Любовната революция
Ниаби Код е някогашен брокер, тя споделя за себе си: „ Видях светлината в най-мрачния час на неприятно здраве и осъзнах апела на душата ми да върви по друг път. Този път ме накара да бъда в услуга на духа, до момента в който деликатно придвижвам думи на мъдрост от по-висш източник. Надявам се да вдъхновя хората да намерят силата да се излекуват, тъй че от своя страна и те могат да вдъхновят другите да създадат същото. " Автор е на книгата „ Духът на живота “ и е водещ на подкаста „ Духът на живота в Ибиса “. Предлагаме ви един от последните й оповестени текстове - " Любовната гражданска война " (със съкращения).
Любов е дума, която постоянно се чува, употребява се в обилие под път и над път. Но обич е и дума, с която постоянно се злоупотребява и се употребява за надзор и операция. Това е дума, която търсим. Но тя постоянно ни намира в най-слабите ни моменти, когато отдаваме силата си на тези, които ще я вземат.Любов е дума, която търсим отвън себе си, до момента в който чакаме някой различен, с цел да се почувстваме цялостни. Но в никакъв случай няма да открием същинската обич и благополучие, в случай че ги търсим молейки различен да ни направи обичащи и щастливи.
Как можем да накараме другия да се усеща повсеместен, в случай че не се усещаме ние самите цялостни? Как можем да обичаме различен същински и пълноценно, в случай че първо не се обичаме ние самите? Как можем да дадем дара на любовта, когато към момента не сме усвоили този хубав подарък в себе си?Устойчивото факсимиле в нашето общество гласи, че с цел да бъдем щастливи, би трябвало да сме в съюз с някой различен. За това се пее в песните, за това се споделя във филмите и книгите. Казва ни се, че същинската обич значи постоянно да слагаме другия преди всичко. Ние сме научени да имаме вяра, че сме нищо без този различен човек и че е невероятно да живеем без него.
От ранна възраст ни учат, че нашите функции в живота са предопределени: да работим, да се оженим, да имаме деца и по-късно да работим още по-усилено, с цел да подкрепим фамилията, което сме основали. Ние сме закърмени с мисълта, че без тези неща сме се провалили. Като дами сме научени, че нашата роля е да раждаме деца, а като мъже - да поддържаме основаното семейство, без значение какви мъчения може да понесе душата освен това. Разбира се, има смяна в тези постановки на битието през последните години, само че въпреки всичко този модел е надълбоко затвърден в разбиранията ни и предизвиква мнозина да продължат да играят тези функции. Сегашното ни битие ни кара да донесем нови деца на света, преди даже да сме се научили да обичаме себе си по метод, който е здравословен и същински.
Ако не сме в положение да се обичаме изцяло и същински, по какъв начин да имаме знанията и инструментите, с цел да сме сигурни, че нашите деца са способни да се обичат по този метод? Ако не можем да намерим благополучие и удовлетворение в себе си, без да се нуждаем от колегата си, с цел да ни свети тази светлина, по какъв начин можем да научим децата си, че щастието им идва от вътрешната страна? Ако не сме в положение да останем правилни на себе си, по какъв начин можем да помолим децата си да създадат същото?
И в случай че не помолим децата си да създадат същото, по какъв начин можем да променим това, което към този момент е нарушено в нашето общество? Как можем да променим системата, която изхвърля хора, които не се усещат щастливи със себе си? Които се усещат несигурни, несвързани, обезценени и търсят своята целокупност и себестойност в различен?
Ако не можем да променим тази система, по какъв начин можем да чакаме да намерим благополучие в обятията на различен, когато този човек също не се усеща пълностоен? Как да чакаме различен да ни види в цялата цялост от качества, които притежаваме, когато ние не ги виждаме? Как можем да приемем любовта на другия, когато към момента не позволяваме на себе си да се обичаме?
По този метод ние непрестанно се отваряме, с цел да бъдем засегнати от други, защото отдаваме своята мощ на тях в опит да ги обикнем. Ние ги молим да ни накарат да се усещаме по-добре, до момента в който те към момента се пробват да се оправят със себе си. Ние ги молим да възпламенят нашата пристрастеност, а те се пробват да възпламенят своята. Ние ги молим да бъдат всичко за нас, а към момента се учим да бъдем всичко за себе си.
Докато не се научим да обичаме себе си напълно, с всичките си дефекти и целия си искра, не можем да осветяваме любовта на другия по метод, който е здрав и повсеместен. Не можем да забележим другия в цялото му величие, до момента в който не успеем да забележим това величие в себе си. Не можем да приемем непознатите дефекти, до момента в който не успеем да приемем своите. Не можем да обичаме без упования. Не можем да обичаме без отчаяние. Не можем да обичаме без пострадване и болежка. Вместо това ние стоварваме всички наши очаквания, страхове и разочарования върху различен, а той към момента се бори със своите. В един циничен кръг, в който търсим нещата отвън нас, вместо да търсим светлината на любовта в себе си.
Само когато същински обичаме себе си - единствено тогава можем същински да обичаме различен. Само тогава би трябвало да създадем семейство. Едва тогава би трябвало да предадем своите познания и мъдрост на дете. Само тогава можем да дадем същински образец, с цел да могат децата ни да порастват, чувствайки се щастливи и цялостни, вместо да търсят любовта в обятията на различен.
Само тогава можем да разклатим основите на обществото толкоз гневно, че всеки човек да си върне правото да се усеща обичан и повсеместен, във всеки един миг. Едва тогава ще забележим радикалната смяна, която търсим за децата си. Тези деца, които по-късно се трансформират в изгубени възрастни, търсейки обич на всички неверни места.
Трябва да сме подготвени да разгледаме личните си усеща на некомпетентност, преди да ги предадем на децата си. Правейки това, ние имаме силата да създадем ново общество - общество, което се основава на вътрешна мощ и мъдрост. Общество, което се основава на обич и почитание. Общество, което разрешава на индивида да процъфтява в личната си мощ, като в същото време осветява силата на своята обич върху другите.
Представете си свят, в който всеки се усеща повсеместен. Представете си свят, в който никой не би трябвало да се състезава с различен, тъй като просто е благополучен да бъде себе си и да разреши на другите да бъдат същите. Представете си свят, в който никой не изпитва потребност да упражнява власт над различен субект, с цел да се усеща по-добре за себе си, защото просто намира тази мощ в себе си. Всичко това е постижимо с по-високата мощ на любовта, само че тази обич би трябвало да стартира от вътрешната страна. Трябва да поемем отговорността да се излекуваме, един по един, малко по малко, всичко, което желаеме да реализираме в името на любовта, може да бъде реализирано. Всички промени, които желаеме да използван, ще се разпрострат деликатно пред нас. Всичко, което желаеме да забележим в името на съзнанието, може да бъде задействано. Всичко, което желаеме да запалителен, в името на пристрастеността, може да бъде запалено. Всичко, което желаем да бъде, може да бъде.
Но тези първи стъпки би трябвало да стартират от нас самите. Те би трябвало да стартират с признаването на актуалните дефекти в обществото и желанието да се трансформират тези дефекти от вътрешната страна. Те би трябвало да стартират с признанието, че всеки от нас има властта и затова отговорността в себе си да бъде допустимо най-хубавата версия на себе си, без значение какво се случва извън. Ако всеки работи интензивно - задоволително скоро ще забележим свят, който грее толкоз блестящо, че ще сложим под въпрос по какъв начин сме живели до момента в подобен мрак.Дотогава дано всеки от нас поеме отговорността да откри тази светлина в себе си. Първо да се изведем от мрака и по-късно да осветяваме другите, с цел да им помогнем да създадат същото. Само тогава ще познаем любовта.
Любов е дума, която постоянно се чува, употребява се в обилие под път и над път. Но обич е и дума, с която постоянно се злоупотребява и се употребява за надзор и операция. Това е дума, която търсим. Но тя постоянно ни намира в най-слабите ни моменти, когато отдаваме силата си на тези, които ще я вземат.Любов е дума, която търсим отвън себе си, до момента в който чакаме някой различен, с цел да се почувстваме цялостни. Но в никакъв случай няма да открием същинската обич и благополучие, в случай че ги търсим молейки различен да ни направи обичащи и щастливи.
Как можем да накараме другия да се усеща повсеместен, в случай че не се усещаме ние самите цялостни? Как можем да обичаме различен същински и пълноценно, в случай че първо не се обичаме ние самите? Как можем да дадем дара на любовта, когато към момента не сме усвоили този хубав подарък в себе си?Устойчивото факсимиле в нашето общество гласи, че с цел да бъдем щастливи, би трябвало да сме в съюз с някой различен. За това се пее в песните, за това се споделя във филмите и книгите. Казва ни се, че същинската обич значи постоянно да слагаме другия преди всичко. Ние сме научени да имаме вяра, че сме нищо без този различен човек и че е невероятно да живеем без него.
От ранна възраст ни учат, че нашите функции в живота са предопределени: да работим, да се оженим, да имаме деца и по-късно да работим още по-усилено, с цел да подкрепим фамилията, което сме основали. Ние сме закърмени с мисълта, че без тези неща сме се провалили. Като дами сме научени, че нашата роля е да раждаме деца, а като мъже - да поддържаме основаното семейство, без значение какви мъчения може да понесе душата освен това. Разбира се, има смяна в тези постановки на битието през последните години, само че въпреки всичко този модел е надълбоко затвърден в разбиранията ни и предизвиква мнозина да продължат да играят тези функции. Сегашното ни битие ни кара да донесем нови деца на света, преди даже да сме се научили да обичаме себе си по метод, който е здравословен и същински.
Ако не сме в положение да се обичаме изцяло и същински, по какъв начин да имаме знанията и инструментите, с цел да сме сигурни, че нашите деца са способни да се обичат по този метод? Ако не можем да намерим благополучие и удовлетворение в себе си, без да се нуждаем от колегата си, с цел да ни свети тази светлина, по какъв начин можем да научим децата си, че щастието им идва от вътрешната страна? Ако не сме в положение да останем правилни на себе си, по какъв начин можем да помолим децата си да създадат същото?
И в случай че не помолим децата си да създадат същото, по какъв начин можем да променим това, което към този момент е нарушено в нашето общество? Как можем да променим системата, която изхвърля хора, които не се усещат щастливи със себе си? Които се усещат несигурни, несвързани, обезценени и търсят своята целокупност и себестойност в различен?
Ако не можем да променим тази система, по какъв начин можем да чакаме да намерим благополучие в обятията на различен, когато този човек също не се усеща пълностоен? Как да чакаме различен да ни види в цялата цялост от качества, които притежаваме, когато ние не ги виждаме? Как можем да приемем любовта на другия, когато към момента не позволяваме на себе си да се обичаме?
По този метод ние непрестанно се отваряме, с цел да бъдем засегнати от други, защото отдаваме своята мощ на тях в опит да ги обикнем. Ние ги молим да ни накарат да се усещаме по-добре, до момента в който те към момента се пробват да се оправят със себе си. Ние ги молим да възпламенят нашата пристрастеност, а те се пробват да възпламенят своята. Ние ги молим да бъдат всичко за нас, а към момента се учим да бъдем всичко за себе си.
Докато не се научим да обичаме себе си напълно, с всичките си дефекти и целия си искра, не можем да осветяваме любовта на другия по метод, който е здрав и повсеместен. Не можем да забележим другия в цялото му величие, до момента в който не успеем да забележим това величие в себе си. Не можем да приемем непознатите дефекти, до момента в който не успеем да приемем своите. Не можем да обичаме без упования. Не можем да обичаме без отчаяние. Не можем да обичаме без пострадване и болежка. Вместо това ние стоварваме всички наши очаквания, страхове и разочарования върху различен, а той към момента се бори със своите. В един циничен кръг, в който търсим нещата отвън нас, вместо да търсим светлината на любовта в себе си.
Само когато същински обичаме себе си - единствено тогава можем същински да обичаме различен. Само тогава би трябвало да създадем семейство. Едва тогава би трябвало да предадем своите познания и мъдрост на дете. Само тогава можем да дадем същински образец, с цел да могат децата ни да порастват, чувствайки се щастливи и цялостни, вместо да търсят любовта в обятията на различен.
Само тогава можем да разклатим основите на обществото толкоз гневно, че всеки човек да си върне правото да се усеща обичан и повсеместен, във всеки един миг. Едва тогава ще забележим радикалната смяна, която търсим за децата си. Тези деца, които по-късно се трансформират в изгубени възрастни, търсейки обич на всички неверни места.
Трябва да сме подготвени да разгледаме личните си усеща на некомпетентност, преди да ги предадем на децата си. Правейки това, ние имаме силата да създадем ново общество - общество, което се основава на вътрешна мощ и мъдрост. Общество, което се основава на обич и почитание. Общество, което разрешава на индивида да процъфтява в личната си мощ, като в същото време осветява силата на своята обич върху другите.
Представете си свят, в който всеки се усеща повсеместен. Представете си свят, в който никой не би трябвало да се състезава с различен, тъй като просто е благополучен да бъде себе си и да разреши на другите да бъдат същите. Представете си свят, в който никой не изпитва потребност да упражнява власт над различен субект, с цел да се усеща по-добре за себе си, защото просто намира тази мощ в себе си. Всичко това е постижимо с по-високата мощ на любовта, само че тази обич би трябвало да стартира от вътрешната страна. Трябва да поемем отговорността да се излекуваме, един по един, малко по малко, всичко, което желаеме да реализираме в името на любовта, може да бъде реализирано. Всички промени, които желаеме да използван, ще се разпрострат деликатно пред нас. Всичко, което желаеме да забележим в името на съзнанието, може да бъде задействано. Всичко, което желаеме да запалителен, в името на пристрастеността, може да бъде запалено. Всичко, което желаем да бъде, може да бъде.
Но тези първи стъпки би трябвало да стартират от нас самите. Те би трябвало да стартират с признаването на актуалните дефекти в обществото и желанието да се трансформират тези дефекти от вътрешната страна. Те би трябвало да стартират с признанието, че всеки от нас има властта и затова отговорността в себе си да бъде допустимо най-хубавата версия на себе си, без значение какво се случва извън. Ако всеки работи интензивно - задоволително скоро ще забележим свят, който грее толкоз блестящо, че ще сложим под въпрос по какъв начин сме живели до момента в подобен мрак.Дотогава дано всеки от нас поеме отговорността да откри тази светлина в себе си. Първо да се изведем от мрака и по-късно да осветяваме другите, с цел да им помогнем да създадат същото. Само тогава ще познаем любовта.
Източник: spisanie8.bg
КОМЕНТАРИ