Обещанието е договор, подписан със силата на думите. Поне така

Обещанието е контракт, подписан със силата на думите. Поне по този начин го възприемат хората, които се усещат виновни за това, което изговарят и правят на дело. Затова и те надали биха го дали току-тъй, лековато. Защото знаят, че носи последици, то е ангажимент. Никъде не написан, не подпечатан и не удостоверен при нотариус. Няма по какъв начин да бъде обжалван и пред съд. Обещанието е нещо, което съществува в някакъв смисъл виртуално. То е в силата на мисълта и на думите, на човешката воля и темперамент, без някаква материална диря. Но изпълнено, е един от най-безспорните знаци за преданост, за акуратност и уместност. Когато казваш, че нещо е направено „ на едната дума “, значи, че е сторено бързо и доста тъкмо. Носи смисъла на хвалба и май на... лека изненада, че нещата могат да случват и по този начин.

Кой не би желал да си има работа таман с такива хора – като ти кажат, че ще бъдат на несъмнено място в даден час, да са там. Като обещаят, че ще свършат една работа, че ще се обадят по телефона или ще те анулират в нещо, да знаеш, че абсолютно ще стане. Колко по-лесен и комфортен би бил животът, в случай че общувахме единствено по този начин. Проблемът е, че всички желаеме да се отнасят към нас по този метод – щом нещо е дадено, да се извърши, а самите ние не рядко сме немърливи, разсеяни или просто несериозни към обещанията си. Обещанието е нещо, което за следващ път опира до доверието. Изпълнението му основава и ускорява вярата в индивида насреща, а когато остава единствено на думи – я подяжда и разрушава.

Особено постоянно със силата на обещанията споделят дребните деца. Изразът „ почтена дума “ е техният автограф в този вербален документ. От опит знаем, те си търсят до дупка обещаното от възрастния, който, уви, от време на време е подготвен да обещае съвсем всичко, с цел да тушира сложна обстановка с малчугана. И след това – нищо. Смятаме, че това е вълшебната думичка, с която бързо и елементарно да се отървем от досадните настоявания на дребния човек. И по този начин първи вършим презентация на що е това безконтролно заричане. Педагозите споделят, че не е редно да караме дребните деца да ни дават обещание. Това е тежест, която не е по силите им. Сигурно е по този начин. Ала в детските връзки точно обещанието е разменната монета, която върви. Тези детински разговори звучат наивно, само че и благо, и чисто.

С порастването ни става построяването на характера. Всеки поема друга посока на развиване, с друга тежест на обособените особености на личността. Хората са в една или друга степен лекомислени или виновни, постоянно закъсняващи и изобщо спазващи ангажиментите криво-ляво или точни във всяко отношение. Когато позволяваме някой покрай себе си, когато той ни е безценен и го обичаме, го одобряваме подобен какъвто е, с доза благосклонност към минусите. Ала всеки избира да има работа с хора, на чиято дума може да се разчита. Едва ли са вероятни съществени бизнес връзки без съблюдаване на поети, въпреки и единствено на думи задължения. Така нещата се случват бързо, реализират се скоростни резултати, печели се индивидът насреща като правилен сътрудник.

Вярно е, не постоянно и не всяко заричане може да бъде изпълнено. Възможно е да не сме решили силите и опциите си, то да е обещано под напора на странични условия или просто обстановката да се е трансформирала. Ако желаеме да не престават да ни считат за хора, на които може да се има вяра, най-добре е почтено да разбираем повода нещата да не се случат. Когато човек е същински даже и в отстъпленията и грешките си, а не се крие, лъже или подличко лавира, вероятността да ни схванат е голяма. Да се бърка е толкоз човешко, колкото и да се прости. Животът е непредвидим, той е еднообразно и комплициран, и прелестен в тази своя непредвидимост. И все пак – избирам мъчително дадените обещания – поети мъчно, тъй като са изречени с убеждението, че би трябвало да бъдат изпълнени. Предпочитам ги пред изречените със скорост, равна на скоростта им на забравяне.