Ролята на пишещия е да помага на прекършените съдби
- Неотдавна добавихте в сбирката си нова литературна премия - " Христо Г. Данов ". Но ви познаваме като персона, която не е прекомерно подвластна на суетата. Какво са премиите за вас?
- Наградите и хулите в живота ми имат равностойно значение. И едните, и другите ме стряскат. Да, прелестно е да получиш премия - в първия миг. И по-късно си казваш " ами в този момент, като се изложа? ". Това е един борд на бръснач, или по-скоро борд на пропаст, в която можеш да паднеш.
Много ми оказва помощ това, че в никакъв случай не съм била шеф и знам по какъв начин се усеща индивидът от низината - този, който е задължен да се оправя, за който всяка неточност е може би завършек на кариерата. Така че премията е просто една глътка въздух, след която още веднъж стартира работата. Моята тактика е първо да си направя на британски нещата - там никой не те познава, толкоз доста хора пишат, свободен си да направиш каквото и да е. Но ми се е случвало и в чужбина някои неща да са харесвани, а тук въобще да не са. Харесването, а и нехаресването е нещо надълбоко персонално. Научила съм се да оценявам доста високо хората, които ме подлагат на критика - първо, тъй като те са отделили от времето си; второ, тъй като рецензията постоянно е откровена - индивидът не цели да бъде благ с теб, а е подобен, какъвто е; и на трето място - острата рецензия, граничеща даже с неучтивост, още повече я оценявам, тъй като тя е извор на герои за бъдещи разкази.
- Подобни мисли ли ви водят, когато сте в ролята на жури?
- С риск да прозвучи малко комично, само че когато чета нещо в действителност завладяващо, просто ми настръхва косата. Казвам си " внимание! " и по-късно го прочитам още веднъж. Старая се в никакъв случай да не се повеждам от името на индивида, от това, че го познавам. Когато изпращаш твои разкази в чужбина, това е по този начин нареченият cold call - никой не се е обаждал за теб да те показа и би трябвало да чакаш на опашка, редакторът да прочете десетки и стотици ръкописи, които са се натрупали преди твоя. И този редактор, с цел да те избере, без нищо да знае за теб, той би трябвало тъкмо такова възприятие да е изпитал - да му се е изправила косата и да каже " ей тази тука, от България " - кой знае къде е България? Но без значение дали знае къде е България, или не, индивидът се води от чувството си, че като му е поверено да избере нещо в действителност мощно, той би трябвало да е акуратен и акуратно почтен. Затова и най-висока приятност ми носят случаите, в които не познавам създателя и се осланям единствено на текста. Защото, когато познаваш индивида и той ти е благ и прелестен...
- Особено в нашата дребна страна с още по-малка литературна общественост, където всички се знаят.
-... или пък когато е някое огромно име, колкото и да е - ти си човешко създание. В подобен случай отново имам тактика - пия доста студена вода, с цел да ме заболи гърлото и да мисля единствено за текста. Може да е смешно, само че в действителност ми оказва помощ да не помни отношението си към индивида, който чета, и пред мен да остане единствено този текст, думите, магията - или неналичието на магия - в тях.
- Често ли усещате тази магия, в положително здраве ли е нашата модерна литература съгласно вас?
- Смятам, че да. Не единствено в положително здраве, само че здраве, което дава обещание да става още по-стабилно. Имам поради пишещата младост на България. Водих предходната година в университета курс по креативно писане, където участниците бяха завършващи магистратура в разнообразни филологически специалности. От курса, който беше 24-ма души, петима бяха доста и изрично положителни. Имаше едно момиче от Китай, което учи тук българистика - Йен-и Джен, Стефан Кайнакчиев, Мая... Даваш им задача за двайсет минути и като четеш след това какво са написали, изпитваш тъкмо това настръхване на косата, за което приказвам. По същия метод тази година - имали сме единствено един час към момента, - само че едно момиче, Христина, ми сподели " аз в никакъв случай не съм предложила нещо да го чуе някой ". А пишеше толкоз хубаво! Аз ѝ споделих - ти просто си обречена на триумф, не се предавай, с изключение на гения човек би трябвало да има и голям дебелоглав и поредност, с цел да успее. Трябва да се бори, да приема и триумфа, и неуспеха като двете страни на еднакъв процес . Умението да стиснеш зъби и след триумфа, и след неуспеха е нещо от най-съществено значение за всеки човек, без значение каква е неговата специалност - може да е публицист, кинокритик, обущар, механик...
- Тези хубави думи за студентите по какъв начин се връзват с непрекъснатите обвинявания, изстрелвани по адрес на младото потомство - че е необразовано, че не чете?
- В този котел на обвинявания, несъмнено, изплува от горната страна една мръсна пяна. Така се получава и при пречистването на металите, постоянно има боклук, който се хвърля. Въпреки че въпреки всичко и той съставлява интерес, нужна е настилка на улиците. Тоест ти, в случай че не се образоваш, ще бъдеш настилка и по тебе ще стъпват. Това не е по никакъв начин неприятно, въпреки всичко служиш за нещо. Но в случай че имаш различен блян - ти да създаваш пътя, ти да го трасираш, ти да казваш на хората " отсам е по-безопасно ", тогава твоя задача е да учиш непрестанно. Неграмотността е синоним на бездна. От нея я излезеш, я не, а рискуваш ти самият да се превърнеш в бездна - освен ти си се провалил, а привличаш и други хора в тоя капан на неграмотността.
Именно по тази причина моят зов към всеки един е - без значение какво учи: възползвайте се от тия часове, които имате в този момент за учене. Не казвайте - отивам да пуша в този момент една цигара и след това ще изучавам. Няма такова нещо. Загубени пари могат да се върнат, само че изгубеното време в никакъв случай не може да се върне. Знанието и умеенето, които си придобил след дълга работа, никой не може да ти отнеме, която и политическа партия да пристигна на власт.
- А какво да вършим с това, че положителните ни бягат? Тези, които са имали желания, които са работили настойчиво - напущат по една или друга причина България. Дори част от вашите деца живеят и работят в чужбина...
- Много съм си мислила за това. И моето разбиране е, че в България се раждат, щем-не щем, умни и надарени деца. Може да е една от легендите, които нямат съображение - че е поради леко повишения радиоактивен декор. Може би всеки народ си твърди такова нещо, само че е реалност, че роденият тук има белега на висок разсъдък. Например нашият език, българският, има 28 глаголни времена. Как ще запомниш ти кое спрежение е този глагол, ами представките? Мисля, изобретявам, изкупувам, прекупувам... Може да станат 50 000 глагола, по какъв начин се учат те? И като ги комбинираме с 28 глаголни времена... А нашите дечица на 3 години към този момент го приказват - може да не е напълно ослепително, само че владеят езика.
Навън те печелят може би по-уреден живот, по-висока заплата; само че на тях ще им липсват българското слънце, тая изстрадала и тая гениална земя, която дава на хората си едно голямо самообладание и стиснати зъби, само че ни дава и обсег на крилете. Това са неща, които виждам и по моите деца. Единият е доктор - психиатър, той имаше по 25 пациенти дневно, в този момент са станали 30. Той постоянно ми приказва - мамо, помниш ли тоя мост над Струма, дето ме водеше и ме караше да скачам? Това е запомнил и там води децата си. Да, води ги на разходка и в техния немски парк - прелестен, подстриган ослепително. Но тоя див стоманен мост, където с главата надолу е скачал като момче, там го няма. Мостът е тук, щастието му е тук.
А пък дребният ми наследник, който споделя - помниш ли баира прехвърляч, по който аз с колело се спусках? Ами няма му го там, където той живее, в Аахен. И споделя - желая час по-скоро да дойда тук. Така че, да, напущат нашата земя - само че дано не забравяме, че в нея се раждат хора.
Когато щерка ми беше дребна, бях учител в едно учебно заведение с доста роми. Не мога да кажа, че блестяха - напротив, никак не блестяха. Но взех решение да създадем едно малко зрелище по " Сън в лятна нощ ". Избрахме децата, първо никой не искаше, съгласиха се, откакто ги черпих с боза, споделих им, ще ви пиша четворки за периода. И те научиха толкоз хубаво да произнасят репликите си - несъмнено, беше много малко, 10-15 минути най-много. Но се събра една там голяма аудитория и децата го изиграха, на британски. Братовчеди, майки, татковци, всички се наредили там, не знаят британски и гледат неприятно. Викам си - тези в този момент ще ни бият, за какво съм тормозила децата. Но децата го изиграха. И околните викат: " Даскалице, кажи що ти требе, ще вървим да ти го откраднеме! ". А аз им споделям - по тази причина го върша, да видите тия деца какъв брой имат у себе си, да не тръгнат и те по пътя на кражбата, а да тръгнат по пътя на гения си. Защото виждам, че без значение от коя каста, нашата земя ражда надарени хора. И това ме кара да имам вяра - и като пристъпя към някой клошар, отново да пристъпя с почит към него. Да помисля какво ли го е тласнало към това унизително положение. Може би ролята на пишещия е да стесни територията на прекършените ориси. Аз се грижа доста за дървета, това върви в рода ми. Счупи ли се дървото, в случай че забиеш едно колче и го вържеш крепко, в случай че го намажеш с една замазка от восък, то ще се оправи. Мисля, че и прекършената орис може да се оправи.
- Тия ли са нещата, които ви задържат цялостен живот в родния Перник? Вие сте имали опция да пътувате, живели сте и в Съединени американски щати, и в Брюксел за известно време...
- Не мога да отрека, че Перник за мен е най-хубавият град в света. Никой не ми има вяра. Но аз там имам едно доста диво, магическо място. Когато си благополучен, отиваш там, да не се дадеш на щастието да ти завърти главата; и когато си трагичен, отново отиваш там, с цел да не се прекършиш още веднъж. То е напълно покрай Струма. Смятам за доста добър знак, че тая година имаше четири патета там, а наоколо имаше едно щъркелово гнездо. Помните, бяхме в огромно безводие, нямахме вода - и да видиш четири красиви патета в един вир, просто забравяш и безводие, и всичко. Аз споделям и във влака - ходете да видите четирите патета и щъркела...
- Легендарни са във вашата биография тези ежедневни пътувания във влака Перник-София. Колко другари, какъв брой истории...
- От 25 години пътувам. Днес пристигнах с по-ранен трен и две приятелки ме питат - къде си? И тях като ги няма, и аз запитвам. " Този е наш човек, знаем го от влака. " А това го вършат 20 000 перничани всяка заран и всяка вечер. Влакът за мен е синоним на другар. Е, не и когато закъснява или когато вместо два вагона идва един и се блъскаме макар ковид. Но пък в никакъв случай не се чувстваш уединен.
- Как приемате този нов апокалипсис, ковид, който ни споходи в последните месеци?
- Това е просто един урок, който еволюцията дава на човечеството. Урокът по тази причина се дава, с цел да излезеш по-знаещ от него. Искам да изтъквам една прелестна мисъл на Рей Бредбъри: " Правим неточности и получаваме жестоки удари, жестоки ". - Два пъти е написал cruel, жестоки! - " Но другояче по какъв начин ще се учим? ". Ето по какъв начин ще се учим да бъдем по-дисциплинирани; eто по какъв начин науката ще се развива с помощта на този урок. Така че дано към този момент съблюдаваме това, което знаем, че работи - дистанцията, дезинфекцията, и да демонстрираме почитание към хората, които срещаме, като ги пазим.
- Вие сте казус у нас - публицист, който самичък превежда и промотира текстовете си за англоезичния пазар.
- Преводът съставлява голяма компликация за мен. Харесва ми българската сентенция, която е споделена и в Израел, а е и една от обичаните поговорки в Испания: " Сиромах човек - жив демон ". Така че беше много-много хубаво, че аз не разполагах с никакви финансови средства, с цел да мога да платя на добър преводач. В самото начало, превеждайки, се бях отчаяла, че е невероятно. Баща ми беше жив тогава и сподели - " Абе, ти си от Перник, по какъв начин може! Няма невероятно! ". В началото избирах по-къси разкази и като почнаха да пробиват на места, към този момент добих и куража. И колкото по-голям кураж добивам, толкоз повече разбирам, че преводът е една буря, невъобразима по своята компликация, безкрайна по своята хубост. Защото, когато превеждаш, изключително творба на различен човек - ти превеждаш живот. Живота, който той е уловил, който той е въплътил в това, което е написал. И в случай че не си добър, ти ще бъдеш палач.
А когато пиша, аз оставям героите си просто да живеят. Не се греша в това, което им се случва, не ги насилям, не желая да им ставам шеф. Тръгна ли да му казвам как да работи и да внушавам някаква голяма концепция - просто не става. Има писатели, които го умеят, аз не го умея.
Ние по часовник ставаме, тичаме, имаме половин час за обяд, по-късно още веднъж задача, тичаме на влака... Непрекъснато нещо ни притиска. Остави хората да живеят - най-малко там, най-малко в литературата.
- Наградите и хулите в живота ми имат равностойно значение. И едните, и другите ме стряскат. Да, прелестно е да получиш премия - в първия миг. И по-късно си казваш " ами в този момент, като се изложа? ". Това е един борд на бръснач, или по-скоро борд на пропаст, в която можеш да паднеш.
Много ми оказва помощ това, че в никакъв случай не съм била шеф и знам по какъв начин се усеща индивидът от низината - този, който е задължен да се оправя, за който всяка неточност е може би завършек на кариерата. Така че премията е просто една глътка въздух, след която още веднъж стартира работата. Моята тактика е първо да си направя на британски нещата - там никой не те познава, толкоз доста хора пишат, свободен си да направиш каквото и да е. Но ми се е случвало и в чужбина някои неща да са харесвани, а тук въобще да не са. Харесването, а и нехаресването е нещо надълбоко персонално. Научила съм се да оценявам доста високо хората, които ме подлагат на критика - първо, тъй като те са отделили от времето си; второ, тъй като рецензията постоянно е откровена - индивидът не цели да бъде благ с теб, а е подобен, какъвто е; и на трето място - острата рецензия, граничеща даже с неучтивост, още повече я оценявам, тъй като тя е извор на герои за бъдещи разкази.
- Подобни мисли ли ви водят, когато сте в ролята на жури?
- С риск да прозвучи малко комично, само че когато чета нещо в действителност завладяващо, просто ми настръхва косата. Казвам си " внимание! " и по-късно го прочитам още веднъж. Старая се в никакъв случай да не се повеждам от името на индивида, от това, че го познавам. Когато изпращаш твои разкази в чужбина, това е по този начин нареченият cold call - никой не се е обаждал за теб да те показа и би трябвало да чакаш на опашка, редакторът да прочете десетки и стотици ръкописи, които са се натрупали преди твоя. И този редактор, с цел да те избере, без нищо да знае за теб, той би трябвало тъкмо такова възприятие да е изпитал - да му се е изправила косата и да каже " ей тази тука, от България " - кой знае къде е България? Но без значение дали знае къде е България, или не, индивидът се води от чувството си, че като му е поверено да избере нещо в действителност мощно, той би трябвало да е акуратен и акуратно почтен. Затова и най-висока приятност ми носят случаите, в които не познавам създателя и се осланям единствено на текста. Защото, когато познаваш индивида и той ти е благ и прелестен...
- Особено в нашата дребна страна с още по-малка литературна общественост, където всички се знаят.
-... или пък когато е някое огромно име, колкото и да е - ти си човешко създание. В подобен случай отново имам тактика - пия доста студена вода, с цел да ме заболи гърлото и да мисля единствено за текста. Може да е смешно, само че в действителност ми оказва помощ да не помни отношението си към индивида, който чета, и пред мен да остане единствено този текст, думите, магията - или неналичието на магия - в тях.
- Често ли усещате тази магия, в положително здраве ли е нашата модерна литература съгласно вас?
- Смятам, че да. Не единствено в положително здраве, само че здраве, което дава обещание да става още по-стабилно. Имам поради пишещата младост на България. Водих предходната година в университета курс по креативно писане, където участниците бяха завършващи магистратура в разнообразни филологически специалности. От курса, който беше 24-ма души, петима бяха доста и изрично положителни. Имаше едно момиче от Китай, което учи тук българистика - Йен-и Джен, Стефан Кайнакчиев, Мая... Даваш им задача за двайсет минути и като четеш след това какво са написали, изпитваш тъкмо това настръхване на косата, за което приказвам. По същия метод тази година - имали сме единствено един час към момента, - само че едно момиче, Христина, ми сподели " аз в никакъв случай не съм предложила нещо да го чуе някой ". А пишеше толкоз хубаво! Аз ѝ споделих - ти просто си обречена на триумф, не се предавай, с изключение на гения човек би трябвало да има и голям дебелоглав и поредност, с цел да успее. Трябва да се бори, да приема и триумфа, и неуспеха като двете страни на еднакъв процес . Умението да стиснеш зъби и след триумфа, и след неуспеха е нещо от най-съществено значение за всеки човек, без значение каква е неговата специалност - може да е публицист, кинокритик, обущар, механик...
- Тези хубави думи за студентите по какъв начин се връзват с непрекъснатите обвинявания, изстрелвани по адрес на младото потомство - че е необразовано, че не чете?
- В този котел на обвинявания, несъмнено, изплува от горната страна една мръсна пяна. Така се получава и при пречистването на металите, постоянно има боклук, който се хвърля. Въпреки че въпреки всичко и той съставлява интерес, нужна е настилка на улиците. Тоест ти, в случай че не се образоваш, ще бъдеш настилка и по тебе ще стъпват. Това не е по никакъв начин неприятно, въпреки всичко служиш за нещо. Но в случай че имаш различен блян - ти да създаваш пътя, ти да го трасираш, ти да казваш на хората " отсам е по-безопасно ", тогава твоя задача е да учиш непрестанно. Неграмотността е синоним на бездна. От нея я излезеш, я не, а рискуваш ти самият да се превърнеш в бездна - освен ти си се провалил, а привличаш и други хора в тоя капан на неграмотността.
Именно по тази причина моят зов към всеки един е - без значение какво учи: възползвайте се от тия часове, които имате в този момент за учене. Не казвайте - отивам да пуша в този момент една цигара и след това ще изучавам. Няма такова нещо. Загубени пари могат да се върнат, само че изгубеното време в никакъв случай не може да се върне. Знанието и умеенето, които си придобил след дълга работа, никой не може да ти отнеме, която и политическа партия да пристигна на власт.
- А какво да вършим с това, че положителните ни бягат? Тези, които са имали желания, които са работили настойчиво - напущат по една или друга причина България. Дори част от вашите деца живеят и работят в чужбина...
- Много съм си мислила за това. И моето разбиране е, че в България се раждат, щем-не щем, умни и надарени деца. Може да е една от легендите, които нямат съображение - че е поради леко повишения радиоактивен декор. Може би всеки народ си твърди такова нещо, само че е реалност, че роденият тук има белега на висок разсъдък. Например нашият език, българският, има 28 глаголни времена. Как ще запомниш ти кое спрежение е този глагол, ами представките? Мисля, изобретявам, изкупувам, прекупувам... Може да станат 50 000 глагола, по какъв начин се учат те? И като ги комбинираме с 28 глаголни времена... А нашите дечица на 3 години към този момент го приказват - може да не е напълно ослепително, само че владеят езика.
Навън те печелят може би по-уреден живот, по-висока заплата; само че на тях ще им липсват българското слънце, тая изстрадала и тая гениална земя, която дава на хората си едно голямо самообладание и стиснати зъби, само че ни дава и обсег на крилете. Това са неща, които виждам и по моите деца. Единият е доктор - психиатър, той имаше по 25 пациенти дневно, в този момент са станали 30. Той постоянно ми приказва - мамо, помниш ли тоя мост над Струма, дето ме водеше и ме караше да скачам? Това е запомнил и там води децата си. Да, води ги на разходка и в техния немски парк - прелестен, подстриган ослепително. Но тоя див стоманен мост, където с главата надолу е скачал като момче, там го няма. Мостът е тук, щастието му е тук.
А пък дребният ми наследник, който споделя - помниш ли баира прехвърляч, по който аз с колело се спусках? Ами няма му го там, където той живее, в Аахен. И споделя - желая час по-скоро да дойда тук. Така че, да, напущат нашата земя - само че дано не забравяме, че в нея се раждат хора.
Когато щерка ми беше дребна, бях учител в едно учебно заведение с доста роми. Не мога да кажа, че блестяха - напротив, никак не блестяха. Но взех решение да създадем едно малко зрелище по " Сън в лятна нощ ". Избрахме децата, първо никой не искаше, съгласиха се, откакто ги черпих с боза, споделих им, ще ви пиша четворки за периода. И те научиха толкоз хубаво да произнасят репликите си - несъмнено, беше много малко, 10-15 минути най-много. Но се събра една там голяма аудитория и децата го изиграха, на британски. Братовчеди, майки, татковци, всички се наредили там, не знаят британски и гледат неприятно. Викам си - тези в този момент ще ни бият, за какво съм тормозила децата. Но децата го изиграха. И околните викат: " Даскалице, кажи що ти требе, ще вървим да ти го откраднеме! ". А аз им споделям - по тази причина го върша, да видите тия деца какъв брой имат у себе си, да не тръгнат и те по пътя на кражбата, а да тръгнат по пътя на гения си. Защото виждам, че без значение от коя каста, нашата земя ражда надарени хора. И това ме кара да имам вяра - и като пристъпя към някой клошар, отново да пристъпя с почит към него. Да помисля какво ли го е тласнало към това унизително положение. Може би ролята на пишещия е да стесни територията на прекършените ориси. Аз се грижа доста за дървета, това върви в рода ми. Счупи ли се дървото, в случай че забиеш едно колче и го вържеш крепко, в случай че го намажеш с една замазка от восък, то ще се оправи. Мисля, че и прекършената орис може да се оправи.
- Тия ли са нещата, които ви задържат цялостен живот в родния Перник? Вие сте имали опция да пътувате, живели сте и в Съединени американски щати, и в Брюксел за известно време...
- Не мога да отрека, че Перник за мен е най-хубавият град в света. Никой не ми има вяра. Но аз там имам едно доста диво, магическо място. Когато си благополучен, отиваш там, да не се дадеш на щастието да ти завърти главата; и когато си трагичен, отново отиваш там, с цел да не се прекършиш още веднъж. То е напълно покрай Струма. Смятам за доста добър знак, че тая година имаше четири патета там, а наоколо имаше едно щъркелово гнездо. Помните, бяхме в огромно безводие, нямахме вода - и да видиш четири красиви патета в един вир, просто забравяш и безводие, и всичко. Аз споделям и във влака - ходете да видите четирите патета и щъркела...
- Легендарни са във вашата биография тези ежедневни пътувания във влака Перник-София. Колко другари, какъв брой истории...
- От 25 години пътувам. Днес пристигнах с по-ранен трен и две приятелки ме питат - къде си? И тях като ги няма, и аз запитвам. " Този е наш човек, знаем го от влака. " А това го вършат 20 000 перничани всяка заран и всяка вечер. Влакът за мен е синоним на другар. Е, не и когато закъснява или когато вместо два вагона идва един и се блъскаме макар ковид. Но пък в никакъв случай не се чувстваш уединен.
- Как приемате този нов апокалипсис, ковид, който ни споходи в последните месеци?
- Това е просто един урок, който еволюцията дава на човечеството. Урокът по тази причина се дава, с цел да излезеш по-знаещ от него. Искам да изтъквам една прелестна мисъл на Рей Бредбъри: " Правим неточности и получаваме жестоки удари, жестоки ". - Два пъти е написал cruel, жестоки! - " Но другояче по какъв начин ще се учим? ". Ето по какъв начин ще се учим да бъдем по-дисциплинирани; eто по какъв начин науката ще се развива с помощта на този урок. Така че дано към този момент съблюдаваме това, което знаем, че работи - дистанцията, дезинфекцията, и да демонстрираме почитание към хората, които срещаме, като ги пазим.
- Вие сте казус у нас - публицист, който самичък превежда и промотира текстовете си за англоезичния пазар.
- Преводът съставлява голяма компликация за мен. Харесва ми българската сентенция, която е споделена и в Израел, а е и една от обичаните поговорки в Испания: " Сиромах човек - жив демон ". Така че беше много-много хубаво, че аз не разполагах с никакви финансови средства, с цел да мога да платя на добър преводач. В самото начало, превеждайки, се бях отчаяла, че е невероятно. Баща ми беше жив тогава и сподели - " Абе, ти си от Перник, по какъв начин може! Няма невероятно! ". В началото избирах по-къси разкази и като почнаха да пробиват на места, към този момент добих и куража. И колкото по-голям кураж добивам, толкоз повече разбирам, че преводът е една буря, невъобразима по своята компликация, безкрайна по своята хубост. Защото, когато превеждаш, изключително творба на различен човек - ти превеждаш живот. Живота, който той е уловил, който той е въплътил в това, което е написал. И в случай че не си добър, ти ще бъдеш палач.
А когато пиша, аз оставям героите си просто да живеят. Не се греша в това, което им се случва, не ги насилям, не желая да им ставам шеф. Тръгна ли да му казвам как да работи и да внушавам някаква голяма концепция - просто не става. Има писатели, които го умеят, аз не го умея.
Ние по часовник ставаме, тичаме, имаме половин час за обяд, по-късно още веднъж задача, тичаме на влака... Непрекъснато нещо ни притиска. Остави хората да живеят - най-малко там, най-малко в литературата.
Източник: segabg.com
КОМЕНТАРИ