О, да, повлиян съм от Джойс, този ми ти Джеймс.

О, да, повлиян съм от Джойс, този ми ти Джеймс. Радвам се на всичко, което съзнанието ми ражда, то извира от чужд извор, който аз знам къде е – изпод, под съзнанието – само че няма по какъв начин да го видя. Аз съм публицист – и просто протоколирам това, което се ражда. Нещо като пития и жрец-тулкувател. Само че аз – записвайки, не се пробвам много-много да пояснявам това, което е родило моето несъзнавано. Хм.

И по този начин де – в случай че си задам въпроса защо не съм и няма да стана министър на културата, мога да произведа и един доста спретнат и логичен... по-скоро „ спретнат и логичен ” отговор, т.е. надалеч от истината, само че пък звучащ „ разумно ” и „ обикновено ”. Такъв, какъвто хората също биха произвели. Хората – в най-лошия смисъл, т.е. общото, безличното, не-индивидуалното, неискреното, тривиалното, лицемерното. Обществото.

Но кому са нужни такива отговори? Докога ще стоим пред черната дъска и ще отговаряме като възпитаници – вярно и подредено, по този начин, както учителката желае, по този начин както ще отговорят за отличен след нас и другите тъпи и прекършени зубрачи? Правилното, смисленото, подреденото, предстоящото – всичко това е не с цел да се каже истината, а с цел да се угоди на публичното очакване. Иначе, в случай че не отговаряш по този начин, се споделя: Този приказва като вманиачен!

Но лудият от време на време е Диоген, м?!

О! Не бих си разрешавал повече! Аз съм публицист и по тази причина съм тук с цел да споделям дълбоки неща, плитки неща, същински неща, питийски неща, нецензурирани от вътрешното ни условие за „ точност и нормалност ” неща...

Министър на културата...

И аз незабавно си представям коридорите на министерство. Глухи, тъжни, безсветлинни и дълги като ръкави на усмирителна риза. И си споделям: да не си дете? Ако ще работиш, ще би трябвало да минеш и по коридори; за възрастния мъж няма значение дали коридорите са мрачни, потискащи, влажновато-суховати, миришещи на милиони цигари пушени в деветдесетте, на прашно безсмислие, на досада умъртвила душите на хиляди, на забвение в пет и на трескава празнина в осем сутринта. Кафенца в пластмасови чашки и притичване за по цигара на някой осран от гълъби балкон провесен над вътрешен двор.

Каква просвета в министерство на културата?

Отваряш врата – а там – папки.

Културата за мен е това малко платно на Вермеер, " Плетачката на дантели ", поради което изминах съвсем на тичешком целия Лувър (а той е дълъг съвсем километър), с цел да стигна в точния момент и да го видя! Картина. Малка, кафеникава, жълтеникава, синкава и незабележима. Велика.

Така един остарял фен на изкуството желал да види едно жълто леке в картината " Изглед " от Делфт – преди да почине. Пак Вермеер. Призляло му, само че събрал сили, върнал се при картината, погледал жълтото леке – в действителност – една стена – и като излязъл от музея – прибрал се с последни сили у дома и починал.

Това е просвета. Министерството е друго.

А би трябвало ли министерството на културата и културата да имат нещо общо? По усет, цвят, аромат, като прекарване?

Всеки интелигентен човек (а да си интелигентен е доста рисково – ти си стеснен, самонадеян и тесногръд) ще каже, че няма изобщо никаква потребност да имат нищо общо: министерството е администрация – би трябвало да е сива. Министерството е институция – би трябвало да мирише на умрели молци и на мастило за щампосване на Нищото. Документи и хартийки. Бумаги. Как ли е миришело в Пергам при толкоз доста пергамент на едно място? Или в Библос – при толкоз библии и библиотеки? Културата, ще рекат умните, е въпрос на положително администриране. В подобен смисъл няма безусловно никаква потребност в министерството на културата да има какъвто и да е помен от просвета – от изкуство, цвят, изисканост и наслада.

Бях нощес на дребен концерт – в галерийката, която държим дружно с Ники Табаков – барабанистът на Блус Трафик, фамозният занаятчия на лампи. Той прави лампи и просвета там. А аз му оказвам помощ.

И там пристигна един момък – също Табаков. Мартиан Табаков. Металопластик. Висок, хубав ваятел, с обувки като дребни гемии от кожа и ръце като платна на вятърни мелници. Надонесе колони и усилватели (лампови, сподели – транзисторните нищо не струват), надонесе китара, с която е свирил китаристът на Бандъраците (а пък един от Бандъраците, Вачо, работи тъкмо зад галерията в музикалния магазин), надонесе всякакви направени от самия него железни кутии-барабани, големи барабанни палки увити с парцали, какви ли не чудеса за производство на тон.

И пред аудитория, състояща се от седем индивида плюс цялото му семейство (дъщеря и жена), той създаде просвета колкото в дванайсет министерства не може да се създаде за дванайсет години.

Той свиреше, а ние немеехме. Като едни немейски лъвове. Издаваше невероятни звуци с тия свои странни принадлежности – китарата беше настроена по необикновен метод – и с напъхани под струните железни пластини създаваше нечувани звуци. В публиката седеше един уединен канадец, кой знае от кое място пръкнал се измежду нас. И не беше уединен – и аз се пробвах да виждам на този концерт с неговите очи – какъв брой малко, необичайно, красиво и уютно Културно събитие беше това. Сред студа и мрака на открито, вътре – измежду приглушените тибетски светлини на лампите на Ники Табаков – и тия шеметни звуци, това свещенодействие на същинската сърдечна музика, която прави човек, когато се опита да се освободи от „ естественото ” – от тривиалното, нормалното, пошлото, това, което „ чакат от него ”. Хубаво.

И аз си споделях: Аз Съм министър на културата – защо ми е да ставам подобен? Аз Съм – ето – това е моето министерство. Аз създавам просвета и тя заразява с благородните си спори първо едно малко пространство – а след това, малко по малко, и целия наш свят. Защото такава е природата на Културата. Тя е всепроникваща.

Там, където има досада, долнопробност, администрация, сивота, милион изпушени от съклет цигарки, сводки, дописки, грантове, планове, европроекти, купове от листа, на които написа нещо, което никой няма да прочете... Там културата потрепва – тя е пеперуда – и умира, тъй като някой пипа крилете и със сухи пинцети от празнина и незначителност.

А министър на културата може да е някое момче, което е играло с Гришо. Нещо като нищо. Ей ти, кой беше? Ами – играех табла с един твой прочут, Пешо от Перник. Аха, добре, ставаш за министър, тъй че постави си едни чиновнически ръкавели и отиди да изпиеш една кофа мастило по европейския план Мастило без граници. И по този начин нататък.