Някои смятат, че нещата при нас не вървят, защото сме

Някои считат, че нещата при нас не вървят, тъй като сме станали православни християни, а не примерно католици и протестанти. Тая тематика, между другото, е море, в което е забавно да влезеш, само че би трябвало да си знаеш изначало, че влезеш ли, ще се удавиш. Особено пък в случай че, влизайки, поканиш и други хора. Тоест, в случай че, като се изключи че се захващаш с тематиката, тръгнеш и обществено да я обсъждаш. Ще те удавят, несъмнено е!

Защото, братчета и сестрици, коства ми се, милички, че българинът не е християнин досега, в който не му кажеш: Ти не си никакъв християнин!

Тогава той ще скочи, па с хлеб или без хлеб (може и с чабата!) – ще те изяде!

Аз ли не съм християнин бре?! Аз ли бе, говедо поганско такова! – по този начин ще ревне българинът, само че той по този начин ревва и когато му кажат, че не схваща от коли и от футбол. Така че – няма ужасно.

Не че това, че ревва и стартира да упорства, че е християнин, и да отстоява своето право да е християнин или какъвто си изиска, го прави в действителност християнин. Не. Просто в неговата си глава е по този начин. Той не изповядва християнството си, до момента в който то не бъде сложено под подозрение.

Откъде знам това ли? Хм. Откъдето знам всичко. Гледам себе си, уча се, задълбавам се, отстранявам нездравословните предубеждения (доколкото мога), проучвам всичко у себе си – и оттова черпя знанието си за хората; и в частност – за българите.

Ама ти не си човек като хората бе, глупак! – по този начин ще рекат двесте и две иляди ще ги поддържат. – Не си човек ти, та да съдиш за хората по това, което откриваш в себе си!

А аз ще им кажа: А за какво, като не съм човек, не сте ме умъртвили или затворили в зоопарка?

Чуйте: Всеки, който е роден човек, има 46 хромозоми, има родители – хора, наименуван е човек от другите и като човек се води в регистрите, в действителност... е човек! Помислете, апелирам, помислете! Та в тоя смисъл, щом съм човек, аз мога да изведа от познаването на себе си познаването на Човека изобщо! И в случай че не беше по този начин – ни един от философите и психолозите не би постигнал никакво познание за хората. Та кое познание за хората не се крепи върху свещеното самопознание?

И – знаейки какъв християнин съм аз – си представям какви християни са...

Не, тук не съм прав! В отношението си към религията българите са в действителност извънредно разнородни.

Чета си всякакви неща и премислям върху нашето християнство, върху това, че сме покръстени от свети Борис-Михаил, чийто ден се празнува на 2 май, чета за християнски и нехристиянски каузи, които – естествено – се разгласяват към този момент най-вече на стените на фейсбук профилите ни...

И на една стена на фейсбук профил (секунда единствено: Facebook от Бога ли е или от Антихриста? – това е блицанкета!) виждам фотография на дъртак.

Дядо Венко – чета там, под фотографията – нямал къде да живее.

И благата госпожа, която постнала (Можем ли да приказваме с такива нови думички, в случай че сме християни? Не бива ли единствено да споделяме „ църковна утвар ” и „ хиротонисване ”? – без никакви там „ публикувания ” и „ тагвания ”?), та благата госпожа споделя по какъв начин той не пиел, само че спял на скамейка, бил изпъден от жилището, общинското, в което живеел преди, тъй като пенсията му не стигала да заплаща наема... споделя още по какъв начин той не просел, само че нямал и одеалце, камо ли дом и бил като скелет и очевидно чакал да почине...

И у мен се роди и стартира да зрее една такава дневна тъга (всеки ден си отглеждам по една такава), която споделяше по този начин: Какъв свети Борис Михаил, какви православия, Боже, щом ние оставяме старци по улиците? Къде е Църквата с нейната щедрост, с нейните отворени порти за избавление освен на душите (с молитвички и свещички) само че и с малко самун и заслон!?

Къде е това православие, което да ни подскаже, че индивидът от Самария не е липсващ в историята, че самарянството е живо... Хм...

А би трябвало ли църквата да прави благодеяния? Това ли ѝ е работата? Та белким тя не ни учи точно да презираме телесното?! Тоест, като забележим гниещ в урината си и в бедността си дъртак, да потрием ръце предостатъчно и да кажем: Жалката плът ще си отиде, ще остане единствено чистата душа! Да се помолим за душата му, а пък тялото дано гние!

Не ни ли учи православната черква на това?

Не бих споделил. Но пък и не съм видял православна черква, в която спят бездомници. Не съм виждал и свещеници, които раздават чорба. Не съм виждал православен дом за скитници, дето те да преспиват и да се къпят – телесно; пък и да похапнат.
По-нататък в поста на тази госпожа – споделя се Ина Ганева - обаче се споделяше, че дядо Венко не останал самичък в бедата си! Да, не останал!

Тя, благата жена, дружно с мъжа си, почнала да му носи чай. После и малко храница! Боже, милостиви, аз съм удовлетворен! – споделих си.

Защото има хора, без значение дали са православни, католици или несториани, манихеи или ариани, които виждат измъчен... и незабавно отиват при него! За да оказват помощ.

А не почват незабавно да плюят страната и институциите. Те че са за храчене – това си е по този начин. Но ти първо иди, виж, помогни... пък като ти окажеш помощ, институциите, в случай че са останали хора със съвест в тях, сами ще си вземат записка!

Глупости приказвам, естествено, институциите точно по тази причина са институции, с цел да няма у тях нищо човешко – ни благосклонност, ни позор. Ни боязън от Бога.

Но в тази ситуация с дядо Венко станало друго – точно от Общината се вдигнали, пратили кола за спешна помощ, взели го и го закарали в общинско жилище или в болница... не разбрах повече от този пост. просто се успокоих.

И не се успокоих, тъй като дядо Венко е избавен. Не, той е избавен към този момент, за час или за седмица. Няма избавление за жив човек. Щом е жив – все ще пристигна ден, в който ще е зле, а след това – и по-зле, а най-после и ще почине. Така е с живите хора. Но има ли гибел за християнина, за същинския?

Би трябвало да няма, аз имам вяра в това.

Та не от това, че дядо Венко е спретнат в заслон, се успокоих. А от това, че макар нашата явна безбожност (очевидна, тъй като точно безбожността, неналичието на съчувствие и на благосклонност се набиват в очите, а не тъй като благосклонност и съчувствие няма – просто те са скрити!) се намират и хора, които са подготвени да жертват спокойствието си, времето си, силите си - с цел да влязат и да станат участници в персоналната драма на един непознат човек!

Това в наше време е необичайност и по тази причина провокира екстаз.

Малко ме натъжи мисълта, че в този пост за дядо Венко се изказваха такива възторжени похвали към институциите. Това, естествено, незабавно ми подсказва, че в случай че институциите си свършат работата – ние би трябвало да им благодарим! Да изпаднем в щастлив шок. Да ръкопляскаме на това, че не са си затворили очите и измили ръцете. Както при нас нормално се случва.

Та – православни или не – в деня на цар Борис-Михаил – ние сме или положителни, или неприятни.

На такива, коства ми се, е редно да се разделят хората.

Всеки един интелигентен човек ще каже, че е неуместно да се разделят хората на положителни и неприятни. И аз знам, че е неуместно.

Но ще кажа по този начин: С всяка своя крачка, с всеки собствен избор човек се дефинира като Добър или като Лош. А на това аз несъмнено държа. На това – да се знае, че има положителни или неприятни избори. И че изобщо – Добро и Лошо има!

Екзистенциализъм, братчета и сестрици: С всеки собствен избор, с всяка своя крачка – ние освен дефинираме какъв човек ще бъдем в идващия момент и в идващите минути... само че ние с този си избор дефинираме какъв ще бъде и Човек изобщо: Пред Бога, който ни гледа във всеки момент.

И аз имам вяра в това: ние играем една пиеса. Тя се споделя: Какъв е Човекът? И Бог гледа тая пиеса. Гледа нас – в основната роля. Мен, теб, всеки.

И гледайки пиесата, Господ, миличкият, взема решение: А, да, Човек е положително нещо, добре съм го основал!

Или пък: Не, не, нещо не се е получил тоя път Човекът... зле съм го измайсторил!

Това си вика Господ. Всеки ден, всякога, във всеки момент. Гледайки всекидневно играната пиеса, в която всеки от нас е основен воин и която се споделя „ Какъв е Човекът? ”.

Какъв е Човекът? – това зависи от нас. Всеки ден, във всеки момент.

А дали княз Борис, който си е сменил името на Михаил е бил прав – това си е негова работа.

Апропо – цветущ имен ден на всички Борисовци.