Да се опиташ да опишеш любовта е като да затвориш вятър в клетка
Необяснимото… Да се опиташ да опишеш любовта е като да затвориш вятър в клетка. Ако успееш – значи не е тя.
За любовта не се приказва. Тя е тихото безмълвие в усмивката на нечии очи.
Тя не пита и не изисква отговори, безшумно те топли с наличието си. Началото и края на всичко същинско съдържа в себе си обич. И всички ние по рождение я носим в себе си.
Копнеем да отворим сърцето си за някой, тъй че да нямаме потребност от маски и защитни реакции… Изначална, всепоглъщаща и всепроникваща обич. Любов, която носи знака на Истинността.
А има толкоз малко същински неща в този живот… Истински, като ненадейно поднесен сандвич от обичан човек на работното място. Обяд, след който ти не си към този момент същия.
Плашещо е, да.. Осъзнаваш, че си тотално уязвим пред индивида, който обичаш. И още повече.. това ти харесва. Че ти си избрал да му довериш тази своя накърнимост и това прави този човек специфичен в живота ти.
Да съблечеш душата си пред някой… да му се отдадеш е доста повече в сравнение с да покажеш тялото си. И количеството в никакъв случай не замества качеството.
Има доста способи да се отдадеш, да принадлежиш… Физическият е единствено един от тях, освен това по този начин притеснен.
Копнежът да отдадеш себе си като изцяло приключена, цялостна персона на друга такава – не търсещи половината си души инвалиди.
Когато обичаш знаеш, че сърцето ти желае да принадлежи на този човек и точно желанието, не потребността ви свързва за цялостен живот. Тогава даже името на обичания човек звучи по един необикновен начин…
Желанието да отвориш сърцето си носи и боязън от пострадване, само че какво е любовта, в случай че я даряваш единствено в сигурност?
Обикновено е тихо… Когато обичаш нямаш потребност от показност, от гръмките обети и заявления. Достатъчно ти е единствено да усещаш другия…
Любовта не е и изгарящото привличане. А нежното наличие, даже когато те няма за себе си. Любящото самообладание, когато виждаш последния си момент. Да се оставиш… Да се довериш… тъкмо когато не вярваш на никого. Дори и на себе си. Особено тогава.
Да копнееш да усмихваш този човек повече от всичко на света. Любовта просто Е.
А болката ще каже някой… Да, болката. Това е като да погледнеш в другите очи и да пропаднеш. Но знаеш, че падайки, може да се одраскаш от пукнатините на душата му. И да продължиш да пропадаш…
Завинаги. Безвъзвратно. Лекувайки ги…
С обич.
създател: Даниела Стоянова
източник: psychotherapy.alle.bg
