Ники Урумов: Шамарите на живота те правят по-мъдър
Николай Урумов още веднъж е в два от най-култовите облици в българската космогония. Големият артист одобри овациите на публиката в Младежкия спектакъл след премиерата на „ Bai Ganyo “ от Георги Данаилов по Алеко Константинов с режисьор Петър Кауков. В Русе пък жъне аплодисменти с моноспектакъла си „ Мъжка задушница “ на Емил Бонев по романа " Видрица " на поп Минчо Кънчев.
- Как се влиза в кожата на поп Минчо Кънчев, господин Урумов?
- Емо Бонев съумя от 2200 страници да синтезира всичко в 22 – без да се изгубят нито духът, нито характерът, нито атмосферата на времето, които носи този чудак поп Минчо Кънчев. Емо ми даде своята драматизация през 2009-а. Вече играех Бай Ганьо в Пловдив, а той беше шеф на театъра. Играех и „ Живот в кашони “, работех върху „ Лалугер “. Като чувство и готовност не бях извървял пътя си към „ Видрица “. Така че 10 години този текст заставам у мен. Чест му прави на Емо, че не се обърна към различен. Благодарен съм му. Това лято се засякохме край „ Свети Седмочисленици “ и му споделих: „ Емо, към този момент съм подготвен “. А той ми отговори: „ Аз пък към този момент съм подготвен да го слага “. Защото преди 10 години щяхме да търсим различен режисьор. Но най-точно и най-вътре в тематиката не може да бъде никой различен. Трябваше да решим и къде – коя сцена също е подготвена за „ Видрица “. В Русенския спектакъл има нещо мое – оттова стартира любовта ми към това изкуство. Директорът Орлин Дяков незабавно рече: „ Задължително тук “.
- Припомнете ни кой е поп Минчо Кънчев.
- От необразован се учи и става преподавател, поборник, сподвижник на Левски, изгнаник в Диарбекир. Доживява свободата, с цел да се върне, да види какво се случва тук, да се хване за главата и да извика
За тая България ли се бихме?
И прибавя: „ Като поживях няколко дни в село, виждам хората и си мисля: Уж са все предходните, ама малко под подозрение оставам. Навярно като са бягали нагоре в Балкана от нямане, са изгубили всичко човешко. Научили се да лъжат, да крадат и биля да убиват. Тези, които нямаха нищо, от обири и неистини получиха парици. Какво чакаме, до по кое време ще се лутаме – гладни за заграбване на непознатото, жадни за непознатата пот? Не сме ли ний хора, не сме ли ний основани по облик и сходство Божие? Какво време чакаме – то времето си върви?! Виждаме, че умират други – само че не имаме вяра, че умираме и ние. Изповядваме, че сме смъртни. Но постъпваме, като че сме безсмъртни “. Левски е написал в тефтерчето си „ Народе “ с 4 въпросителни, а поп Минчо е написал „ До по кое време “ с 4 въпросителни. Но тъй като той гледа на света с наивни по детски очи, всичко звучи забавно-иронизира и самоиронизира, спектакълът върви със смях. Някои от закачките са в стила на барон Мюнхаузен и неговите фантасмагории. За да се стигне до последните 15 минути на катарзиса, които хващат за гърлото.
- Казахте, че в този момент, 10 години покъсно, се чувствате по-подготвен за поп Минчо Кънчев – в какво се променихте?
- Косата ми побеля малко повече, шамарите от живота са ми малко повече. Мога да понеса драматизма на героя. Подготвен съм за него. Трагиката в облика би трябвало да се изживее. Иначе щях да изиграя визията си за героя – и нямаше да бъде толкоз същинско, по този начин, както го усещам. Веселата част в никакъв случай не е била проблем. Но едно е да си на 46, друго е да си на 56. Самият поп Минчо Кънчев е на към 60, когато стартира да написа историята си. Това очакване и зреене беше от изгода. Вече имахме няколко срещи с публиката. След спектакъла ме чакаха фенове от втората и третата възраст, викаха Браво като млади почитатели. На Никулден зала 1 във Фестивалния и конгресен център във Варна беше изкупена до последния билет.
- Споменахте за плесници... Нима звезда като вас има потребност от тях?
- Шамарите са неизбежни. Едно време с тях се растеше – от родителите, учителите, улицата. Ако не получиш някой и различен удар от ляво и от дясно, по какъв начин ще влезеш в правия път? Иначе ще се луташ и токувиж си свърнал към калта. Е, в този момент, несъмнено, шамарите са неразрешени. Но шамарите на живота те вършат по-мъдър – другояче безрасъдството ти може и да няма край.
- Пак сте в стихията си, наречена „ Бай Ганьо “ – каква е тръпката тук и в този момент?
- Прочитът е нашият с Петър Кауков в Пловдив, само че спектакълът, естествено, не е същият. Няма ги тези мои сътрудници от Пловдив, с които го играхме 12 години. Спряхме, когато избухна пожарът в театъра - може би щяхме да го играем още. Но Стоян Миндов, Стефан Бобадов и Георги Василев си отидоха. Сега сътрудниците в Младежкия, несъмнено, са прелестни и оферират разнообразни провокации, само че към този момент са други. Сценографията и костюмите са разнообразни. Времето е друго, може би има нюанси в провокациите, само че Бай Ганьо няма по какъв начин да се промени. А и аз не мога да избягам от него, към този момент съм доста вплетен в общия му прочит. Моето в него е търсено и открито, то е правилно и не може да бъде друго. Без значение, че от първата подготовка до през днешния ден са минали 20 години. Нашият Бай Ганьо отново няма да бъде с потури, мустаци и дисаги - етнографски персонаж, който плюе, храчи и пърди. Той още веднъж ще бъде с черно костюмче и бяла риза, всеки може да се огледа и да се познае. Няма да е извънредно негативен облик, а спорна персона – като всички нас. Ще се вихри в гневното си движение, във въртящата се динамичност на сцената. Отново предлагаме дейности, а не описваме условия. Всичко е близко и отзивчиво – в подтекста на времето, в което живеем.
- Защо ви е толкоз обичан Бай Ганьо?
- Любим ми е, тъй като познавам прототипите. Понякога даже и аз не се управлявам и отвръщам първично и първосигнално. Никак не ми е непознат, показва това, което усеща сега. Жив и непосредствен човек, а не е икона от литературата. Изчистихме всевъзможни детайли, които биха го трансформирали във вицов персонаж. Той не е вицов персонаж. Изчистихме всевъзможни детайли, които биха го създали фейлетонен облик. Той не е фейлетонен облик. Изчистихме всичко, което би могло да го води към естрадата. Той не е естраден воин. Искахме да бъде напълно действителен. Да не приказваме, че чаят у Иречек е същински, както и супата при Марженка. Като в киното, където живееш, а не играеш – без карикатури и шаржове. Постига се, когато си на 1000 вътре. А появи ли се и разминаването, се стига до комедията.
- Как останахте с акъла си в цялата си тази известност?
- Моето непрекъснато връщане към село ми оказва помощ постоянно да си припомням за стартовата си позиция. Всеки месец съм там. Никога не съм късал със земята. Постоянно превъзмогвам тези 520 километра. Но дали ще е село, дали ще е град няма значение. Важното е да не си отрязал корените си, да не са те отскубнали от тях. Както беше при великия Радичков – по тази причина остава жизнен и безконечен, въпреки и да го няма.
- Как мина турнето ви в Северна Америка?
- Никога не съм вярвал, че ще стигна до там. Една от невъзможните фантазии, която се оказа изпълнима. Не единствено да отида и да зяпам по „ Бродуей “, само че и да играя, да се срещна с хора. Благодарение на продуцентката ни Петя Романова, с Мишо Билалов успяхме да поддържаме връзка с доста сънародници – те ни чакаха след всяко зрелище. Вечеряхме дружно, споделяха, говореха...
- Впечатления?
- Всички мечтаят да се върнат. Всеки носи ориста си. Там са наясно с новините в България – не е като едно време. Но имаше хора в Маями, които към този момент са си купили жилища във Варна и чакат да се пенсионират. Имаше хора от Монреал, които си бяха написали завещението – въпреки и в дейна възраст – с цел да бъдат заровени в България. Децата им са пораснали – родили са лични деца. Тъкмо те, от третото потомство, към този момент нямат толкоз доста думи на български. Дядовците и бабите, майките и татковците са си наши. Като Владо от „ Лалугер “, който живее в Лас Вегас, само че е обвързван посредством невидима нишка с бабината си къща в България и през две-три години се завръща – постоянно знае и помни кой е. Но най-същественото е, че не трябва да се отхвърляме от сънародниците ни на открито. Тук можем да сме 6 милиона, само че още толкоз живеят на открито. Един българин да има някъде, там е България. 10 представления в Съединени американски щати, 2 в Канада. Освен нас, сходно турне за 26 дни са правили единствено „ Ролинг стоунс “.
- Играхте със Стефан Данаилов и Стоянка Мутафова в „ Ревизор “ на Сатирата, а с Ламбо – и доста в киното и малкия екран...
- Когато за първи път излязох на софийска сцена – освен това в Народния, бях компактно до Ламбо. В „ От мозъка си тегли “ на Грибоедов: той – Чацки, прочут като съветския Хамлет, аз – прислужникът Петрушка. Така го гледах, по този начин го слушах, че и до момента мога да ви изтъквам огромния му монолог. По-късно - в „ Дон Кихот “, още веднъж в Народния. После се заредиха и филмите – „ Хайка за вълци “, „ Бай Ганьо се завръща “, „ След края на света “... Много сме си партнирали. Съдба. Той ми се радваше, аз му се радвах – а по стълбите на „ Ревизор “ танцувахме и той ме щипеше по бузите. Ламбо беше харизма, усмивка, предразполагаше към лекост, носеше лекост, разпръскваше лекост. Несъзнателно, само че непрекъснато. Стояна също беше неописуема, в никакъв случай повече няма да се роди друга като нея. В „ Ревизор “ тя беше Анна Андреевна, а аз – Хлестаков. И тъй като героинята й непрекъснато се бореше за моето внимание, Стояна всякога се чудеше какво да измисли, не чакаше някой да й споделя. Преди едно зрелище – без никой да знае – отишла в дрешника, намерила някакви лъскави кюлоти и ги облякла под кринолина. Вече на сцената потеглих към нея, а тя се обърна с тил към мен, преметна голямата си рокля през главата и пред публиката лъсна розовият й сатенен гъз. Фурия, фактически стихийно злополучие. Пак в „ Ревизор “ трябваше да мина зад нея и да си сложа ръцете върху очите й – та да познае кой е. Тя ми взе китките и ги сложи върху гърдите си, като не спираше да мачка бюста си под тях благодарение на пръстите ми. Кикот до премала. Това беше тя – ужасно изобретателна. И все я питах: „ Да не се дублирам с Калата? “ – нали все играех негови коронни облици: Хлестаков, Бай Ганьо, Маргариди от „ Криворазбраната цивилизация “... „ Не, не, друг си, различен си – с финес, с лекост “, твърдеше тя. Стояна да ти даде сходна оценка, няма какво повече да искаш. А след „ Ревизор “ където и да се видехме, се прегръщахме и целувахме.
- Как се влиза в кожата на поп Минчо Кънчев, господин Урумов?
- Емо Бонев съумя от 2200 страници да синтезира всичко в 22 – без да се изгубят нито духът, нито характерът, нито атмосферата на времето, които носи този чудак поп Минчо Кънчев. Емо ми даде своята драматизация през 2009-а. Вече играех Бай Ганьо в Пловдив, а той беше шеф на театъра. Играех и „ Живот в кашони “, работех върху „ Лалугер “. Като чувство и готовност не бях извървял пътя си към „ Видрица “. Така че 10 години този текст заставам у мен. Чест му прави на Емо, че не се обърна към различен. Благодарен съм му. Това лято се засякохме край „ Свети Седмочисленици “ и му споделих: „ Емо, към този момент съм подготвен “. А той ми отговори: „ Аз пък към този момент съм подготвен да го слага “. Защото преди 10 години щяхме да търсим различен режисьор. Но най-точно и най-вътре в тематиката не може да бъде никой различен. Трябваше да решим и къде – коя сцена също е подготвена за „ Видрица “. В Русенския спектакъл има нещо мое – оттова стартира любовта ми към това изкуство. Директорът Орлин Дяков незабавно рече: „ Задължително тук “.
- Припомнете ни кой е поп Минчо Кънчев.
- От необразован се учи и става преподавател, поборник, сподвижник на Левски, изгнаник в Диарбекир. Доживява свободата, с цел да се върне, да види какво се случва тук, да се хване за главата и да извика
За тая България ли се бихме?
И прибавя: „ Като поживях няколко дни в село, виждам хората и си мисля: Уж са все предходните, ама малко под подозрение оставам. Навярно като са бягали нагоре в Балкана от нямане, са изгубили всичко човешко. Научили се да лъжат, да крадат и биля да убиват. Тези, които нямаха нищо, от обири и неистини получиха парици. Какво чакаме, до по кое време ще се лутаме – гладни за заграбване на непознатото, жадни за непознатата пот? Не сме ли ний хора, не сме ли ний основани по облик и сходство Божие? Какво време чакаме – то времето си върви?! Виждаме, че умират други – само че не имаме вяра, че умираме и ние. Изповядваме, че сме смъртни. Но постъпваме, като че сме безсмъртни “. Левски е написал в тефтерчето си „ Народе “ с 4 въпросителни, а поп Минчо е написал „ До по кое време “ с 4 въпросителни. Но тъй като той гледа на света с наивни по детски очи, всичко звучи забавно-иронизира и самоиронизира, спектакълът върви със смях. Някои от закачките са в стила на барон Мюнхаузен и неговите фантасмагории. За да се стигне до последните 15 минути на катарзиса, които хващат за гърлото.
- Казахте, че в този момент, 10 години покъсно, се чувствате по-подготвен за поп Минчо Кънчев – в какво се променихте?
- Косата ми побеля малко повече, шамарите от живота са ми малко повече. Мога да понеса драматизма на героя. Подготвен съм за него. Трагиката в облика би трябвало да се изживее. Иначе щях да изиграя визията си за героя – и нямаше да бъде толкоз същинско, по този начин, както го усещам. Веселата част в никакъв случай не е била проблем. Но едно е да си на 46, друго е да си на 56. Самият поп Минчо Кънчев е на към 60, когато стартира да написа историята си. Това очакване и зреене беше от изгода. Вече имахме няколко срещи с публиката. След спектакъла ме чакаха фенове от втората и третата възраст, викаха Браво като млади почитатели. На Никулден зала 1 във Фестивалния и конгресен център във Варна беше изкупена до последния билет.
- Споменахте за плесници... Нима звезда като вас има потребност от тях?
- Шамарите са неизбежни. Едно време с тях се растеше – от родителите, учителите, улицата. Ако не получиш някой и различен удар от ляво и от дясно, по какъв начин ще влезеш в правия път? Иначе ще се луташ и токувиж си свърнал към калта. Е, в този момент, несъмнено, шамарите са неразрешени. Но шамарите на живота те вършат по-мъдър – другояче безрасъдството ти може и да няма край.
- Пак сте в стихията си, наречена „ Бай Ганьо “ – каква е тръпката тук и в този момент?
- Прочитът е нашият с Петър Кауков в Пловдив, само че спектакълът, естествено, не е същият. Няма ги тези мои сътрудници от Пловдив, с които го играхме 12 години. Спряхме, когато избухна пожарът в театъра - може би щяхме да го играем още. Но Стоян Миндов, Стефан Бобадов и Георги Василев си отидоха. Сега сътрудниците в Младежкия, несъмнено, са прелестни и оферират разнообразни провокации, само че към този момент са други. Сценографията и костюмите са разнообразни. Времето е друго, може би има нюанси в провокациите, само че Бай Ганьо няма по какъв начин да се промени. А и аз не мога да избягам от него, към този момент съм доста вплетен в общия му прочит. Моето в него е търсено и открито, то е правилно и не може да бъде друго. Без значение, че от първата подготовка до през днешния ден са минали 20 години. Нашият Бай Ганьо отново няма да бъде с потури, мустаци и дисаги - етнографски персонаж, който плюе, храчи и пърди. Той още веднъж ще бъде с черно костюмче и бяла риза, всеки може да се огледа и да се познае. Няма да е извънредно негативен облик, а спорна персона – като всички нас. Ще се вихри в гневното си движение, във въртящата се динамичност на сцената. Отново предлагаме дейности, а не описваме условия. Всичко е близко и отзивчиво – в подтекста на времето, в което живеем.
- Защо ви е толкоз обичан Бай Ганьо?
- Любим ми е, тъй като познавам прототипите. Понякога даже и аз не се управлявам и отвръщам първично и първосигнално. Никак не ми е непознат, показва това, което усеща сега. Жив и непосредствен човек, а не е икона от литературата. Изчистихме всевъзможни детайли, които биха го трансформирали във вицов персонаж. Той не е вицов персонаж. Изчистихме всевъзможни детайли, които биха го създали фейлетонен облик. Той не е фейлетонен облик. Изчистихме всичко, което би могло да го води към естрадата. Той не е естраден воин. Искахме да бъде напълно действителен. Да не приказваме, че чаят у Иречек е същински, както и супата при Марженка. Като в киното, където живееш, а не играеш – без карикатури и шаржове. Постига се, когато си на 1000 вътре. А появи ли се и разминаването, се стига до комедията.
- Как останахте с акъла си в цялата си тази известност?
- Моето непрекъснато връщане към село ми оказва помощ постоянно да си припомням за стартовата си позиция. Всеки месец съм там. Никога не съм късал със земята. Постоянно превъзмогвам тези 520 километра. Но дали ще е село, дали ще е град няма значение. Важното е да не си отрязал корените си, да не са те отскубнали от тях. Както беше при великия Радичков – по тази причина остава жизнен и безконечен, въпреки и да го няма.
- Как мина турнето ви в Северна Америка?
- Никога не съм вярвал, че ще стигна до там. Една от невъзможните фантазии, която се оказа изпълнима. Не единствено да отида и да зяпам по „ Бродуей “, само че и да играя, да се срещна с хора. Благодарение на продуцентката ни Петя Романова, с Мишо Билалов успяхме да поддържаме връзка с доста сънародници – те ни чакаха след всяко зрелище. Вечеряхме дружно, споделяха, говореха...
- Впечатления?
- Всички мечтаят да се върнат. Всеки носи ориста си. Там са наясно с новините в България – не е като едно време. Но имаше хора в Маями, които към този момент са си купили жилища във Варна и чакат да се пенсионират. Имаше хора от Монреал, които си бяха написали завещението – въпреки и в дейна възраст – с цел да бъдат заровени в България. Децата им са пораснали – родили са лични деца. Тъкмо те, от третото потомство, към този момент нямат толкоз доста думи на български. Дядовците и бабите, майките и татковците са си наши. Като Владо от „ Лалугер “, който живее в Лас Вегас, само че е обвързван посредством невидима нишка с бабината си къща в България и през две-три години се завръща – постоянно знае и помни кой е. Но най-същественото е, че не трябва да се отхвърляме от сънародниците ни на открито. Тук можем да сме 6 милиона, само че още толкоз живеят на открито. Един българин да има някъде, там е България. 10 представления в Съединени американски щати, 2 в Канада. Освен нас, сходно турне за 26 дни са правили единствено „ Ролинг стоунс “.
- Играхте със Стефан Данаилов и Стоянка Мутафова в „ Ревизор “ на Сатирата, а с Ламбо – и доста в киното и малкия екран...
- Когато за първи път излязох на софийска сцена – освен това в Народния, бях компактно до Ламбо. В „ От мозъка си тегли “ на Грибоедов: той – Чацки, прочут като съветския Хамлет, аз – прислужникът Петрушка. Така го гледах, по този начин го слушах, че и до момента мога да ви изтъквам огромния му монолог. По-късно - в „ Дон Кихот “, още веднъж в Народния. После се заредиха и филмите – „ Хайка за вълци “, „ Бай Ганьо се завръща “, „ След края на света “... Много сме си партнирали. Съдба. Той ми се радваше, аз му се радвах – а по стълбите на „ Ревизор “ танцувахме и той ме щипеше по бузите. Ламбо беше харизма, усмивка, предразполагаше към лекост, носеше лекост, разпръскваше лекост. Несъзнателно, само че непрекъснато. Стояна също беше неописуема, в никакъв случай повече няма да се роди друга като нея. В „ Ревизор “ тя беше Анна Андреевна, а аз – Хлестаков. И тъй като героинята й непрекъснато се бореше за моето внимание, Стояна всякога се чудеше какво да измисли, не чакаше някой да й споделя. Преди едно зрелище – без никой да знае – отишла в дрешника, намерила някакви лъскави кюлоти и ги облякла под кринолина. Вече на сцената потеглих към нея, а тя се обърна с тил към мен, преметна голямата си рокля през главата и пред публиката лъсна розовият й сатенен гъз. Фурия, фактически стихийно злополучие. Пак в „ Ревизор “ трябваше да мина зад нея и да си сложа ръцете върху очите й – та да познае кой е. Тя ми взе китките и ги сложи върху гърдите си, като не спираше да мачка бюста си под тях благодарение на пръстите ми. Кикот до премала. Това беше тя – ужасно изобретателна. И все я питах: „ Да не се дублирам с Калата? “ – нали все играех негови коронни облици: Хлестаков, Бай Ганьо, Маргариди от „ Криворазбраната цивилизация “... „ Не, не, друг си, различен си – с финес, с лекост “, твърдеше тя. Стояна да ти даде сходна оценка, няма какво повече да искаш. А след „ Ревизор “ където и да се видехме, се прегръщахме и целувахме.
Източник: standartnews.com
КОМЕНТАРИ