Какво е да си бездомен в разгара на пандемия
Нека стартираме с някои съществени обстоятелството за Александър, който избира семейството му да не се загатва. Александър е родом от Вашингтон, окръг Колумбия, роден е през декември 1948 година в болница за дами в Колумбия, приключва гимназия Уест през 1966 г.; и е безприютен от май 1981г.
Той живее върху разнообразни отоплителни решетки в Югозападния окръг Колумбия през съвсем целия си живот като безприютен, заради което се показва като „ Александър Решетката “. Като се има поради, че се познава от дълги години с членове на локалната бездомна общественост, той може да опише доста добре за това по какъв начин пандемията от ковид въздейства върху неговия живот и този на други хора в сходна обстановка.
По нормалния си метод Александър преглежда явлението в по-широка вероятност, като разпознава три категории бездомни хора: „ Шелтеритите “, които нощем спят в приюти (включително предоставени от мисиите на разнообразни религиозни организации) и които денем си намират някое публично място, където да си прекарват времето дружно с останалите като тях; „ Независимите “, които се изолират и рядко взаимодействат с другите; и „ Хората от решетките “, които като Александър спят на решетките на вентилацията.
Шелтеритите към момента посещават приюти, само че не посещават главните си терени поради пандемията. „ Дневните им действия са лимитирани и модифицирани и в този момент тези хора са разпръснати на всички места “, отбелязва Александър. Затворени са публичните библиотеки, където Шелтеритите преди можеха да седят по през целия ден. Затворени са местата за бързо хранене, като „ положителният остарял Макдоналдс “, където могат да се мотаят и да си сипват непрекъснато сода (в Съединени американски щати сходни заведения разрешават да си напълниш чашата със сода безплатно). Сега всички тези места са празни. Ето за какво сега можем да забележим хора, които не сме виждали до момента по улиците. “
Независимите са релативно незасегнати. „ Има някаква разлика, само че тя не е кой знае каква “, казва Александър за собствен прочут, който живее под железопътен надлез наоколо. „ Там си е предпазен от дъжда и с задоволително одеяла оцелява всяка зима на открито към този момент най-малко десетина години. “ Александър признава, че този съответен човек, чието място има висок пътникопоток и е с добра обществена видимост, е в положение да поддържа обстановката си с помощта на мощното възприятие за щедрост на града. „ Сега, в случай че отидете в Калифорния, Флорида, където блика от бездомници, обстановката е друга. Но тук администрацията предизвиква грижите за бездомните, тъй като става невероятен пиар скандал всякога, когато някой почине от хипотермия в столицата на най-богатата – евентуално – нация на Земята. И по този начин, той се запасява добре, а аз като негов другар получавам каквото му е ненужно – храна и облекла. “
Относно обстановката с хората, които спят по решетките, Александър споделя най-вече своя опит. „ Преди време “ той можеше да откри копия на Wall Street Journal, New York Times и Washington Post всеки работен ден, оставени от пътниците в железопътния превоз и метрото. Но в този момент би трябвало да измине повече от километър до място, където ежедневниците се оставят за преработване. „ Информирането е главно предизвикателство в локдауна “, оплаква се той.
Още по-притеснителни за Александър обаче са затварянията на музеите като Смитсониън, тъй като те в миналото са били основните му места за пребиваване през деня и даже доста вечери след работното им време. „ Губя значима част от обществената си целокупност “, признава Александър и се опасява, че може да се върне в „ непрекъснато положение на изнемощялост, празнина, безполезност, меланхоли, и леност “, какъвто е случая, когато живее в „ едностаен хотел “ в началото на 80-те години, преди да се реалокира на решетките.
***
Какво следва? В по-песимистичните си моменти Александър счита, че в развой е „ пагубно събитие, което ще промени земята, ще промени морето, като Първата международна война, която преоформя геополитическите условия в света “. Той съпоставя сегашното с юли 1914 година: „ Ерцхерцогът е погубен. Из цяла Европа се размахват саби, тъй че доста хора считат, че спорът няма да продължи дълго. Това е просто някакво сборичкване и единствено ще стихне. Дори не знаят, че това е най-лошата война в човешката история до този миг и че тя ще сложи началото на още по-лоша война. “
Но Александър вижда и светлина в края на тунела: „ а може би в развой е теоретичен медицински пробив в разбирането ни за това по какъв начин нещата работят в природата, поради този вирус. Приближаваме се. Искам да кажа, светът ще се промени, когато можем психофизически да влезем в киберпространството. Най-доброто, което имаме в този момент, е виртуалната действителност, само че предстои възможност за киберконверсия. В релативно близко бъдеще има огромна смяна на парадигмата и тази смяна е на път да удари хората. “
