Отгледай уверено дете
Невероятно е като се замислим какъв брой „ възрастни ” проблеми се коренят в най- елементарни „ детски ” компликации. Повечето усложнения в общуването, в самочувствието, в връзките със фамилията, противоположния пол, близките като цяло се дължат на неправилна самокритика. Тя, както знаем, се образува в най- ранна детска възраст. Тя даже се образува в качествата ни като родители, в които се отразяват личните ни възгледи, компликации и победи.
Правилната самокритика директно въздейства на самочувствието ни. Кой не би желал детето му да израсте самонадеян, бодър и отзивчив възрастен, който има хармонични връзки с всички, умее да отстоява себе си, умее да поема рецензия. Един човек, който не се поддава на въздействия, не търси престижи, където не трябва, който знае мястото си в света и има задоволително убеденост да се бори за него. И в случай че това се случи с всеобщи старания, можем с да бъдем сигурни, че те се отплатят многократно в едно ненадейно самопризнание, което да ни извърши само с горделивост.
Нашето позитивно образование би трябвало да бъде насочено в една единствена посока: Любовта на родителите в никакъв случай не трябва да бъде поставяна под подозрение.
Затова категориите „ добър ” и „ неприятен ” за едно дете не трябва въобще да влизат в употрeба, да не приказваме за вездесъщото „ в случай че ( не направиш това ), няма да те обичам ( ще те обичам по- малко) ”. Най- мощната и трайна в годините убеденост на едно дете е, че постоянно ще има любовта и поддръжката на родителите си. Ако то направи нещо, което не ни харесва, не е морално или задоволително по нашите критерии – това не значи, че детето е неприятно. Това значи, че е сбъркало, а грешките са по хипотеза поправими.
Малкото дете от вътрешната страна.
Самооценката при най- дребните 2- 4 годишните, звучи по следния метод: „ Аз съм това, което мама ( и тати ) споделят, че съм ”. На процедура това значи, че каквото ние мислим и споделяме за детето, то е само това, което и то мисли за себе си. Ако му повтаряме какво положително и чинно дете е, то ще мисли същото и това ще го изпълва с благополучие, тъй като знае, че е положително, което мислим за него. Обратното, в случай че постоянно повтаряме „ ти си неприятен, не ме слушаш ”, това ще го потисне и обезкуражи да бъде добричко. Липсата на независимо мислене и обособен опит от този, който придобива единствено с нас прави нашите очи, вперени в детето, огледало за неговото самочувствие. И в случай че си мислим, че „ то не схваща ”, надълбоко се лъжем – децата, и най- дребните, схващат всичко. Не бива да пестим хвалбите си за неговите първи победи – обуване на чорапи, хранене с лъжичка, качване на стълбите. Едно „ отлично ” не коства нищо за нас, само че е като златен орден за дребните. Съответното на хвалбата – рецензията също не трябва да се омаловажава, само че с нея би трябвало да боравим деликатно. Че е изцапало, че е обърнало купичката с храната, че счупило играчка – неодобрението e е задоволително да бъде показано, само че без да съдържа оценки и сходни неградивни реплики като: „ по какъв начин можа да го направиш още веднъж ” или „ за какво го направи ”. Нужно е да му дадем опция на неговата постъпка – „ по този начин трябва/ е добре да се прави ”.
Изобщо доста зависи от уменията ни да хвалим и да подлагаме на критика. И в двата случая става въпрос за действия, а не за темперамент. Ако едно бъде хвалено по този метод: „ ти си най- положителната, най- красивата, най- послушната ” едно малко момиченце ще израсне с нараснала самокритика, с което не и вършим положително. Нужно е да хвалим и порицаваме единствено съответното деяние – по този начин то схваща отговорността на дейностите си и че ще получи утвърждение или отрицание точно поради тях. А те подлежат на промяна. Увереността, че прави „ положителни неща ”, това се вижда и прави оценка дава на мъника възприятие за персонална значителност.
Малкото дете извън.
Дори и да не посещава детска ясла или градина, то към този момент обръща своя взор и интерес към другите деца и играта с тях става все по- вълнуваща. Този нов тип другарство му носи и нови скъпи умения, които ще подсилят или подкопаят вътрешното му възприятие за значителност. Започва се от напълно дребен – с прословутото шерване на играчки и откриване на най- елементарни правила. Златното предписание, което би трябвало да внушим на детето, е: „ в случай че върша това, по този начин ще вършат и с мен ”. И надлежно да му покажем, че правилото действа и на процедура. Защото това е правилото, който ще движи и връзките му като възрастен. Ако дава играчки, ще му дават и на него. Ако не се хапе и скубе, няма да го хапят и скубят. Чувството за владеене е доста мощно и в никакъв случай не трябва да го подценяваме с принудително изтръгване на играчка. Нашето мъниче единствено ще реагира нападателно към другото дете, тъй като ще счита, че то е източник на нашия яд и загубата на играчка. Родителският ни престиж е към момента безспорен. Естествено всяко шерване на богатство би трябвало да бъде поощрено и както му се поставя – похвалено. Така детето ни ще пораства отзивчиво и обилно към другите. И дано не се месим в детските работи непрекъснато. Дори и да се стигне до спречкване и рев – това е, каквото е. постоянно в старанието ние да изглеждаме положителни и възпитани, караме надали не принудително нашето дете да отстъпи при един спор, а това не е напълно почтено, в случай че то има право. Намесата ни би омаловажило неговата персона – „ аз съм прав, само че щом мама ми се кара, значи моята справедливост не е значима ”. Продължава:
Отгледай решително дете - II
Правилната самокритика директно въздейства на самочувствието ни. Кой не би желал детето му да израсте самонадеян, бодър и отзивчив възрастен, който има хармонични връзки с всички, умее да отстоява себе си, умее да поема рецензия. Един човек, който не се поддава на въздействия, не търси престижи, където не трябва, който знае мястото си в света и има задоволително убеденост да се бори за него. И в случай че това се случи с всеобщи старания, можем с да бъдем сигурни, че те се отплатят многократно в едно ненадейно самопризнание, което да ни извърши само с горделивост.
Нашето позитивно образование би трябвало да бъде насочено в една единствена посока: Любовта на родителите в никакъв случай не трябва да бъде поставяна под подозрение.
Затова категориите „ добър ” и „ неприятен ” за едно дете не трябва въобще да влизат в употрeба, да не приказваме за вездесъщото „ в случай че ( не направиш това ), няма да те обичам ( ще те обичам по- малко) ”. Най- мощната и трайна в годините убеденост на едно дете е, че постоянно ще има любовта и поддръжката на родителите си. Ако то направи нещо, което не ни харесва, не е морално или задоволително по нашите критерии – това не значи, че детето е неприятно. Това значи, че е сбъркало, а грешките са по хипотеза поправими.
Малкото дете от вътрешната страна.
Самооценката при най- дребните 2- 4 годишните, звучи по следния метод: „ Аз съм това, което мама ( и тати ) споделят, че съм ”. На процедура това значи, че каквото ние мислим и споделяме за детето, то е само това, което и то мисли за себе си. Ако му повтаряме какво положително и чинно дете е, то ще мисли същото и това ще го изпълва с благополучие, тъй като знае, че е положително, което мислим за него. Обратното, в случай че постоянно повтаряме „ ти си неприятен, не ме слушаш ”, това ще го потисне и обезкуражи да бъде добричко. Липсата на независимо мислене и обособен опит от този, който придобива единствено с нас прави нашите очи, вперени в детето, огледало за неговото самочувствие. И в случай че си мислим, че „ то не схваща ”, надълбоко се лъжем – децата, и най- дребните, схващат всичко. Не бива да пестим хвалбите си за неговите първи победи – обуване на чорапи, хранене с лъжичка, качване на стълбите. Едно „ отлично ” не коства нищо за нас, само че е като златен орден за дребните. Съответното на хвалбата – рецензията също не трябва да се омаловажава, само че с нея би трябвало да боравим деликатно. Че е изцапало, че е обърнало купичката с храната, че счупило играчка – неодобрението e е задоволително да бъде показано, само че без да съдържа оценки и сходни неградивни реплики като: „ по какъв начин можа да го направиш още веднъж ” или „ за какво го направи ”. Нужно е да му дадем опция на неговата постъпка – „ по този начин трябва/ е добре да се прави ”.
Изобщо доста зависи от уменията ни да хвалим и да подлагаме на критика. И в двата случая става въпрос за действия, а не за темперамент. Ако едно бъде хвалено по този метод: „ ти си най- положителната, най- красивата, най- послушната ” едно малко момиченце ще израсне с нараснала самокритика, с което не и вършим положително. Нужно е да хвалим и порицаваме единствено съответното деяние – по този начин то схваща отговорността на дейностите си и че ще получи утвърждение или отрицание точно поради тях. А те подлежат на промяна. Увереността, че прави „ положителни неща ”, това се вижда и прави оценка дава на мъника възприятие за персонална значителност.
Малкото дете извън.
Дори и да не посещава детска ясла или градина, то към този момент обръща своя взор и интерес към другите деца и играта с тях става все по- вълнуваща. Този нов тип другарство му носи и нови скъпи умения, които ще подсилят или подкопаят вътрешното му възприятие за значителност. Започва се от напълно дребен – с прословутото шерване на играчки и откриване на най- елементарни правила. Златното предписание, което би трябвало да внушим на детето, е: „ в случай че върша това, по този начин ще вършат и с мен ”. И надлежно да му покажем, че правилото действа и на процедура. Защото това е правилото, който ще движи и връзките му като възрастен. Ако дава играчки, ще му дават и на него. Ако не се хапе и скубе, няма да го хапят и скубят. Чувството за владеене е доста мощно и в никакъв случай не трябва да го подценяваме с принудително изтръгване на играчка. Нашето мъниче единствено ще реагира нападателно към другото дете, тъй като ще счита, че то е източник на нашия яд и загубата на играчка. Родителският ни престиж е към момента безспорен. Естествено всяко шерване на богатство би трябвало да бъде поощрено и както му се поставя – похвалено. Така детето ни ще пораства отзивчиво и обилно към другите. И дано не се месим в детските работи непрекъснато. Дори и да се стигне до спречкване и рев – това е, каквото е. постоянно в старанието ние да изглеждаме положителни и възпитани, караме надали не принудително нашето дете да отстъпи при един спор, а това не е напълно почтено, в случай че то има право. Намесата ни би омаловажило неговата персона – „ аз съм прав, само че щом мама ми се кара, значи моята справедливост не е значима ”. Продължава:
Отгледай решително дете - II Източник: hera.bg
КОМЕНТАРИ