Централизация и фрагментация: Защо българските общини са бедни?
Няма две отзиви, че децентрализацията в съвсем всички случаи е вярното решение. Тя разрешава на локалната власт и районните общности да вземат ориста си в свои ръце и да ползват местни решения на местни проблеми, които са надалеч от целите и погледа на централната власт. Обратната страна на децентрализацията обаче е фрагментацията – накъсването на страната на прекалено дребни части пречи на ефикасното ръководство и не разрешава същинска автономия. В България все още има относително високо равнище на концентрация и в това време фрагментация, която е повече от забележима, както и отрицателните последици от нея.
Основната единица на локално самоуправление в страната е общината – тя е виновна за даването на локалните административни услуги, поддръжката на инфраструктурата, за просветителните и здравните институции и редица други действия, от сметосъбирането до детските градини. Отговорът на въпроса има ли фрагментация на локалната власт, изисква да установим дали има общини със забележителен недостиг на потенциал да извършват тези функционалности – с други думи, дали общините не са прекомерно доста.
Фрагментацията в цифри
След обособяването на Сърница през 2015 година броят на общините в България доближава 265. Налице са големи разлики в размерите им – към 2023 година средногодишното население на София е 1,28 милиона души, това на Трекляно е едвам 511, а на Бойница – 742. Въпреки тези стократни разлики в популацията функционалностите, които общините извършват, са фундаментално сходни, което неизбежно води до отклонения в тяхната дарба да се самоуправляват, да дават съответни услуги и да съставляват самостоятелни стопански единици.
Това е и повода, заради която Законът за административно-териториалното устройство залага минимално условие за брой население, с цел да се сътвори нова община. Заложеният аршин е общините да имат най-малко 6 хиляди души население – дали той е съответен за ролята и функционалностите на една община, или е редно да е даже по-висок, е тематика на обособен и по-задълбочен разбор. Ключовото в тази ситуация е, че един път основани, общините не са задължени непрекъснато да дават отговор на това условие и липсва процедура за тяхното закриване, ако локалното население се свие доста под прага.
На фона на демографските процеси – бързо общо стесняване на популацията, съчетано с централизация на от ден на ден младежи в градовете и отлив от селските региони, от ден на ден общини не дават отговор на този аршин. Към 2023 година броят на общините с население под 6 хиляди души е бил 84, или тъкмо 1/3 от всички. На ръба сред 6 и 7 хиляди души са други 10 общини, а в случай че разтеглим критерия до 10 хиляди, под него ще попаднат 142 общини, или повече от половината от всички. И доколкото в множеството дребни общини наклонността е към стесняване на популацията, най-вероятно броят на тези, които не дават отговор на заложения аршин или са рисково покрай него, в близко бъдеще единствено ще пораства.
Ключови последици
Тази ясно забележима и засилваща се фрагментация на локалната власт носи със себе си няколко основни последици.
Най-видимият е непрекъснатият спад на броя на популацията по отношение на общинските чиновници – т.е. броят поданици, които един ангажиран в администрацията „ обслужва “. На национално равнище този индикатор демонстрира леко усъвършенстване през последната година – приблизително от 264 на 265 души население съгласно данните, оповестени от Министерството на финансите. Но това отразява най-много продължаващата централизация на популацията в огромните градове, съчетано със опазване на размера на общинската администрация. Между обособените общини има огромни разлики – до момента в който в най-малките като Трекляно и Бойница на един чиновник се падат надлежно по 15 и 38 души от локалното население, на другия край в скалата е Пловдив – с цели 621, Костинброд – с 495, Казанлък – с 493. И в случай че при най-малките общини въпросът е до каква степен е рационално да се поддържа пълноценна локална администрация, при най-големите казусът е дали администрацията е в положение да дава качествени и съответни услуги на подобен огромен брой хора.От още по-голямо значение е фактът, че в дребните общини страната се явява главен шеф – към 2023 година публичният бранш образува над 50% от заетостта в цели 42 общини, а в някои от тях (Бойница, Трекляно) той доближава 90%. Прави усещане, че в случай че пренебрегваме няколко от тези общини, където водещ е енергийният бранш с преобладаваща роля на страната, останалите съвсем без изключение са с ниска степен на икономическо развиване и невисок стандарт на живот. На противоположния полюс са по-малките общини в мощни индустриални периферии на градските центрове, където се концентрират икономически действия с висока добавена стойност и добре платени и търсени работни места. В тях ролята на страна като шеф най-често е ниска, само че приходите са по-високи. В дълготраен проект публичният бранш настава на пазара на труд в съвсем всички общини – в границите на пет години делът му в заетостта на локалния пазар на труда се е нараснал в 204 от 265-те общини в страната. Това е следствие от по-сериозния удар на рецесията върху частната стопанска система, само че и на емиграцията от най-слабо развитите региони. Видимо следствие от фрагментацията на общините е и ниският административен потенциал. Малките общини срещат доста огромни компликации в привличането на квалифицирани и стимулирани фрагменти, които избират да се насочат към огромните обитаеми места, централната администрация или пък частния бранш. Това от своя страна значи, че тези общини изпитват сензитивно по-големи усложнения както в ръководството на европейски средства – постоянно единственият метод за възстановяване на обществената среда в по-бедните общини, по този начин и в подобряването на бизнес средата и привличането на вложители, които да основават трайни работни места и богатство.
Липсата на потенциал обрича доста от дребните общини на по-нататъшно отдалечаване от стандарта на живот и виталната среда на огромните градове и тясно обвързваните с тях индустриални центрове, което единствено ускорява процесите на миграция.
Финансова (не)зависимост
Нека се върнем обаче на критериите за основаване на община, защото там е заложено още едно условие, което е не по-малко значимо от това за броя на популацията. Става дума за условието за несъмнено ниво на финансова самостоятелност и жизненост. Всяка нова община би трябвало да може да потвърди опция за финансиране на разноските си в размер на не по-малко от половината от междинното им ниво за страната (по данни от последния годишен доклад за осъществяването на бюджетите на общините). И това условие обаче не се ползва по отношение на съществуващите общини, също като критерия за население. С други думи, няма закриване на общини поради висока взаимозависимост от прехвърляния от държавния бюджет и липса на лична данъчна база, която да генерира нужния най-малък приходен запас.
Ако погледнем единствено към разноските за локални действия, без да включваме делегираните от страната, към 2023 година едвам 49 общини имат по-високи лични доходи от разноските си. Средното за страната покритие е 74%. С други думи, над ¼ от всички локални разноски се финансират с помощ от страната. Прави усещане, че общините с огромни лични доходи имат ясно изразен профил – множеството от тях имат или развъртян туристически отрасъл, или минно дело, което внася обилни спомагателни доходи в общинския бюджет, или мощно развита промишленост, която непосредствено поддържа локалната власт за усъвършенстване на средата.
Показателен е и делът на локалните доходи в общите – в най-малките и едва развити общини, да вземем за пример в Северозападна България, той е под 10%, останалите идват от бюджета.
Състоянието на локалните бюджети ясно показва какъв брой малко въздействие имат общините върху личната си траектория на развиване. Повечето значими решения не престават да се вземат в София и това няма по какъв начин да се промени, до момента в който не се вкара действителна фискална децентрализация. Средствата от няколко локални налози и такси, с които в този момент общините разполагат, по никакъв метод не са задоволителни за осъществяване на лична политика, а даже и при тях имат лимитирана опция за въздействие. Истинска самостоятелност е допустима единствено в среда, в която общините разполагат с доста по-голям личен запас, с който да дефинират лична тенденция и да вземат решение местни проблеми.
Възможни решения
Сегашната фрагментация на общините, с всичките отрицателни последици, които описахме, има две забележими решения.
Едното, привидно по-лесно и бързо постижимо, е опазване на настоящето административно систематизиране и съществуващите общини, само че като се обединят част от функционалните им звена – даването на административни услуги, където това е допустимо, или вътрешни процеси по ръководство и отчетност. Този развой върви ръка за ръка с по-широко дигитализиране на локални услуги и административни действия, в която област през последните години следим забележителен напредък. Подобно сливане, от една страна, би свило разноските на общините за даване на услуги, а от друга, би понижило въздействието им върху локалните пазари на труда поради по-малката потребност от административен личен състав.
Далеч по-трудното решение, само че и с по-сериозни последици, е осъществяване на териториално-административна промяна, която да окрупни част от фрагментираните през днешния ден общини. Голяма част от метриките, на които тази промяна следва да се основе, към този момент описахме – демографското положение и конструкция, икономическия капацитет, способността за фискална и финансова самостоятелност или най-малко минимална взаимозависимост от държавния бюджет. Други не споменахме, само че те са не по-малко значими – способността да се дават качествени общински услуги, вземане предвид с географските и инфраструктурните действителности, както и отчитане на особеностите на локалните общности, които ще би трябвало да бъдат представлявани от локалната власт. Този развой, несъмнено, би трябвало да се възнамерява и организира деликатно, а не безредно, тъй като има забележителен капацитет за утежняване на актуалното състояние, без значение от положителните планове.
Въпреки това една териториално-административна промяна има капацитет в случай че не да реши проблемите на фрагментацията на локалната власт, то най-малко доста да ги облекчи, изключително в случай че е съчетана със забележителна фискална децентрализация. На този стадий и двете основни за локалната власт и районите ограничения обаче са на трупчета – първо, поради коронавирус пандемията, която обърна фокуса на цялата страна, по-късно поради политическата рецесия, която не разрешава задържане на устойчиво държавно управление, което да прави фундаментални промени. Остава единствено вярата, че когато безредният интервал завърши – все в миналото и това ще стане, – ще се върне ползата към ориста на районите и оттова към децентрализацията и промяната на локалното самоуправление.
Източник: Институт за пазарна икономика
Основната единица на локално самоуправление в страната е общината – тя е виновна за даването на локалните административни услуги, поддръжката на инфраструктурата, за просветителните и здравните институции и редица други действия, от сметосъбирането до детските градини. Отговорът на въпроса има ли фрагментация на локалната власт, изисква да установим дали има общини със забележителен недостиг на потенциал да извършват тези функционалности – с други думи, дали общините не са прекомерно доста.
Фрагментацията в цифри
След обособяването на Сърница през 2015 година броят на общините в България доближава 265. Налице са големи разлики в размерите им – към 2023 година средногодишното население на София е 1,28 милиона души, това на Трекляно е едвам 511, а на Бойница – 742. Въпреки тези стократни разлики в популацията функционалностите, които общините извършват, са фундаментално сходни, което неизбежно води до отклонения в тяхната дарба да се самоуправляват, да дават съответни услуги и да съставляват самостоятелни стопански единици.
Това е и повода, заради която Законът за административно-териториалното устройство залага минимално условие за брой население, с цел да се сътвори нова община. Заложеният аршин е общините да имат най-малко 6 хиляди души население – дали той е съответен за ролята и функционалностите на една община, или е редно да е даже по-висок, е тематика на обособен и по-задълбочен разбор. Ключовото в тази ситуация е, че един път основани, общините не са задължени непрекъснато да дават отговор на това условие и липсва процедура за тяхното закриване, ако локалното население се свие доста под прага.
На фона на демографските процеси – бързо общо стесняване на популацията, съчетано с централизация на от ден на ден младежи в градовете и отлив от селските региони, от ден на ден общини не дават отговор на този аршин. Към 2023 година броят на общините с население под 6 хиляди души е бил 84, или тъкмо 1/3 от всички. На ръба сред 6 и 7 хиляди души са други 10 общини, а в случай че разтеглим критерия до 10 хиляди, под него ще попаднат 142 общини, или повече от половината от всички. И доколкото в множеството дребни общини наклонността е към стесняване на популацията, най-вероятно броят на тези, които не дават отговор на заложения аршин или са рисково покрай него, в близко бъдеще единствено ще пораства.
Ключови последици
Тази ясно забележима и засилваща се фрагментация на локалната власт носи със себе си няколко основни последици.
Най-видимият е непрекъснатият спад на броя на популацията по отношение на общинските чиновници – т.е. броят поданици, които един ангажиран в администрацията „ обслужва “. На национално равнище този индикатор демонстрира леко усъвършенстване през последната година – приблизително от 264 на 265 души население съгласно данните, оповестени от Министерството на финансите. Но това отразява най-много продължаващата централизация на популацията в огромните градове, съчетано със опазване на размера на общинската администрация. Между обособените общини има огромни разлики – до момента в който в най-малките като Трекляно и Бойница на един чиновник се падат надлежно по 15 и 38 души от локалното население, на другия край в скалата е Пловдив – с цели 621, Костинброд – с 495, Казанлък – с 493. И в случай че при най-малките общини въпросът е до каква степен е рационално да се поддържа пълноценна локална администрация, при най-големите казусът е дали администрацията е в положение да дава качествени и съответни услуги на подобен огромен брой хора.От още по-голямо значение е фактът, че в дребните общини страната се явява главен шеф – към 2023 година публичният бранш образува над 50% от заетостта в цели 42 общини, а в някои от тях (Бойница, Трекляно) той доближава 90%. Прави усещане, че в случай че пренебрегваме няколко от тези общини, където водещ е енергийният бранш с преобладаваща роля на страната, останалите съвсем без изключение са с ниска степен на икономическо развиване и невисок стандарт на живот. На противоположния полюс са по-малките общини в мощни индустриални периферии на градските центрове, където се концентрират икономически действия с висока добавена стойност и добре платени и търсени работни места. В тях ролята на страна като шеф най-често е ниска, само че приходите са по-високи. В дълготраен проект публичният бранш настава на пазара на труд в съвсем всички общини – в границите на пет години делът му в заетостта на локалния пазар на труда се е нараснал в 204 от 265-те общини в страната. Това е следствие от по-сериозния удар на рецесията върху частната стопанска система, само че и на емиграцията от най-слабо развитите региони. Видимо следствие от фрагментацията на общините е и ниският административен потенциал. Малките общини срещат доста огромни компликации в привличането на квалифицирани и стимулирани фрагменти, които избират да се насочат към огромните обитаеми места, централната администрация или пък частния бранш. Това от своя страна значи, че тези общини изпитват сензитивно по-големи усложнения както в ръководството на европейски средства – постоянно единственият метод за възстановяване на обществената среда в по-бедните общини, по този начин и в подобряването на бизнес средата и привличането на вложители, които да основават трайни работни места и богатство.
Липсата на потенциал обрича доста от дребните общини на по-нататъшно отдалечаване от стандарта на живот и виталната среда на огромните градове и тясно обвързваните с тях индустриални центрове, което единствено ускорява процесите на миграция.
Финансова (не)зависимост
Нека се върнем обаче на критериите за основаване на община, защото там е заложено още едно условие, което е не по-малко значимо от това за броя на популацията. Става дума за условието за несъмнено ниво на финансова самостоятелност и жизненост. Всяка нова община би трябвало да може да потвърди опция за финансиране на разноските си в размер на не по-малко от половината от междинното им ниво за страната (по данни от последния годишен доклад за осъществяването на бюджетите на общините). И това условие обаче не се ползва по отношение на съществуващите общини, също като критерия за население. С други думи, няма закриване на общини поради висока взаимозависимост от прехвърляния от държавния бюджет и липса на лична данъчна база, която да генерира нужния най-малък приходен запас.
Ако погледнем единствено към разноските за локални действия, без да включваме делегираните от страната, към 2023 година едвам 49 общини имат по-високи лични доходи от разноските си. Средното за страната покритие е 74%. С други думи, над ¼ от всички локални разноски се финансират с помощ от страната. Прави усещане, че общините с огромни лични доходи имат ясно изразен профил – множеството от тях имат или развъртян туристически отрасъл, или минно дело, което внася обилни спомагателни доходи в общинския бюджет, или мощно развита промишленост, която непосредствено поддържа локалната власт за усъвършенстване на средата.
Показателен е и делът на локалните доходи в общите – в най-малките и едва развити общини, да вземем за пример в Северозападна България, той е под 10%, останалите идват от бюджета.
Състоянието на локалните бюджети ясно показва какъв брой малко въздействие имат общините върху личната си траектория на развиване. Повечето значими решения не престават да се вземат в София и това няма по какъв начин да се промени, до момента в който не се вкара действителна фискална децентрализация. Средствата от няколко локални налози и такси, с които в този момент общините разполагат, по никакъв метод не са задоволителни за осъществяване на лична политика, а даже и при тях имат лимитирана опция за въздействие. Истинска самостоятелност е допустима единствено в среда, в която общините разполагат с доста по-голям личен запас, с който да дефинират лична тенденция и да вземат решение местни проблеми.
Възможни решения
Сегашната фрагментация на общините, с всичките отрицателни последици, които описахме, има две забележими решения.
Едното, привидно по-лесно и бързо постижимо, е опазване на настоящето административно систематизиране и съществуващите общини, само че като се обединят част от функционалните им звена – даването на административни услуги, където това е допустимо, или вътрешни процеси по ръководство и отчетност. Този развой върви ръка за ръка с по-широко дигитализиране на локални услуги и административни действия, в която област през последните години следим забележителен напредък. Подобно сливане, от една страна, би свило разноските на общините за даване на услуги, а от друга, би понижило въздействието им върху локалните пазари на труда поради по-малката потребност от административен личен състав.
Далеч по-трудното решение, само че и с по-сериозни последици, е осъществяване на териториално-административна промяна, която да окрупни част от фрагментираните през днешния ден общини. Голяма част от метриките, на които тази промяна следва да се основе, към този момент описахме – демографското положение и конструкция, икономическия капацитет, способността за фискална и финансова самостоятелност или най-малко минимална взаимозависимост от държавния бюджет. Други не споменахме, само че те са не по-малко значими – способността да се дават качествени общински услуги, вземане предвид с географските и инфраструктурните действителности, както и отчитане на особеностите на локалните общности, които ще би трябвало да бъдат представлявани от локалната власт. Този развой, несъмнено, би трябвало да се възнамерява и организира деликатно, а не безредно, тъй като има забележителен капацитет за утежняване на актуалното състояние, без значение от положителните планове.
Въпреки това една териториално-административна промяна има капацитет в случай че не да реши проблемите на фрагментацията на локалната власт, то най-малко доста да ги облекчи, изключително в случай че е съчетана със забележителна фискална децентрализация. На този стадий и двете основни за локалната власт и районите ограничения обаче са на трупчета – първо, поради коронавирус пандемията, която обърна фокуса на цялата страна, по-късно поради политическата рецесия, която не разрешава задържане на устойчиво държавно управление, което да прави фундаментални промени. Остава единствено вярата, че когато безредният интервал завърши – все в миналото и това ще стане, – ще се върне ползата към ориста на районите и оттова към децентрализацията и промяната на локалното самоуправление.
Източник: Институт за пазарна икономика
Източник: economic.bg
КОМЕНТАРИ