Недей да хабиш останалата част от живота си да се

Недей да хабиш останалата част от живота си да се занимаваш мислено с другите хора, когато това не води до нещо общополезно.

Защото се лишаваш от друго дело, като заемаш мозъка си с мисли какво прави еди-кой си и за какво го прави, какво приказва, какво има поради и какво крои, сходно занятие те обърква и отклонява от личното ти управително начало.

Нужно е да се оправиш и със инцидентното и безцелното в реда на това, което ти минава мислено, само че най-много с дребнавото любознание и злобата.

Трябва да привикнеш в главата ти да има единствено такива неща, за които, в случай че някой те попита ненадейно: „ Какво мислиш сега? “, да можеш неотложно да отговориш искрено: „ Това и това “, щото начаса да стане ясно, че всичко, което е в мозъка ти, е непретенциозно и доброжелателно, уместно за общностно създание, отнасящо се с равнодушие към обвързваното на драго сърце и въобще към фантазиите, подбудени от насладата, към деянията на самолюбие, злоба и съмнение или на нещо друго, чието наименуване би те предиздвикало да се изчервиш.

Подобен човек, който повече не отсрочва да се подреди сред най-хубавите, е като сановник и божи чиновник.

Той служи и на положеното вътре в него провидение, което му оказва помощ да остане неоцапан от наслаждения, ненаранен от каквато и да е тъга, непокътнат от каквато и да е несправедливост, безсърдечен към всякаква подлост.

Състезаващ се в най-трудното съревнование, в това да надмогне всички усеща, докрай налегнат от правдивост, той с цялата си душа приветствува всичко, което е отредено да му се случи, и не постоянно, нито без последна потребност, наложена от публичното богатство, позволява да се занимава мислено с това какво желаят да кажат другите хора или какво правят и мислят.

Подобен човек привежда в деяние единствено своето и се занимава с това, което нему е отредено от Вселената.

Убеден, че цялото е богатство, той прави своето красиво.

Защото това, което всекиму е отредено, зависи от цялото, само че и му въздействува.

Подобен човек помни, че всички рационални същества са сродни и че да демонстрира грижа към всички хора е присъщо на човешката природа.

Но би трябвало да държи не на мнението на всички, а единствено на живеещите съгласно природата.

Колкото до ония, които не живеят по този метод, той не не помни какви са вкъщи си и на открито, какви са нощем и през деня и каква им е компанията.

Затова не обръща внимание на похвалата на сходни люде, които даже от самите себе си не са удовлетворени.

„ Към себе си “

Марк Аврелий (121–180 г.) е римски император (161–180 г.). Произхожда от знатния жанр на Аниите, чието родословие е от тогавашна Испания.

Роден и отгледан в Рим в двора на император Адриан . Осиновен от наследника на Адриан Антонин Пий . Получава разностранно обучение.

Негови учители са известни оратори като Фронтон , популярни на това време философи и адвокати.

Философията е негова пристрастеност от младини. Целият му живот бива осмислен от учението на стоицизма.

От Марк Аврелий до нас са достигнали част от тирада и писма на латински и старогръцки език, както и дребната брошура „ Към себе си “, написана на старогръцки, нещо като метафизичен дневник, диктуван във вечерите за почивка по време на съвсем непрекъснатите военни акции за пазене на северните граници на римската империя.

Еклектическият издръжливост, изповядван от императора, пронизва от начало до край неговите разсъждения.

Марк Аврелий цитира в записките си доста писатели и философи, само че най-дълбока е почитта му към стоическия мъдрец Епиктет , чиито „ Беседи “ са и непосредственият пример на „ Към себе си “.