ в региона на конституционното право и административното право и развой. В интервала 2017-2021 година е специалист в тази област към политическия кабинет на вицепремиера по правосъдната промяна. Автор е на изявления по правна, историческа и външнополитическа тематика