Калин Терзийски: Психиатрична помощ |
Обажда ми се една жена и споделя: Аз, господин Терзийски, съм М. и нали ви приказвах за моя наследник...
Че по кое време сте ми говорили, госпожо – мисля си – и по кое време изобщо някой ми е приказвал, т.е., желая да кажа – по кое време някой не ми е приказвал, да, всички ми приказват, милиони ми приказват, по какъв начин да ги запомня всичките, Боже, аз съм просто един публицист, само че съм отворен за всевъзможни апели за помощ и бях доктор едно време и ме търсят търсят, търсят и аз не запаметявам всички, а още по-лошо – търсят ме и такива, които не търсят помощ, ами просто си нямат работа - кибици всякакви, какво да правиш – световни връзки – кибици от Берлин и скучаещи от Монреал се обаждат и „ охо, господин Терзийски, нали помните какво ви разказвах за... ”
Хм, да, да – напъвам гласа си с милиони душевни паскали, с цел да му придам човечно и ласкаво звучене – Мисля, че се сещам... Какво беше там със сина ви... нещо се беше случило, я ми припомнете...
И тя стартира.
Ами той почна да пие. И доста се промени, господин Терзийски.
Хм, значи ме търси в качеството ми на доктор, хаха, несъмнено и в количеството ми на доктор. – мисля си – Мамка му, къде са в този момент тия прехвалени и ужасно... айде да не стартирам да се нервирам от сутринта – само че въпреки всичко – къде са тия славни лекари от великата Система, която по този начин героизираха в последно време, че би трябвало и да я пазим на всичкото от горната страна, да я пазим като очите си... къде е тая Система за публично опазване на здравето, мамка й, и за какво все към господин Терзийски се обръщат, да не би героичната и почтена за избавяне Система нещо да не работи доста добре, м?... Защото, господин Терзийски, не работи като доктор от доста, доста години, а мине-немине – и все го търсят всякакви хора. Хора отвратени и обезверени от Системата. Без религия. Само с малко вяра, пустата скапана вяра, от кое място се взе, единствено да подлъгва хората? – споделям си.
Но в момент си давам сметка, че без нея и аз, и хората сме за на никое място.
Викате – почнал да пие? – споделям аз, едвам печеля няколко секунди, с цел да помисля какво мога да направя.
Ами да – споделя клетата жена, гласът и е малко креслив, настойчив, проличава си, че е преуморена от боязън. – И доста се промени, господин Терзийски, доста се промени. Отслабна, не може да се приказва с него към този момент... Може ли да се срещнем с вас, да ви опиша, в случай че може и вие да го видите...
И аз тъгувам и одобрявам. Ох, Боже, не ми е това работа, Божичко, но какво да ви върша, хора, хора, хора! – по този начин си споделям, ухилвам се, наскърбявам се, хората въпреки всичко са ми деца и аз няма какво да ги върша с изключение на да им оказвам помощ.
Не мога ли да съм елементарен човек? – мисля си – Да съм ей по този начин – като хората – да се окайвам, да мисля за себе си, единствено за себе си, да мисля за тесния си кръг от близки, за дечицата си. Нали знаете - елементарните хорица мислят, че не са егоисти, тъй като мислят освен за себе си, само че и за дечицата си... а не си дават сметка, че дечицата им са по-„ себе си ” от „ себе си ” – и когато даваш на дечицата си – егоизмът ти е по-голям и в сравнение с когато даваш персонално на себе си. Защото детето ти не си просто „ ти ”. Детето ти е мечтаното ти „ ти ”. Кой измежду по този начин наречените „ хора ” е подготвен да дава на непознатия, на непознатия, на пропадналия, на порочния, на захвърления, на презрения, на полумъртвия от обезсърчение?
И по този начин – като хората - да се окайвам вечно; по този начин, защитно, заклинателно да се окайвам – да не ме урочаса нещо, даже когато съм добре – отново да се окайвам... като хората... да се вайкам непрестанно... и да желая помощ, и да се оплаквам и да приказвам какъв брой съм зле, и да очаквам да ми се даде и да желая да желая да желая... да приказвам, че страната ми е длъжна, да приказвам, че не ми е обещано... и да се гневя и да желая, желая, желая... и като ми изискат нещо – да заревавам: Абе, вие не виждате ли какъв брой ми е тежко на мен!
После се сещам, че има и други, които най-вече дават: силите си, труда си, мисълта си, силата си, всичкото си – и то самоуверено, безкористно – на изцяло непознати хора - и светът се крепи на техните плещи. Атласовци.
И се усмихвам и си споделям ония остарели думи (мисля че от Пушкин или знам ли от кого): Събудете се, господин графе, чакат ви велики каузи!
Кой в случай че не аз, по кое време, в случай че не в този момент!
Да се видя с непознатата жена, която знае за мен, просто тъй като постоянно се появявам в медиите, с цел да и оказа помощ. На нея и на сина й, който един Бог знае в каква житейска клопка се намира... Кой в случай че не аз, по кое време в случай че не в този момент?!
И ние се виждаме.
Сядаме в едно малко кафене на хубаво място и аз виждам, че тя е чистница и малко нещо мизофоб. Тоест – опасява се от замърсявания. От болести. Сега това е съвременно. Пита ме дори дали си имам маска. Страшно стана в последно време – споделя. Аз се подсмихвам, тъй като знам какво е ужасно и не виждам да е станало тъкмо в този момент пък ужасно.
Седим и тя ми споделя. Тя е мъничка, изрусена, кръгличка и покрусена. Животът и е тъга и грижа; и ето по тази причина (давам си сметка в миг) аз съм и задължен. Длъжник съм на всеки, който е по-нещастен от мен в този свят! Клетата остаряла женица – очаквала прекрасен живот, а получила море от страдалчество – и към този момент не запомнила какво е очаквала.
Казах си в момент: стига си унижавал хората с тия литоти: женици и индивиди... тъкмо по тази причина презираш старите писатели – тъй като с техния соцреализъм унижаваха и омаловажаваха хората! Човекът е неотклонен и популярен герой против безсмислието... Така че – не смей да го наричаш женица и човечец! Хм – само че аз от благосклонност, от благосклонност, от предпочитание да ги опрощавам по главите тия калпазани – моите деца – хората... Така си споделям и чувам дамата.
А тя: Ами той доста се промени. Не яде. Тоест – яде, като му дам. Но отслабна. И лицето му се стопи. Издължи се, стана изпито. Трийсет кг е измършавял. Само мента пие. Не живее с мен. При татко си е. Но там не е добре. Само за него мисля. Станал е ядосан. Кара ми се. Запуснал се е.
Аз задавам рутинните въпроси, които съм привикнал да задавам от годините, в които работех в психиатрия. А задавам и такива, които самичък съм изковал – в натрупалия се колосален мой опит на герой с живота. Такива въпроси, които незабавно ме насочват към сърцевината на казуса.
Работи ли нещо? От какъв брой сутринта пие? Как е персоналната му хигиена?
И тя дава отговор, споделя, отплесва се, охка, изтрива понякога очи, някак механично се разплаква – и аз знам тоя машинален рев на майките – те от доста страдалчество по едно време и в една възраст стават като машини за рев...
И аз разбирам, че в действителност нейното момче не е тъкмо с алкохолен проблем. Защото държанието му много мощно се е трансформирало от няколко години... само че също по този начин и мисленето, и страстите... Спомням си от остарялата психиатрия: прочувствен и волеви крах... – това са думите, с които се характеризираше най-често шизофренията в старите учебници. Упадък. А то на човешки език ще рече – изчезнало предпочитание за къпане, миене, срещане с хора, работа, забавление, четене...Усамотение и тъмно, ужасно самовглъбяване. В някаква пропаст, която е самият самовглъбяващ се. За момент си припомням картинка от античен съветски учебник: Да се самооградиш в затворения кръг на себе си – по този начин е написал художникът-шизофреник под картинката, а тя съставлява един пъстър човек, който се е навил по доста чудноват метод в кръг, като гущер, който е захапал опашката си. Или като някакъв навит на серпантина духов инструмент.
Няма да е елементарно, майко! – споделям на дамата и тя ме гледа с разширените си, постоянно уплашени очи. Сигурен съм, че очите и са уплашени дори насън. Някак уплашено-натякващи: Ето, аз ви споделях, че светът ще ни извърти някакъв ужасяващ номер!
Няма да е елементарно... – дублирам аз. И стартирам да й изяснявам, че под пиенето на доста мента се крие една неуравновесеност. А тя незабавно споделя: Шизофрения?!
И аз й изяснявам най-малко 10 минути, че „ Шизофрениите ” са едно море, че в действителност терминът, основан от Блойлер напълно в края на 19 век, е към този момент много уголемен и комплициран – т.е. – наличието му не е това, което е било в предишното. И най-много се пробвам да й внуша (като й давам куп примери), че „ шизофрения ” не значи някаква душевна смъртна присъда.
Шизофрения, блага, не значи някаква душевна смъртна присъда! – споделям й и я потупвам по рамото. - Не е шизофренията към този момент това, което е било... в смисъл – не те прави доживотно вманиачен... нали разбираш? Но в случай, че си пие медикаментите индивидът... Нали схващаш?! Ако се лекува – има напълно добър късмет да си живее обикновено... И колкото Господ му е отредил...
Да, колкото дал Господ – бързичко повтаря тя, тъй като с Господ смешка не трябва.
И аз й изяснявам (с немалка доза яд) какъв брой мъчно одобряват в такива случаи – когато индивидът не прави нищо неправилно, само че и несъмнено не желае и да чуе за лекуване.
И по какъв начин и полицията отхвърля да го „ прибере ”, и психиатрите не се съгласяват да го ”вземат ” с кола за спешна помощ, в случай че няма разпореждане на прокуратурата. А пък това разпореждане се получава...
Не ти е работа! – споделям аз и се усмихвам – Така де, мъчно се вършат тия неща... и самите психиатри... и самите служители на реда са пропищели от тая система... и не се знае... никой не знае тъкмо по какъв начин да постъпва... и се мотаят нещата с месеци... и всеки от системата си измива ръцете с другия... а ти би трябвало да знаеш, че съгласно един член (не помня към този момент кой) от Закона за здравето – който е рисков за себе си или за близките – предстои на наложително лекуване...
Ама той не е рисков за никого! – пази сина си клетата майчица и е ясно, че за нея той си е положително момче, отлично момче, само че светът е неприятен и прави и най-чудесните момчета нещо комплицирани, обърква ги светът!
Ама не е рисков, само че като не се лекува – ето, че към този момент е рисков! Това да не се лекуваш си е застрашаване на личното здраве! – споделям аз и не съм доста убеден, тъй като в края на краищата, в случай че не искаш да се оперираш от дискова херния или да пиеш медикаменти, когато имаш ревматоиден артрит – никой не може да те вкара на наложително лекуване...
... Но пък въпреки това, ние „ естествените ” считаме (за да ни е чиста съвестта), че психологично болните не схващат, че са заболели и не осъзнават какво „ в реалност ” се случва с тях... Ама че смешна, объркана, човешка работа! – споделям си и не преставам:
Значи, би трябвало си да се направи следното: Да се напише писмо до прокуратурата. Да се помоли прокуратурата да издаде разпореждане... и да го вземат... нали разбираш?... Да го приберат в болница. Там към този момент ще открият тъкмо какво му има и ще подхващат тъкмо такива ограничения, каквито са нужни! Нали разбра?
Разбрах! – безшумно споделя дамата. – А може ли да отидете да го видите?
В смисъл? – запитвам аз и ми става с напрежение. Не е редно по този начин – споделям си – в случай че човек не ще да се вижда с някого... А той сигурно не ще.
Ами да отидете... той свири на китара в един подлез (хм - споделям си, чувайки това - че шизофрениците нормално нямат толкоз сила, та да работят, даже и такава работа!)... и да го видите... той няма да разбере, че аз ви изпращам. Бихте ли отишли?
И аз мисля към минута. И по-късно кимвам с глава: Да, добре.
И извинявам пред себе си едно такова държание, (което наподобява напълно непрофесионално) като си споделям: Все отново би трябвало да го видя; и по държанието му, по метода, по който свири, седи, беседва (ако изобщо разговаря) ще мога да позная... ще схвана доста неща.
И по-късно си споделям: а непрофесионално ми наподобява, тъй като в този момент под професионализъм се схваща нормално една извънредно надута рекламация – кой „ сериозен ” терапевт ще тръгне да върви по подлези, с цел да гледа скритом музиканти, с цел да разбере какъв брой са луди? За да си сериозен човек „ от системата ”, би трябвало да се надуваш, да се държиш като недостижим и да се караш на хората за щяло и нещяло.
Кой в случай че не аз, по кое време в случай че не в този момент?
А когато се разделяме, дамата ми тика петдесет лв.. Тоест – не тика – а ги оставя под чинийката на чашата ми с кафе. А аз и ги напъхвам назад в ръката. И става едно такова смешно и конфузно блъскане.
Но аз от дълго време не се срамя от парите. Отдавна съм презрял парите аз – по тази причина мога и да ги взимам, и да не ги взимам, и да си ги желая, и да не си ги искам; и да ги мятам по пода, и да ги броя, колкото ми е прелестно - напряко на улицата; и да ги държа в ръка, разперени на ветрило, до момента в който приказвам с най-важния и надут човек. Защото знам - тая срамливост от парите е присъща единствено за подлеците, които таят лакомия в тесните си гърди; моите гърди са доста необятни и аз виждам на парите като на радостни хартийки. И от тях позор не изпитвам.
Но в този момент желая да й ги върна. Защото желая да съм чист. И като оказвам помощ – да оказвам помощ в Божието име – а не като „ хората ” – тъй като ще имам полза.
Но тя по този начин се заинатява – още малко и ще се разплаче – че аз най-после одобрявам парите. Но съм се борил пет минути и е било много непристойно по човешките, филистерски разбирания – двама възрастни се бутат и ръчкат някаква банкнота напред-назад. Смешно. Приемам парите, оставям ги да си стоят на масата и си споделям: Ако не ги взема... хм, тя ще остане с възприятието, че не е направила задоволително... тя като всяка майка се усеща отговорна поради страданията на детето си – и желае да направи жертвоприношение... тя би трябвало да даде тия пари като възмездие. За да се почувства малко по-спокойна.
Понякога, с цел да направиш положително, би трябвало да се смириш и да умееш и да взимаш; от тия, които са прелели от тъга и имане. На сълзи и други токсини.
И на идващия ден аз се запътвам към подлеза. За да видя сина на дамата. И не знам кого в действителност диря. Той е един изгубен млад и към този момент не напълно младеж, извор на тъга, от който пие неговата майка. И оглеждам и обикалям. Но него го няма. И и се обаждам. (естествено – не отиваме дружно, с цел да не усети горкото момче цялата тая конспирация). И споделям: Няма го. Чаках, обикалях, само че го няма.
А тя: Ами и аз не знам. Каза, че ще върви. Но след това се обади и пита дали имам двайсет лв.. Пак за мента. Не знам. Ох, не знам. Може и да не отиде на никое място, като има пари за мента.
Нищо – споделям аз – и на следващия ден е ден. И на следващия ден ще го потърся. Щом съм заречен – ще дойда да го видя. Ще го видя. И отново ще приказваме. В това време ти не се притеснявай – в случай че има нещо – търси ме.
Благодаря доста. Може да ви взема с колата и на следващия ден аз да ви закарам до подлеза. – споделя тя и подсмърча.
Може – споделям аз.
И си потеглям и си мисля. За системата, която не работи. За хората, които си оказват помощ. За хората, които не си оказват помощ. За себе си. За дълга. За взимането и даването. И се прибирам към у дома.
Че по кое време сте ми говорили, госпожо – мисля си – и по кое време изобщо някой ми е приказвал, т.е., желая да кажа – по кое време някой не ми е приказвал, да, всички ми приказват, милиони ми приказват, по какъв начин да ги запомня всичките, Боже, аз съм просто един публицист, само че съм отворен за всевъзможни апели за помощ и бях доктор едно време и ме търсят търсят, търсят и аз не запаметявам всички, а още по-лошо – търсят ме и такива, които не търсят помощ, ами просто си нямат работа - кибици всякакви, какво да правиш – световни връзки – кибици от Берлин и скучаещи от Монреал се обаждат и „ охо, господин Терзийски, нали помните какво ви разказвах за... ”
Хм, да, да – напъвам гласа си с милиони душевни паскали, с цел да му придам човечно и ласкаво звучене – Мисля, че се сещам... Какво беше там със сина ви... нещо се беше случило, я ми припомнете...
И тя стартира.
Ами той почна да пие. И доста се промени, господин Терзийски.
Хм, значи ме търси в качеството ми на доктор, хаха, несъмнено и в количеството ми на доктор. – мисля си – Мамка му, къде са в този момент тия прехвалени и ужасно... айде да не стартирам да се нервирам от сутринта – само че въпреки всичко – къде са тия славни лекари от великата Система, която по този начин героизираха в последно време, че би трябвало и да я пазим на всичкото от горната страна, да я пазим като очите си... къде е тая Система за публично опазване на здравето, мамка й, и за какво все към господин Терзийски се обръщат, да не би героичната и почтена за избавяне Система нещо да не работи доста добре, м?... Защото, господин Терзийски, не работи като доктор от доста, доста години, а мине-немине – и все го търсят всякакви хора. Хора отвратени и обезверени от Системата. Без религия. Само с малко вяра, пустата скапана вяра, от кое място се взе, единствено да подлъгва хората? – споделям си.
Но в момент си давам сметка, че без нея и аз, и хората сме за на никое място.
Викате – почнал да пие? – споделям аз, едвам печеля няколко секунди, с цел да помисля какво мога да направя.
Ами да – споделя клетата жена, гласът и е малко креслив, настойчив, проличава си, че е преуморена от боязън. – И доста се промени, господин Терзийски, доста се промени. Отслабна, не може да се приказва с него към този момент... Може ли да се срещнем с вас, да ви опиша, в случай че може и вие да го видите...
И аз тъгувам и одобрявам. Ох, Боже, не ми е това работа, Божичко, но какво да ви върша, хора, хора, хора! – по този начин си споделям, ухилвам се, наскърбявам се, хората въпреки всичко са ми деца и аз няма какво да ги върша с изключение на да им оказвам помощ.
Не мога ли да съм елементарен човек? – мисля си – Да съм ей по този начин – като хората – да се окайвам, да мисля за себе си, единствено за себе си, да мисля за тесния си кръг от близки, за дечицата си. Нали знаете - елементарните хорица мислят, че не са егоисти, тъй като мислят освен за себе си, само че и за дечицата си... а не си дават сметка, че дечицата им са по-„ себе си ” от „ себе си ” – и когато даваш на дечицата си – егоизмът ти е по-голям и в сравнение с когато даваш персонално на себе си. Защото детето ти не си просто „ ти ”. Детето ти е мечтаното ти „ ти ”. Кой измежду по този начин наречените „ хора ” е подготвен да дава на непознатия, на непознатия, на пропадналия, на порочния, на захвърления, на презрения, на полумъртвия от обезсърчение?
И по този начин – като хората - да се окайвам вечно; по този начин, защитно, заклинателно да се окайвам – да не ме урочаса нещо, даже когато съм добре – отново да се окайвам... като хората... да се вайкам непрестанно... и да желая помощ, и да се оплаквам и да приказвам какъв брой съм зле, и да очаквам да ми се даде и да желая да желая да желая... да приказвам, че страната ми е длъжна, да приказвам, че не ми е обещано... и да се гневя и да желая, желая, желая... и като ми изискат нещо – да заревавам: Абе, вие не виждате ли какъв брой ми е тежко на мен!
После се сещам, че има и други, които най-вече дават: силите си, труда си, мисълта си, силата си, всичкото си – и то самоуверено, безкористно – на изцяло непознати хора - и светът се крепи на техните плещи. Атласовци.
И се усмихвам и си споделям ония остарели думи (мисля че от Пушкин или знам ли от кого): Събудете се, господин графе, чакат ви велики каузи!
Кой в случай че не аз, по кое време, в случай че не в този момент!
Да се видя с непознатата жена, която знае за мен, просто тъй като постоянно се появявам в медиите, с цел да и оказа помощ. На нея и на сина й, който един Бог знае в каква житейска клопка се намира... Кой в случай че не аз, по кое време в случай че не в този момент?!
И ние се виждаме.
Сядаме в едно малко кафене на хубаво място и аз виждам, че тя е чистница и малко нещо мизофоб. Тоест – опасява се от замърсявания. От болести. Сега това е съвременно. Пита ме дори дали си имам маска. Страшно стана в последно време – споделя. Аз се подсмихвам, тъй като знам какво е ужасно и не виждам да е станало тъкмо в този момент пък ужасно.
Седим и тя ми споделя. Тя е мъничка, изрусена, кръгличка и покрусена. Животът и е тъга и грижа; и ето по тази причина (давам си сметка в миг) аз съм и задължен. Длъжник съм на всеки, който е по-нещастен от мен в този свят! Клетата остаряла женица – очаквала прекрасен живот, а получила море от страдалчество – и към този момент не запомнила какво е очаквала.
Казах си в момент: стига си унижавал хората с тия литоти: женици и индивиди... тъкмо по тази причина презираш старите писатели – тъй като с техния соцреализъм унижаваха и омаловажаваха хората! Човекът е неотклонен и популярен герой против безсмислието... Така че – не смей да го наричаш женица и човечец! Хм – само че аз от благосклонност, от благосклонност, от предпочитание да ги опрощавам по главите тия калпазани – моите деца – хората... Така си споделям и чувам дамата.
А тя: Ами той доста се промени. Не яде. Тоест – яде, като му дам. Но отслабна. И лицето му се стопи. Издължи се, стана изпито. Трийсет кг е измършавял. Само мента пие. Не живее с мен. При татко си е. Но там не е добре. Само за него мисля. Станал е ядосан. Кара ми се. Запуснал се е.
Аз задавам рутинните въпроси, които съм привикнал да задавам от годините, в които работех в психиатрия. А задавам и такива, които самичък съм изковал – в натрупалия се колосален мой опит на герой с живота. Такива въпроси, които незабавно ме насочват към сърцевината на казуса.
Работи ли нещо? От какъв брой сутринта пие? Как е персоналната му хигиена?
И тя дава отговор, споделя, отплесва се, охка, изтрива понякога очи, някак механично се разплаква – и аз знам тоя машинален рев на майките – те от доста страдалчество по едно време и в една възраст стават като машини за рев...
И аз разбирам, че в действителност нейното момче не е тъкмо с алкохолен проблем. Защото държанието му много мощно се е трансформирало от няколко години... само че също по този начин и мисленето, и страстите... Спомням си от остарялата психиатрия: прочувствен и волеви крах... – това са думите, с които се характеризираше най-често шизофренията в старите учебници. Упадък. А то на човешки език ще рече – изчезнало предпочитание за къпане, миене, срещане с хора, работа, забавление, четене...Усамотение и тъмно, ужасно самовглъбяване. В някаква пропаст, която е самият самовглъбяващ се. За момент си припомням картинка от античен съветски учебник: Да се самооградиш в затворения кръг на себе си – по този начин е написал художникът-шизофреник под картинката, а тя съставлява един пъстър човек, който се е навил по доста чудноват метод в кръг, като гущер, който е захапал опашката си. Или като някакъв навит на серпантина духов инструмент.
Няма да е елементарно, майко! – споделям на дамата и тя ме гледа с разширените си, постоянно уплашени очи. Сигурен съм, че очите и са уплашени дори насън. Някак уплашено-натякващи: Ето, аз ви споделях, че светът ще ни извърти някакъв ужасяващ номер!
Няма да е елементарно... – дублирам аз. И стартирам да й изяснявам, че под пиенето на доста мента се крие една неуравновесеност. А тя незабавно споделя: Шизофрения?!
И аз й изяснявам най-малко 10 минути, че „ Шизофрениите ” са едно море, че в действителност терминът, основан от Блойлер напълно в края на 19 век, е към този момент много уголемен и комплициран – т.е. – наличието му не е това, което е било в предишното. И най-много се пробвам да й внуша (като й давам куп примери), че „ шизофрения ” не значи някаква душевна смъртна присъда.
Шизофрения, блага, не значи някаква душевна смъртна присъда! – споделям й и я потупвам по рамото. - Не е шизофренията към този момент това, което е било... в смисъл – не те прави доживотно вманиачен... нали разбираш? Но в случай, че си пие медикаментите индивидът... Нали схващаш?! Ако се лекува – има напълно добър късмет да си живее обикновено... И колкото Господ му е отредил...
Да, колкото дал Господ – бързичко повтаря тя, тъй като с Господ смешка не трябва.
И аз й изяснявам (с немалка доза яд) какъв брой мъчно одобряват в такива случаи – когато индивидът не прави нищо неправилно, само че и несъмнено не желае и да чуе за лекуване.
И по какъв начин и полицията отхвърля да го „ прибере ”, и психиатрите не се съгласяват да го ”вземат ” с кола за спешна помощ, в случай че няма разпореждане на прокуратурата. А пък това разпореждане се получава...
Не ти е работа! – споделям аз и се усмихвам – Така де, мъчно се вършат тия неща... и самите психиатри... и самите служители на реда са пропищели от тая система... и не се знае... никой не знае тъкмо по какъв начин да постъпва... и се мотаят нещата с месеци... и всеки от системата си измива ръцете с другия... а ти би трябвало да знаеш, че съгласно един член (не помня към този момент кой) от Закона за здравето – който е рисков за себе си или за близките – предстои на наложително лекуване...
Ама той не е рисков за никого! – пази сина си клетата майчица и е ясно, че за нея той си е положително момче, отлично момче, само че светът е неприятен и прави и най-чудесните момчета нещо комплицирани, обърква ги светът!
Ама не е рисков, само че като не се лекува – ето, че към този момент е рисков! Това да не се лекуваш си е застрашаване на личното здраве! – споделям аз и не съм доста убеден, тъй като в края на краищата, в случай че не искаш да се оперираш от дискова херния или да пиеш медикаменти, когато имаш ревматоиден артрит – никой не може да те вкара на наложително лекуване...
... Но пък въпреки това, ние „ естествените ” считаме (за да ни е чиста съвестта), че психологично болните не схващат, че са заболели и не осъзнават какво „ в реалност ” се случва с тях... Ама че смешна, объркана, човешка работа! – споделям си и не преставам:
Значи, би трябвало си да се направи следното: Да се напише писмо до прокуратурата. Да се помоли прокуратурата да издаде разпореждане... и да го вземат... нали разбираш?... Да го приберат в болница. Там към този момент ще открият тъкмо какво му има и ще подхващат тъкмо такива ограничения, каквито са нужни! Нали разбра?
Разбрах! – безшумно споделя дамата. – А може ли да отидете да го видите?
В смисъл? – запитвам аз и ми става с напрежение. Не е редно по този начин – споделям си – в случай че човек не ще да се вижда с някого... А той сигурно не ще.
Ами да отидете... той свири на китара в един подлез (хм - споделям си, чувайки това - че шизофрениците нормално нямат толкоз сила, та да работят, даже и такава работа!)... и да го видите... той няма да разбере, че аз ви изпращам. Бихте ли отишли?
И аз мисля към минута. И по-късно кимвам с глава: Да, добре.
И извинявам пред себе си едно такова държание, (което наподобява напълно непрофесионално) като си споделям: Все отново би трябвало да го видя; и по държанието му, по метода, по който свири, седи, беседва (ако изобщо разговаря) ще мога да позная... ще схвана доста неща.
И по-късно си споделям: а непрофесионално ми наподобява, тъй като в този момент под професионализъм се схваща нормално една извънредно надута рекламация – кой „ сериозен ” терапевт ще тръгне да върви по подлези, с цел да гледа скритом музиканти, с цел да разбере какъв брой са луди? За да си сериозен човек „ от системата ”, би трябвало да се надуваш, да се държиш като недостижим и да се караш на хората за щяло и нещяло.
Кой в случай че не аз, по кое време в случай че не в този момент?
А когато се разделяме, дамата ми тика петдесет лв.. Тоест – не тика – а ги оставя под чинийката на чашата ми с кафе. А аз и ги напъхвам назад в ръката. И става едно такова смешно и конфузно блъскане.
Но аз от дълго време не се срамя от парите. Отдавна съм презрял парите аз – по тази причина мога и да ги взимам, и да не ги взимам, и да си ги желая, и да не си ги искам; и да ги мятам по пода, и да ги броя, колкото ми е прелестно - напряко на улицата; и да ги държа в ръка, разперени на ветрило, до момента в който приказвам с най-важния и надут човек. Защото знам - тая срамливост от парите е присъща единствено за подлеците, които таят лакомия в тесните си гърди; моите гърди са доста необятни и аз виждам на парите като на радостни хартийки. И от тях позор не изпитвам.
Но в този момент желая да й ги върна. Защото желая да съм чист. И като оказвам помощ – да оказвам помощ в Божието име – а не като „ хората ” – тъй като ще имам полза.
Но тя по този начин се заинатява – още малко и ще се разплаче – че аз най-после одобрявам парите. Но съм се борил пет минути и е било много непристойно по човешките, филистерски разбирания – двама възрастни се бутат и ръчкат някаква банкнота напред-назад. Смешно. Приемам парите, оставям ги да си стоят на масата и си споделям: Ако не ги взема... хм, тя ще остане с възприятието, че не е направила задоволително... тя като всяка майка се усеща отговорна поради страданията на детето си – и желае да направи жертвоприношение... тя би трябвало да даде тия пари като възмездие. За да се почувства малко по-спокойна.
Понякога, с цел да направиш положително, би трябвало да се смириш и да умееш и да взимаш; от тия, които са прелели от тъга и имане. На сълзи и други токсини.
И на идващия ден аз се запътвам към подлеза. За да видя сина на дамата. И не знам кого в действителност диря. Той е един изгубен млад и към този момент не напълно младеж, извор на тъга, от който пие неговата майка. И оглеждам и обикалям. Но него го няма. И и се обаждам. (естествено – не отиваме дружно, с цел да не усети горкото момче цялата тая конспирация). И споделям: Няма го. Чаках, обикалях, само че го няма.
А тя: Ами и аз не знам. Каза, че ще върви. Но след това се обади и пита дали имам двайсет лв.. Пак за мента. Не знам. Ох, не знам. Може и да не отиде на никое място, като има пари за мента.
Нищо – споделям аз – и на следващия ден е ден. И на следващия ден ще го потърся. Щом съм заречен – ще дойда да го видя. Ще го видя. И отново ще приказваме. В това време ти не се притеснявай – в случай че има нещо – търси ме.
Благодаря доста. Може да ви взема с колата и на следващия ден аз да ви закарам до подлеза. – споделя тя и подсмърча.
Може – споделям аз.
И си потеглям и си мисля. За системата, която не работи. За хората, които си оказват помощ. За хората, които не си оказват помощ. За себе си. За дълга. За взимането и даването. И се прибирам към у дома.
Източник: offnews.bg
КОМЕНТАРИ