Филип Димитров: Българи се самоунижават като отказват да се чувстват европейци
" Ние сме най-бедните в Европейски Съюз " е девиз на недоволството. Смущаващо е, че мнозина българи в неудовлетвореността си се самоунижават като отхвърлят да се усещат това, което са, споделя Филип Димитров в изявление за " Дойче Веле ".
Филип Димитров е министър председател на България в интервала ноември 1991-декември 1992. Той влезе в историята на прехода като " първият демократично определен български министър-председател ". Днес Филип Димитров е арбитър в Конституционния съд на България. Интервюто на Дъждовни води с него е част от поредицата " 30 години по-късно ". Тя е отдадена на измененията в България и в целия тогавашен руски блок, почнали преди 30 години.
Очаквахте ли, че Тодор Живков ще падне? Помните ли по какъв начин научихте за свалянето му?
- Верният отговор е: и да, и не. Полша и Унгария, колкото и малко да научавахме за тях, бяха ентусиазъм. От месеци се държахме (аз поне) ненапълно предизвикателно, като че е пристигнало времето да падне. Беше повече въпрос на чест. От друга страна беше мъчно да си представиш по какъв начин тъкмо ще стане това.
Помните ли по какъв начин тогава си представяхте бъдещето на България - след 10, 20 или 30 години?
- Знаех, че би трябвало да отпушим процеса и да променим незабавно някои изключително неприятни закони. Затова и на 13 ноември, понеделникът след свалянето на Тодор Живков, закачихме с сътрудника ми Константин Муховски прокламацията за незабавни законови и административни промени. Но за 10-30 години по-късно - не знам. Само знаех, че по никакъв начин няма да е елементарно.
Кога и по какъв начин влязохте в политиката?
- Не бях мислел за партия. Смятах, че основавайки Адвокатски съюз (за което бяхме почнали да работим от края на октомври), ще имам(е) естрада и средство за влияние. След 10 ноември пишех устави на кого ли не. А откакто Соломон Паси ме предложения да напиша политическата декларация на Зелената партия, до момента в който да се опомня, ме избраха за заместник-председател. После пристигна декларацията ми " Ние не се разграничаваме " (от " Долу Българска комунистическа партия " за разлика от позицията на ръководителя и представителя на СДС). А на кръглата маса показах плана за неотложни промени в Конституцията (от Българска комунистическа партия го бяха получили авансово и огромна част от него разумно беше влезнала в проектозакона, който оповестиха на идващия ден).
Кои, съгласно Вас, бяха основните събития през първата година след свалянето на Тодор Живков?
- Те са явни: кръглата маса, изборите за Велико народно събрание, оставката на президента Младенов и избора на Желю Желев, рухването на Луканов. Това почти следва същата логичност, както и процесът в другите две страни с действителна кръгла маса - Полша и Унгария. Разбира се, това ставаше с цяла година забавяне и компартията си беше взела поучения от развитията в Полша и Унгария, по тази причина беше по-трудно.
Изборите демонстрираха, че в България комунистите към този момент са преодолели първата нерешителност. Математически Съюз на демократичните сили имаше почти толкоз депутати, колкото и Солидарност, само че те бяха спечелили всички места, оповестени за избори (1/3 от Сейма), а ние бяхме претърпели провали на доста места. Това значително се компенсира от оставката на Младенов, провокирана с демонстрации и с " Града на истината " (подобно на налагането на парламентарно избираем президент в Унгария, което в профил Пожгай от надпреварата). Затова персонално аз настоявах след оставката на Луканов да се провокират нови избори, само че Съюз на демократичните сили реши да се върне в Народното събрание, а Подкрепа приключи стачката си.
Кои, съгласно Вас, бяха най-големите неточности, позволени от ръководещи и съпротива в този интервал?
- Всички хора вършат неточности, само че неизменимото слагане на този въпрос приказва за непреживян марксизъм. Това, което прави марксистката теория по този начин лимитирана и плоска, е вярата, че обществото се развива от една авансово заложена обществена структура към друга такава. За дейците остава да " отгатнат " вярно " публичните закономерности ", т.е. какво да се прави и в случай че нещо не е наред, значи те са позволили " неточности ".
Политиката е система от човешки избори (понякога даже не сред положително и неприятно, а сред неприятно и по-малко лошо) и да се мисли какво би било, в случай че нещо не би било по този начин, е потребно за стимулиране мисълта на студентите, само че прекомерно нестабилно занятие. Нерядко дейности, които обезвреждат опцията да стане нещо доста неприятно след години, се правят оценка като повода за нещо по-малко неприятно.
Кои, съгласно Вас, са тези български политици от първите няколко години след 1989, които би трябвало да останат в историята?
- Аз не мога да разпределям билетчета за учебниците по история. Мнозина имаха своя принос, само че най-после взема решение - може би не постоянно заслужено - самата история, т.е. това, което по разнообразни пътища се внедрява в груповото (без)съзнание.
Как виждате България през днешния ден - 30 години след свалянето на Живков?
- България откри мястото си в западния свят, което прочее достойните българи са се борели да ѝ обезпечат през последните 100 и петдесет - двеста години. Днес България е толкоз европейска, колкото всички европейски страни.
Това не значи да е богата колкото Франция или подредена колкото Германия. Още има и категории труд, които са доста подценени. Но даже във връзка с приходите разликите не са по този начин фрапантно огромни както ги разказват, в случай че прибавим в оценката налози, благосъстоятелност, някои цени. " Ние сме най-бедните в Европейския съюз " е девиз на недоволството, само че не ни разказва като нещастна страна, а ни слага в една много висока категория.
Особено смущаващо е, че мнозина българи в неудовлетвореността си се самоунижават като отхвърлят да се усещат това, което са. Говорят за " тях, европейците ", предлагат равна отдалеченост по отношение на тях (т.е. нас си) и да вземем за пример Русия, приказват за уравновесено приемане на НАТО (т.е. на себе си) по отношение на " другите ", въобще тегли ги към балканска несигурност - това, което достойните българи още през 19 век са отхвърляли. Тези, които работят целеустремено, с цел да подтикват такива усеща, по едно и също време с това описват небивалици за времето на комунизма.
На какво, съгласно Вас, се дължи засилващата се носталгия към времената на Живков и Народна република България?
- Живеем в свят на неодобрение. Неприлично е да не искаш смяна, да не твърдиш, че всичко е комплицирано (такава страна няма), че всички, които те ръководят, са корумпирани и безчестни. За всичко ми е отговорна страната, а аз се мисля като почтен единствено тъй като всички други са идиоти. Младите не могат да изпитват носталгия по нещо, което не са виждали. Те естествено не могат да си показват нито задушаващата атмосфера, нито печатите по бедрата, нито откритите листове, нито празните магазини. За тях подобен неуместен свят просто не е за поверие.
Комунистическото минало им се привижда с всичко, което имат през днешния ден, с помощта на демокрацията плюс някакви твърдяни " улеснения ", които били изгубени. Затова е значимо да се учи незаконният темперамент на комунистическия режим. А най-малко за някои от по-старите важи обяснението на оня осемдесетгодишен ефирен събеседник, който споделя: " Как хубаво си живеехме преди, всичко беше по-лесно, и на бригадите се веселехме, а и дамите повече ме харесваха. "
Да оставим анекдота настрани. Разбирам, че множеството от тези, които някакси са съумели да се оправят по време на комунизма, не са нарушители и е трудно да им потвърдим, че животът им е минал под знака на подправени и незаконни хрумвания. Затова и в Германия същинската морална денацификация пристигна близо тридесетина години след края на войната. След тридесет години обаче тази тактичност към този момент е изчерпала смисъла си.
Филип Димитров е министър председател на България в интервала ноември 1991-декември 1992. Той влезе в историята на прехода като " първият демократично определен български министър-председател ". Днес Филип Димитров е арбитър в Конституционния съд на България. Интервюто на Дъждовни води с него е част от поредицата " 30 години по-късно ". Тя е отдадена на измененията в България и в целия тогавашен руски блок, почнали преди 30 години.
Очаквахте ли, че Тодор Живков ще падне? Помните ли по какъв начин научихте за свалянето му?
- Верният отговор е: и да, и не. Полша и Унгария, колкото и малко да научавахме за тях, бяха ентусиазъм. От месеци се държахме (аз поне) ненапълно предизвикателно, като че е пристигнало времето да падне. Беше повече въпрос на чест. От друга страна беше мъчно да си представиш по какъв начин тъкмо ще стане това.
Помните ли по какъв начин тогава си представяхте бъдещето на България - след 10, 20 или 30 години?
- Знаех, че би трябвало да отпушим процеса и да променим незабавно някои изключително неприятни закони. Затова и на 13 ноември, понеделникът след свалянето на Тодор Живков, закачихме с сътрудника ми Константин Муховски прокламацията за незабавни законови и административни промени. Но за 10-30 години по-късно - не знам. Само знаех, че по никакъв начин няма да е елементарно.
Кога и по какъв начин влязохте в политиката?
- Не бях мислел за партия. Смятах, че основавайки Адвокатски съюз (за което бяхме почнали да работим от края на октомври), ще имам(е) естрада и средство за влияние. След 10 ноември пишех устави на кого ли не. А откакто Соломон Паси ме предложения да напиша политическата декларация на Зелената партия, до момента в който да се опомня, ме избраха за заместник-председател. После пристигна декларацията ми " Ние не се разграничаваме " (от " Долу Българска комунистическа партия " за разлика от позицията на ръководителя и представителя на СДС). А на кръглата маса показах плана за неотложни промени в Конституцията (от Българска комунистическа партия го бяха получили авансово и огромна част от него разумно беше влезнала в проектозакона, който оповестиха на идващия ден).
Кои, съгласно Вас, бяха основните събития през първата година след свалянето на Тодор Живков?
- Те са явни: кръглата маса, изборите за Велико народно събрание, оставката на президента Младенов и избора на Желю Желев, рухването на Луканов. Това почти следва същата логичност, както и процесът в другите две страни с действителна кръгла маса - Полша и Унгария. Разбира се, това ставаше с цяла година забавяне и компартията си беше взела поучения от развитията в Полша и Унгария, по тази причина беше по-трудно.
Изборите демонстрираха, че в България комунистите към този момент са преодолели първата нерешителност. Математически Съюз на демократичните сили имаше почти толкоз депутати, колкото и Солидарност, само че те бяха спечелили всички места, оповестени за избори (1/3 от Сейма), а ние бяхме претърпели провали на доста места. Това значително се компенсира от оставката на Младенов, провокирана с демонстрации и с " Града на истината " (подобно на налагането на парламентарно избираем президент в Унгария, което в профил Пожгай от надпреварата). Затова персонално аз настоявах след оставката на Луканов да се провокират нови избори, само че Съюз на демократичните сили реши да се върне в Народното събрание, а Подкрепа приключи стачката си.
Кои, съгласно Вас, бяха най-големите неточности, позволени от ръководещи и съпротива в този интервал?
- Всички хора вършат неточности, само че неизменимото слагане на този въпрос приказва за непреживян марксизъм. Това, което прави марксистката теория по този начин лимитирана и плоска, е вярата, че обществото се развива от една авансово заложена обществена структура към друга такава. За дейците остава да " отгатнат " вярно " публичните закономерности ", т.е. какво да се прави и в случай че нещо не е наред, значи те са позволили " неточности ".
Политиката е система от човешки избори (понякога даже не сред положително и неприятно, а сред неприятно и по-малко лошо) и да се мисли какво би било, в случай че нещо не би било по този начин, е потребно за стимулиране мисълта на студентите, само че прекомерно нестабилно занятие. Нерядко дейности, които обезвреждат опцията да стане нещо доста неприятно след години, се правят оценка като повода за нещо по-малко неприятно.
Кои, съгласно Вас, са тези български политици от първите няколко години след 1989, които би трябвало да останат в историята?
- Аз не мога да разпределям билетчета за учебниците по история. Мнозина имаха своя принос, само че най-после взема решение - може би не постоянно заслужено - самата история, т.е. това, което по разнообразни пътища се внедрява в груповото (без)съзнание.
Как виждате България през днешния ден - 30 години след свалянето на Живков?
- България откри мястото си в западния свят, което прочее достойните българи са се борели да ѝ обезпечат през последните 100 и петдесет - двеста години. Днес България е толкоз европейска, колкото всички европейски страни.
Това не значи да е богата колкото Франция или подредена колкото Германия. Още има и категории труд, които са доста подценени. Но даже във връзка с приходите разликите не са по този начин фрапантно огромни както ги разказват, в случай че прибавим в оценката налози, благосъстоятелност, някои цени. " Ние сме най-бедните в Европейския съюз " е девиз на недоволството, само че не ни разказва като нещастна страна, а ни слага в една много висока категория.
Особено смущаващо е, че мнозина българи в неудовлетвореността си се самоунижават като отхвърлят да се усещат това, което са. Говорят за " тях, европейците ", предлагат равна отдалеченост по отношение на тях (т.е. нас си) и да вземем за пример Русия, приказват за уравновесено приемане на НАТО (т.е. на себе си) по отношение на " другите ", въобще тегли ги към балканска несигурност - това, което достойните българи още през 19 век са отхвърляли. Тези, които работят целеустремено, с цел да подтикват такива усеща, по едно и също време с това описват небивалици за времето на комунизма.
На какво, съгласно Вас, се дължи засилващата се носталгия към времената на Живков и Народна република България?
- Живеем в свят на неодобрение. Неприлично е да не искаш смяна, да не твърдиш, че всичко е комплицирано (такава страна няма), че всички, които те ръководят, са корумпирани и безчестни. За всичко ми е отговорна страната, а аз се мисля като почтен единствено тъй като всички други са идиоти. Младите не могат да изпитват носталгия по нещо, което не са виждали. Те естествено не могат да си показват нито задушаващата атмосфера, нито печатите по бедрата, нито откритите листове, нито празните магазини. За тях подобен неуместен свят просто не е за поверие.
Комунистическото минало им се привижда с всичко, което имат през днешния ден, с помощта на демокрацията плюс някакви твърдяни " улеснения ", които били изгубени. Затова е значимо да се учи незаконният темперамент на комунистическия режим. А най-малко за някои от по-старите важи обяснението на оня осемдесетгодишен ефирен събеседник, който споделя: " Как хубаво си живеехме преди, всичко беше по-лесно, и на бригадите се веселехме, а и дамите повече ме харесваха. "
Да оставим анекдота настрани. Разбирам, че множеството от тези, които някакси са съумели да се оправят по време на комунизма, не са нарушители и е трудно да им потвърдим, че животът им е минал под знака на подправени и незаконни хрумвания. Затова и в Германия същинската морална денацификация пристигна близо тридесетина години след края на войната. След тридесет години обаче тази тактичност към този момент е изчерпала смисъла си.
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ