Недялко Славов е един от най-успешните и ерудирани съвременни български

Недялко Славов е един от най-успешните и ерудирани модерни български писатели и майстори на словото. Стилът му е безподобен и преносен. От читателя се изисква въображение и просветеност, с цел да може да разбере и усети поетичния и умствен свят на Недялко Славов. Той е от тези съвременни създатели, които пречупват прозата и поезията през призмата на личната си съвест и отговорност като създател и жител. А във всеки разказ на родения в Пловдив публицист прозира хуманизъм и обич към индивида. Словото му е надалеч от мекушавостта, сладникавостта и политкоректността. За Недялко Славов четенето, както и писането, е възвишено положение на духа. " В литературата е значимо да си единствен, а Недялко Славов е избрал тъкмо този път! “ споделя за него писателят Калин Донков. 

Недялко Славов е притежател на съвсем всички национални литературни награди. Има издадени романи, пиеси, поетични книги, разкази. С голям триумф на литературния небосвод са книгите му „ Фаустино ”, „ Вертиго “, „ Портрет на поета като млад “, „ 432 херца “, „ Камбаната “, „ Пиафе ”, " И станах река ", " 2020 ", " Хълмът на Данов ", " Хабитат ". Съвсем скоро на книжния пазар ще се появи и новият му дразнещ разказ " Илюзионистът ". Това е мотивът Lupa.bg да беседва с Недялко Славов за тематиките, които слага пред читателите в новата си книга.



- Г-н Славов, имах достойнството да прочета романа ви „ Илюзионистът “ преди да бъде оповестен. Бих го определила като мистична книга, като притча-видение, многопластова книга, в която се преплитат проблеми от недалечното ни минало и от съвременността. Откъде пристигна концепцията ви за „ Илюзионистът “?

- Историята ни от целия 20 век до през днешния ден е дело на „ великите “ сили и сянката на Коминтерна. А това все ни води до народен неуспех. Тези години родиха и своя воин. Нечуван конформист, който не е разказан в нашата литература – някаква модифицирана версия на Киряк Стефчов, прескачащ от тяло в тяло и постоянно на върха на хранителната верига, и постоянно в зоната на комфорта.

По тази причина го сложих измежду настоящите лица в романа. Чрез регресивната внушаемост той се връща обратно в своето потекло и по този начин, посредством хипнотичните му видения, читателя вижда в „ бърз кадър “ живота на последните пет генерации българи.

- Романът ви стартира с цитати от древногръцкия мъдрец Немезий и от немския мъдрец Фридрих Ницше. Немезий написа, „ че след избран интервал от време планетите се връщат в точките със същата височина и дължина, на която са били в начеването на света, и следва запалване и опустошение на всемира, а след това всичко се повтаря още веднъж. “ Ницше пък предлага да предположим, „ че всичко, което е в небесата и е причина за всичко, което става на земята, остава същото. “ Г-н Славов, значи ли, че даже светът да се намира в голям безпорядък и да наподобява, че всеки момент може да се самоунищожи, то в действителност човечеството ще се върне в някаква изходна точка на развиване и ще продължи да съществува?

- Светът е подобен, какъвто е. Който го е  създал, той ще реши ориста му. На нас не ни е обещано да го прозрем, още по малко – да го редактираме. Но технологиите излъгаха едни хора, че са по-големи от Създателя. Те сметнаха, че човечеството им принадлежи и могат да го прекрояват и редуцират по малтусиански. Предстоят ни решителни времена. Аз имам вяра в света като православен християнин.



- А какво изпълзява от предишното? Имате една натрапчива доминанта в романа – от предишното все „ изпълзява “ едно необичайно създание, което прескача от тяло в тяло по родословната му верига.

- Точно за тоя конформист говорех. За него в романа си споделям: “... все това изпълзява от миналото… сякаш човек, а крайниците му на разнообразни хора – сборно, групово, материално създание, прескача от тяло в тяло, и етапите му  на черничева гъсеница –  пеперуда, ларва, гъсеницата, пашкул, пеперуда… революционер… демократ… партизанин… ятак… дисидент…  политик… пълзи, напредва, опосква света ….погълнато само от своето съществувание…винаги на върха на хранителната верига “.

Но, несъмнено, романът ми не е деградиран до тази порода материални хора, които окупират върха на обществото. Те, сами по себе, и в човешки проект, и литературно са несъстоятелни. Те са сламени същества. Другите ми герои, които следват своя нравствен кръговрат, те са центърът на романа ми.



- Вас като публицист за какво ви интересува да изследвате времето и потока на времето? Какво откривате в този поток?

- Защото всеки ден откривам, че времето е едно Божествено дежа вю. Ние непрестанно вървим в личните си стъпки от предходния си сън. Обичам да си дублирам моя другар Иван Методиев, който споделяше: Хората още не са разбрали, че са безсмъртни. В този дух е и концепцията на „ Илюзионистът “.

- Защо избрахте основният ви воин да е илюзионист, в действителност, доктор, който се занимава с регресивна внушаемост, представляваща всъщност пътешестване в предишното?

- Така пресичането на времето е безпроблемно. А и не натоварвам читателя с непотребни информации за обичай, място, историческа конкретика, а проследявам единствено вътрешното придвижване на мислите и възприятията на моя воин.

- В романа ви се преплитат сюжети, свързани с тайните служби и с времето преди 1989 година Смятате ли, че хората, свързани с Държавна сигурност не престават да играят роля и в днешния ден?

- Има едни тъмни служби и една тъмни хора, които са безконечни. Тях в никакъв случай няма да ги видите на ярко. Те стоят като паяци из ъглите на живота ни. И чакат новите си началниците.



- Доколко съгласно вас призраците от персоналното и груповото минало играят роля върху държанието на индивида?

- Играят роля върху сензитивния човек. За другите нямат никакво значение.

- В множеството ви романи се прокрадват и биографични детайли. „ Илюзионистът “ не прави изключение. Тук да вземем за пример описвате детски мемоари от Германия. Споделял сте, че едната ви баба е германка. Бихте ли разказали какво детство имахте и кой е най-милият ви спомен оттогава?

- Имах оскъдно и щастливо детство. Но това се отнася до частта му в България. А най-яркият ми спомен от детството ми в Германия е споменът за един елен. Беше спрял на една просека в кестеновите гори под замъка Франкенщайн, който се намира на няколко километра на дома на Ома (на немски баба). Стоеше, пронизан от наклонен безоблачен лъч, и ме гледаше. Продължи минута-вечност. Ще помня тия очи до края. После продължи в своя си свят. В същите тия гори, научих го по-късно, като пораснах, преди епохи се е скитал притежателят на замъка лорд Йохан Конрад Дипел декор Франкенщайн – оня който продал душата си на дявола против заричане за безконечен живот.

- Вие имате ли потребност, сходно на вашите герои от „ Илюзионистът “, да се подложите на внушаемост и да се върнете в предишното си, с цел да се освободите да вземем за пример от свои страхове, илюзии, секрети?

- Не, и не бих. Моите романи са моята самохипноза.



- Темата на предходния ви разказ „ Хабитат “ в резюме казано беше свободата и този Биг Брадър, произлизащ от обществените мрежи и от дигитализацията на живота. Самият вие чувствате ли си свободен да творите и да изразявате своите мисли и пристрастия и в действителност какво е за вас свободата?

- Свободата се учи и възпитава. Защото тя е освен инстинкт. Престъпникът също е свободен. Но като звяр. Духовната независимост се възпитава.

Мама беше преводачка, баща публицист, в къщи бе постоянно цялостно с писатели, поети, актьори. Още бе жива сантименталната бохема. Бяха чудаци. Обединяваха ги две неща – органичната им непригодност към материалното и чаровната беднотия, в случай че мога по този начин да се изразя, на креативното им свободно живеене. В индивида на изкуството има един духовен минимализъм във връзка с бита. Него не го вълнува материалното. Трепти на друга осцилация. Още тогава одобрих тази осцилация.

От тридесет и пет години пребивавам от личния си труд. В дълги интервали не написах и ред. Свободен, се борех да оцелея. Така извоювах и материалната си независимост, и независимостта си, и времето си. Защото писателският труд желае време, той е обсесия. Разрушително занятие. Изтощителен мисловен труд. Създаването на един разказ е архитектурно дело. Това е строеж от стотици хиляди думи. Иска пространство, в което да си уединено с мозъка си, желае безспорна независимост и свободна воля. Та това е за мен свободата. Свободна воля. Разчиташ ли да ти я даде Системата, приключил си.

Тъжно ми е да виждам сляпата наивност на хората. Как влизат в зоната на комфорта и завършват със свободата си. Колко подправен и подъл е тоя розов свят. Крепи се на един момент, в който обществените мрежи се разпадат, айфоните се срутват, бакновите карти блокират и виртуалният свят се бъгва. Тогава ще се разсънят, само че ще е късно. Цифровизации, дигитализации, роботизации, изкуствен интелект, 15-минутен град, бла-бла-бла, всичко това, сякаш в името на индивида, ни води към невиждан тоталитаризъм, към сразяващ надзор върху личността, който няма еднакъв в историята на човечеството. Но в края на краищата всеки си избира ориста.

- Стилът ви е толкоз висок и в това време по този начин леко се чете, само че има измама: не може да четеш просто по този начин - всяко изречение образува подтекст. И постоянно началото е философско-интригуващо.

- За писателя стилът е това, каквото за тялото е неговата походка. Тази походка ти е предпоставена, тя не зависи от тебе. Ти просто я следваш и се придвижваш с нея. Стилът ти на писане е заложен в теб преди да си станал публицист. Също както походката е заложена в детето, преди да е проходило.



- Казвате, че писането е акт на себепознание.

- Да, само че единствено, в случай че протича като игра. То е като да се возиш на карусел в детството. Светът към тебе се върти в цветно леке и ти си вечен. Животът е възхитително факсимиле и шансът да кажеш нещо ново е нулев. Но в случай че го направиш с някой книжовен фокус, може и да се получи. А за езика ни, какво да ви кажа. Българският език умее да сублимира изрече необикновено, да го сгъстява, да го упреква, да го поставя на върха на иглата, на върха на писателското перо. Рапирата му е пронизваща.

- Кое може да убие езика ни?

- Колониалната среда на неприязън към българското, новговорът, папагалската ни езикова мода, цифровизираното ни съществуване, потребителският ни свят, погребването на книгите.

- С вас разговаряхме през 2022 и 2023 година и тогава във връзка на отминаващата пандемия и във връзка излизането на „ Хабитат “ споделихте, че постоянно е имало пандемии и войни, само че в никакъв случай толкоз милиарди послушни хора и че през днешния ден хората се отхвърлят от свободата си - безропотно, позорно и с усмивка. Година по-късно какво е вашето чувство - актуалният човек бори ли се за свободата си или от ден на ден под въздействието на разнообразни фактори продължава да се отхвърля от нея?

- Усещането ми е същото, даже още по-осезаемо. Но нещо стартира да се трансформира. Картонените структури на глобализма се разпадат, както, спомняте ли си, на финала на „ Покана за екзекуция “ на Набоков, се разпадна пандизът на неговия боязън. Всеки разпад е сериозен. Живеем в рисково болно време, само че вярата ми пораства.

- Г-н Славов, по кое време излиза новият ви разказ? След като напишете дадена книга по-късно сложен ли е пътят до читателя?

- Надявам се до края на ноември. Ще излезе в Университетско издателство „ Св. Климент Охридски “. Ще я има единствено в няколко книжарници – тези на Университетското издателство и „ Гринуич “ и основно през моя персонална платформа в обществените мрежи.



- Доколко значимо за вас е мнението на читателите и на литературната рецензия?

- Литуратурната рецензия е част от литературния развой. Тя е призвана да е от другата страна на везните и да балансира публичния усет в името на същинската литература. С една дума, каквато е литературата, такава е и рецензията. Когато се господства политкоректното каканижене, рецензията е същата. Слугинажна. Изобщо – литературата ни през днешния ден е налазена от политкоректни кариеристи. Но и това ще мине.

Имало е и други такива заболели времена. Виж, с читателите не е по този начин. Те са най-важните за ориста на написаното. Всеки четец по някакъв метод става и съавтор на прочетената книга и я придвижва през времето.

- Ласкаят ли ви литературните награди, господин Славов и кои от получените призове са ви най-скъпи като самопризнание за вас?

- Когато премията е получена по достолепие, т.е., дадена е на надарено произведение, то тя е аплауз за литературата. Когато е незаслужена, става юрист на служебно извоювано дело и наскърбява литературата.



Снимки: Личен списък на Недялко Славов

- С какво отбелязвате в персонален проект изтичащата година?

- С идването на моя внук Виктор от Канада, с написването на „ Илюзионистът “, с избора на един свят човек за Патриарх български и с опцията да поддържам връзка с него, с визитата на гроба на Толстой в Ясна поляна, с новото ми другарството с Иван Стамболов, незабравим ерудит и публицист, създател на фундаменталния разказ „ Златоуст “, с издаването на „ Камбаната “ на съветски език, с превода на романа ми „ И станах река “ на френски. Ето, че пуснах в бърз кадър годината и от нея изкачат прелестни неща, нали?

- Актьорът Деян Донков направи страховит моноспектакъл по романа ви „ Камбаната “. Наскоро той показа, че двамата работите по нов план. Бихте ли вдигнали малко завесата на този нов театър?

- Това е моноспектакъл, който се споделя „ Последното бягство на дон Жуан “. Вярвам, че скоро ще стартираме работата по него, имаме изразена поддръжка за това.

- На финала на нашия диалог, бих ви попитала какво си мислите всяка заран, когато чувате камбаните на пловдивските църкви? Живеете в самия център на античния Пловдив на една крачка от няколко забележителни храма. И за кого в действителност бие Камбаната, господин Славов?

- Мисля си, че в тия мигове съм благополучен човек. А камбаната бие за тези, които я чуват.

Снимка горе: Димитър Краев

Книгата ”Илюзионистът ” на Недялко Славов се популяризира:

* За София - в Книжарница " Гринуич ", бул. " Витоша " 37

* За Пловдив - в Галерия U PARK, ул. " От Паисий 24 "

* В книжарниците на Университетско издателство " Св.Климент Охридски " в страната

* Или посредством персонално известие до създателя -