А да си поговорим?
Неотдавна, в края на работния ден, инцидентно се оказах край входната врата на една детска градина. Покрай мен минаха поред четири майки с децата си. Удивително, само че аз чух четири безусловно идентични диалога (ако това въобще 
може да се назова разговор):
Мама: " Е, какво прави през днешния ден? "
Детето: " Ммммм... "
Мама (един тип помагайки): " Имаше ли нещо забавно в детската градина? "
Детето: " Амиии... "
И това беше всичко. Както се споделя, поговориха си. Не знам продълженията на диалозите, само че елементарно мога да си ги показва. Мама ще зададе още два-три въпроса, детето евентуално ще изстиска в най-хубавия случай някой и различен спомен и мама ще се успокои. Или: няма да се успокои и ще отиде при възпитателя с въпроси, занимават ли се децата въобще с нещо, или пък за какво детето е по този начин потайно? Трябва да призная, че измежду въпросите, които ми задават родителите, включително и в нашето учебно заведение, един от най-честите е този: „ Защо той(тя) не споделя за това, което му(и) се случва? ” И в действителност за какво е по този начин? Нима те не желаят да споделят с нас? Скъпи родители, не се вълнувайте, децата желаят и още по какъв начин! Само че не умеят. Точно както... ние с вас.
Питам личната си майка по кое време за последно е поговорила със сина си за своята работа. Удивена, тя дава отговор: „ Струва ми се, че в никакъв случай... ” Интересно, по какъв начин човек да се научи да споделя за себе си, в случай че той не вижда сходен модел за разговор край себе си? „ Еднопосочният ” диалог, даже и с най-хубавата и блага майка на света, неминиуемо ще замязя на разпит. А кому е прелестно да взе участие в разпити, още повече в качеството на обвинен?
Време е да стартираме да си поддържаме връзка. Разказвайки на другия какви са били нашите прекарвания, забавните ни срещи, нашите удивления и наслади, ние му протягаме ръка, и му даваме право на личен роман. И по едно и също време с това откриваме, че по-интересен събеседник от него надали можем да намерим. Само че не трябва да бързаме. И на него, и на нас ни би трябвало време, с цел да се научим. Постепенно, ден след ден, ние дружно ще откриваме какъв брой прелестно нещо е общуването. В двете направления. Това е цялата загадка. Искате ли да чуете за техния живот, говорете за своя. Впрочем, тъкмо както е и при възрастните.
Автор: Дима Зицер
Превод от съветски език: Александър Василев
Инфо: www.snob.ru
