Невена заминава за Великобритания през 2010 година. Завършила е УНСС

Невена отпътува за Англия през 2010 година. Завършила е УНСС със компетентност " Икономическа информатика ", а по-късно и " Банков мениджмънт ". Години наред работи за една от най-големите банки в България. Говори немски и британски. Мечтата ѝ е да бъде програмист, само че преди да я сбъдне, пътят ѝ я води на доста и екзотични места.

Лондон
В момента Невена е на позиция, обвързвана с „ Business intelligence development “ и се занимава с програмиране -разработва база данни и събира информация към огромна адвокатска компания.

„ Тази информация я предоставяме на мениджърите, те я проучват и по този начин улесняваме взимането на управнически решения. Това е един тип сбъдната моя професионална фантазия, тъй като постоянно съм желала да се занимавам с програмиране и тъкмо това върша в този момент. “

През последните години живееш в Лондон. Каква е Англия, която ти виждаш и усещаш?

В началото изобщо не ми хареса. Те живеят радикално друго от нас. През един неделен септемврийски ден, много леден, дойдох в Блекбърн, където живееше тогава приятелят ми. Нямах самообладание да прегледам града и той ме качи на колата, с цел да се поразходим малко. Направо бях смаяна, че в четири следобяд всичко беше затворено и нямаше живо пиле по улиците. Ама никакъв човек. И аз го запитвам, къде са хората, а той ми дава отговор – ами вкъщи… Това си беше същински първичен потрес за мен, че няма хора по улиците. Иначе хората тук са много резервирани, само че пък в това време са и много толерантни. Никога не съм усещала тук неуважение, даже когато се явих на конкурс във компанията, в която работя като програмист, избраха мен пред англичани. Но въпреки всичко тази сдържаност я има от позиция на другарствата. Най-добрите ми другари тук са българи.
Кога реши, че няма да живееш и работиш в България?

Не го взех решение сама. Приятелят ми беше англичанин и аз отидох да пребивавам при него. Всъщност първата концепция беше той да пристигна в България, само че защото не приказва български, щеше да му е доста мъчно да се приспособява тук, а аз говорех британски и по този начин аз отпътувах за Англия.
Дневникът
Ако на пръв взор тази история ви се коства съшита с бели конци, тъй като като с магическа пръчка Невена е сбъднала всичките си фантазии, не се заблуждавайте, а четете нататък. Защото пътят до сбъднатата фантазия обикаля през няколко острова, а пътешествията до тях са рамкирани от палубата на транспортен съд и по никакъв начин не са сантиментални нито като причина, нито като прекарване. Тези пътешествия са разказани в дневник, който Невена беше по този начин общителна да ни даде, по тази причина и разказът за тях стартира с откъс:
" Да работиш на транспортен съд. Епизод 1 " „ Заветният контракт е в плика, а пликът в ръцете ми. Невероятно! Полетът ми за Маями е след две седмици. Бял транспортен съд – черна работа, казвали моряците. Пука ми, нали изчезвам отсам! Очите ми се насълзяват – ами детето? Заради него е, то ще разбере, споделям си. Дали?!?! И по този начин, 13-и септември 2002 година: Молим всички пасажери за полет София-Париж да се насочат към гишето за инспекция. “ За мен е! Ще видя Париж, градът на Любовта. Нищо, че любовта на живота ми остана там някъде зад мен… по-скоро под мен… Самолетът отлепи. Стюардът е повече от благ – поръчахме мартини ли беше или бейлис? И едното и другото имат една цел – да те накарат да забравиш. Кацнахме на „ Шарл Де Гол…
След това ще летим за Маями “


Защо стартира да пишеш този дневник?
Защото 2002 отпътувах да работя по пасажерски кораби. Пътувах пет години до 2007. Тогава се срещнах с приятеля ми и 2010 пристигнах в Англия. Всъщност не съм имала желание да излизам и да пребивавам в чужбина, а в този момент не ми се прибира в България, тъй като тук ми е доста по-спокойно, осъществена съм тук.
Как реши да работиш на кораби?
Имах потребност от пари, с които да отгледам сина си, който тогава беше на пет годинки, а в този момент е на двадесет и една. Но времената бяха тежки, останах сама с него и нямах избор. Исках да купя жилище за двама ни, да ни подсигуря прекрасен живот, да спестя пари. И постоянно ще ми тежи това, че го оставих и хукнах един тип да ни избавям, само че от време на време на човек му се постанова да прави такива избори. През една американска компания започнах работа като кабинна стюардеса и по този начин отидох на корабите. Това си е много непрестижна работа, за образованието и ценза, които имам. Но пък, може би това бяха най-интересните години през младостта ми. Интересно е да работиш на транспортен съд, тъй като достигаш на доста разнообразни места, срещаш се доста разнообразни хора, то даже в случай че погледнеш, на моя транспортен съд обслужващият личен състав бяхме над петдесет националности. Създаваш другарства, на които хем доста държиш, а и те са единственото, което те крепи в тежки моменти, в това време знаеш, че като слезете от кораба, може в никакъв случай повече да не видиш тези толкоз значими за теб... " Да работиш на транспортен съд. Епизод 1 "
„ Утре в пет е полетът ми за Маями. След девет часа полет към този момент виждам в далечината Бахамите. Ех, какво хубост! Маями е разграфено като шахматна дъска, мисля си. Приземяваме се.Вървя километри преди да стигна гишетата. Нареждат ни в колона като каторжници. След няколко часа размотаване от гише на гише, към този момент му се вижда края. Удрят ми заветния щемпел. Излизам на открито. Най-после пресен въздух! Да, но не! Въздухът е пресен колкото в оранжерия – зной и влага. Ех, палми..
Ето това е, мисля си, да си във Флорида… “ Корабът и колежанката
Как биеше сърцето ти, когато потегли към кораба?
Много се вълнувах, нямах самообладание, тъй като доста желаех да се кача на транспортен съд. Това ми беше фантазия. Когато влязох на кораба хората от личния състав, които ни посрещнаха бяха доста отзивчиви. Оказа се, че такава е културата на работещите на транспортен съд – да си постоянно доста привлекателен, да окажеш помощ на чиновниците, които се качват за първи път, да се усещат добре и признати. И по този начин и стана, всички ми се усмихваха, питаха ме по какъв начин се усещам, споделиха ми „ добре пристигнала “ и аз разбрах, че се намирам на някакъв тип свое място. Притеснението дали ще се оправя, даже и да го е имало изчезна, аз просто знаех, че ще остана! Защото доста хора се отхвърлят още през първите месеци, толкоз е тежка работата. Дори напълно първоначално се отхвърлят, по време на образованието за работа на транспортен съд, което е лицей за стюарди.

Корабът, на който първо се качих побираше към 1500 пасажери и се споделяше “Paradise ” („ Рай “), само че в него от позиция на работата нямаше нищо райско. Направо си беше като покана: „ добре пристигнал в пъкъла “. Първите два месеца си мислех че ще умра. Казах си: „ Къде се натресох, в случай че тук не умра, няма по кое време “. Спомням си първата си нощ на кораба. Толкова съм обезпокоена и ужасена… пущам си музика, укротявам се, захласвам се и сънувам по какъв начин търча към къщи, стигам пред вратата и стартирам мощно да бутам – върнах сееееее… Бам, бам, бам! Бам, бам, бам…!, Бам, бам, бам...! Врата на кабината на кораба се отваря с тропот, лампата светва и една ръка издърпва завивките ми… Ооооххх… почна се…!

Те са големи 8-етажни пасажерски кораби, на една от най-големите компании за круизи. Подът им е стоманен, тесни кабини, целият транспортен съд мирише странно… Работата стартира заран в шест и приключва вечер в единадесет, единствено с два часа отмора. На човек се падат към двадесет и няколко кабини, които чистиш заран и вечер. Прекарваш в тях най-малко по 10 минути и внимаваш за всичко, но за всичко, тъй като, в случай че някой от туристите се оплаче, наказванията са огромни. И затова напрежението с изключение на физическо е и психическо. И това е всеки ден в продължение на шест - седем месеца, до момента в който си на кораба.

Бяхме облечени с униформи - дневни и вечерни. Дневните ризи бяха резедави, а вечерните униформи бяха с бяла риза с дълъг ръкав и черно елече. Тук Невена стартира да се смее и прибавя – много грозни са апропо. Жените имахме избор сред поли и панталони в черен цвят. Човек ще си намерения, я, една колежанка се е качила на кораба, а то, като се погледнех в огледалото все едно баба ми виждах…

В същото време, корабът беше доста хубав, с казино, питейни заведения, басейни и каквото се сетиш друго. Дестинациите бяха Карибите, Бахамите, Мексико. Най-дългият ни круиз беше 10 дневен до Аруба. И това може би е най-любимото ми място, най-красивото, на което съм била.

По време на двучасовите ни почивки, когато корабът е акустирал някъде, сътрудниците ми бързаха да поспят, с цел да си починат, а аз слизах на сушата и се пробвах да попия всичко, което ме заобикаляше. Гледах с едни такива огромни, ококорени, невярващи очи и събирах в себе си картини, усещания, звуци, всичко, тъй като хубостта на тези места като природа е неземна. Морската вода е доста чиста, корали, рибки и е доста топла. Докато се разхождаш кожата и косата ти стават мокри, толкоз е влажно.

Например едно от островчетата, което най-вече ми хареса е Мартеник. То е разграничено на френска и фламандска част и някак наподобява на Европа. Къщите като архитектура са по-скоро европейски, само че доста по-ниски. Всяка е с тераска, басейнче, и са доста шарени, все в ярки, светли, пъстри цветове. Тесни улички, кокетни магазинчета, които малко припомнят Холандия да вземем за пример, и в това време това присъщото карибското – дървении, шарении в синьо и зелено, красиво и радостно, някак.

Но доста ме впечатлиха хората по тези острови с щастието, което излъчваха. Аз толкоз щастливи хора вкупом не бях виждала, макар че не са заможни или доста богати, всички са усмихнати и доста другарски настроени. Може би такава им е културата, не знам. Но те даже и да нямат задоволително в веществен проект, не се оплакват, а се усмихват, наподобяват безгрижни и спокойни, просто като че ли гледат по различен метод на живота – през усмивка. Във въздуха като че ли има благополучие на Карибите.

Какви хора пътуват на тези кораби?
О, на късите дестинации такива, които търсят празненство, ваучър, забавление. На по-дългите са най-вече фамилии. Има и такива, които търсят спецификата на обещано място, както е Белиз, където е вторият по величина коралов риф на света и за там пътуваха хора, които желаят да се гмуркат.


Струва ми се, че тази работа е била огромно тестване за теб. Какви уроци събра от нея?
Да, по този начин е! На първо място сина ми… той още не може да ми елементарни, че го оставих самичък в България. Това, на което в действителност се научих, е самообладание. Защото, когато работиш такава специалност в действителност би трябвало да си доста толерантен. Дори и от позиция на това, че аз знам какво мога, какъв брой сериозна е квалификацията ми в другия живот, отвън кораба, че съм програмист, че съм работила за огромни банки и изведнъж… това… Никак е ми беше елементарно, тъй като постоянно съм желала да работя по специалността си. То срамна работа няма, само че има такава, която работиш с готовност и такава, която не. И да, аз давах най-хубавото от себе си, тъй като съм си такава, в никакъв случай не недооценявам работата си, само че въпреки всичко, желаех да съм програмист, за каквото бях учила.

Другото, на което ме възпита тази работа на корабите, е да поставям потребностите на другите хора пред своите. Това не е добре, тъй като там ти втълпяват, че пасажерът постоянно е прав и това някак остава като че ли за постоянно в човек… все другите са прави, а аз си мисля, че не съм права за нищо… Не знам по какъв начин да го опиша… Дори, когато общувах по-късно, на новото ми работно място с равни на мен хора, аз като че ли го носех това в себе си, че те са прави, те имат някакво преимущество пред мен… И това доста ми пречеше. Сега мисля, че съм го надживяла. Пътуване отвън кораба

Сега отново доста обичам да пътувам, да вземем за пример последно преди две години със сина ми напълно непринудено ходихме до Дубай за няколко дни и беше ужасно! Имах очакване, че там ще намеря някаква бетонна джунгла, а то, беше толкоз умерено и красиво… Чисти улици, красиви здания, също така, хората бяха доста доброжелателни и отзивчиви. Ако го сравня с Карибите, хм… Карибите са по-свободни и безгрижни – слънце, пясък, море… чувстваш се благополучен. Дубай е много, по какъв начин да кажа, по-изискано място. А когато ходихме на сафари из пустинята с джипове, о, това беше в действителност неповторимо прекарване, което предлагам на всеки. Пясъкът е непостижим с нищо, толкоз е тънък, като коприна, даже си донесох в едно бурканче малко от него.
Има ли нещо, което постоянно слагаш в багажа си?
Днес нямам, само че когато пътувах по корабите, постоянно слагах в багажа си Библия.
От къде пристигна тази религия?
Преди доста години, когато бях мъничка, си припомням, че учителят ми по история беше споделил, че Господ не съществува и че религията е измислена за надзор. Обаче, аз по някакъв метод постоянно съм вярвала вътрешно, че има Господ и си припомням, че когато той го сподели това нещо, аз погледнах през прозореца и споделих: „ Това не е правилно, Господ има! “ Никой в фамилията ми не е набожен, само че аз някак бях уверена. И до в този момент го имам вяра.
В какво друго вярваш?
Че хората са положителни изначалоно. Това е може би някаква доверчивост и не знам дали е добре да го имам вяра това нещо. Но постоянно подобавам към хората с това чувство – че са положителни. Дори мои другари ми споделят, че съм луда, тъй като това не е по този начин, само че аз си не преставам с тази настройка.
От какво те е боязън?
От две неща. Едното е да не изгубя непосредствен човек, само че това несъмнено важи за всички хора по света. Второто е, че може да не съумея да направя и изживея нещата, които желая да ми се случат в живота. Например желая да мога в границите на една година да мога да работя в няколко разнообразни страни. Понеже специалността ми го разрешава, в този момент кроя подобен проект – да пътувам за по няколко месеца в разнообразни страни. Например за по три месеца в Съединени американски щати, Австралия, Южна Африка и хем да пътувам, хем да работя оттова.
Какво е независимост?
От една страна да правиш значимите избори самичък в живота си. Освен това обаче, за мен е значимата независимост на духа. Дори и да не можеш да пътуваш, заради финансови аргументи, духът би трябвало да е свободен, би трябвало да умее да прости, да се извисява, да намира своите места на комфорт... (тук Невена стопира за момент, смехът стартира да прозира в гласа ѝ и продължава)... когато ми изпрати въпросите и видях този за свободата, даже питах Гугъл… и той ми напомни един откъс от „ Дон Кихот “: „ Свободата Саночо е на върха на копието “… Тоест, свободата би трябвало да си я извоюваш, никой няма да ти я даде безплатно, даже и свободата на духа, отново би трябвало самичък да я намериш. Защото не е елементарно да си свободен, когато таиш в себе си оскърбление, ненавист, злоба, не можеш да прощаваш… по какъв начин си свободен тогава? – Ми, не си… Да можеш да простиш незабавно на някой който те е наранил, както и на себе си, като че ли това е свободата.
Ако желаете да прочетете повече от дневника и блога на Невена, можете да надникнете тук: https://thebigbroadworld.blogspot.com/2010/08/1-to...