Дълго време се боях да призная на дъщеря си, че съм влюбена. Нейният отговор ме изуми
Никога не съм предполагала, че нещо сходно може да се случи в живота ми. Живях сама повече от 20 години. Съпругът ми умря, когато щерка ни Елена беше единствено на пет години.
Отначало се държах единствено поради нея, а по-късно целият ми живот се насочи към това да й осигуря по-добро бъдеще.
Димитър, дълготраен другар на нашето семейство и кръстник на Елена, постоянно ми помагаше с това. След гибелта на брачна половинка ми той беше до мен: помагаше с домакинската работа, ремонтира остарялата ни къща и когато взехме решение да построим нова, той пое по-голямата част от работата.
Никога не е вземал пари от мен и до през днешния ден благодаря на Бог за неговата поддръжка.
Димитър в никакъв случай не се бе женил. Казваше, че фамилията е огромна отговорност и не всеки е подготвен да я понесе.
С времето обаче нашите диалози започнаха да се трансформират. Той стартира да ми задава въпроси, които ме накараха да се замисля:
– Мария, обикновено ли е да стоиш сама? Ти също заслужаваш малко благополучие за себе си, нали?
Така мина една година, след това още една. Прекарвахме от ден на ден време дружно и един ден Димитър призна, че би желал да прекара остатъка от живота си с мен. Поколебах се, тъй като знаех, че ще бъде потрес за щерка ми.
Но мина време и разбрах, че няма смисъл повече да крием връзката си. На Нова година взех решение да опиша всичко.
Поканих Елена и брачна половинка й Павел на празнична вечеря. Постарах се и подготвих най-хубавите ястия, с цел да направя вечерта специфична. Димитър също пристигна и оказа помощ да наредя масата. Отначало всичко беше умерено: говорихме, смяхме се, спомнихме си предишното.
След наздравиците се взех решение:
– Елена, Павел, желая да ви кажа нещо “, започнах аз, пробвайки се да скрия вълнението си. – С Димитър сме дружно от известно време. И желаеме да живеем дружно.
Думите увиснаха във въздуха и внезапно Павел внезапно хвърли вилицата си на масата:
– Заедно? – попита той още веднъж, гледайки ме по този начин, като че ли съм полудяла.
Елена също подвигна глава:
– Мамо, съществено ли? На твоите години… За какво „ дружно “ въобще можем да приказваме? Трябва да си стоите у дома и да си гледате внуците!
Усетих по какъв начин сърцето ми се сви, само че се пробвах да се сдържа:
– Елена, аз също имам право на благополучие. Димитър постоянно ми беше опора и помагаше, когато никой различен не го правеше.
Павел внезапно стана от масата:
– Да, помагал е, тъй като е знаел, че всичко готово рано или късно ще бъде негово! Не му би трябвало нищо – нито да строи, нито да работи. Всичко към този момент е направено.
Не можах да се сдържа:
– Павеле, ти съществено ли? Димитър е направил повече за тази къща, в сравнение с ти през целия си живот. Къде бяхте, когато трябваше да се копае градината или да се поправи покрива? В София ли?
Елена се опита да успокои брачна половинка си, само че добави:
– Мамо, разбирам, че искаш смяна, само че това е неверно. Искаш да живееш с него? Живейте, само че в неговата къща, не в нашата.
Едва сдържах сълзите си:
– В „ нашата “? – повторих аз. – Елена, построих тази къща за теб, като се отхвърлих от всичко. И в този момент, когато желая малко благополучие, ти решаваш какво да върша?
Скандалът завърши с излизането на Елена и Павел, мощно затръшвайки вратата. Останах сама с Димитър.
„ Може би са прави “, прошепнах, поглеждайки Димитър.
– Не, Мария. Всеки има право на благополучие, без значение от възрастта – отговори той.
Положих глава на рамото му и разбрах, че съм направила верния избор. Нека бъде както ще бъде, само че към този момент пребивавам освен за другите, само че и за себе си.
