Не“ - звуча кратко и ясно, като отрязано с нож.

„ Не “ - звуча малко и ясно, като отрязано с нож. Категорично и без сянка от допустима смяна на мнението. Особено, когато се отнася до близки и обичани хора, по никакъв начин не е елементарно да бъдеш решителен в отхвърли си. В такива случаи държим да се обясняваме – за какво, какво ни кара да постъпваме по този начин. Чувстваме се отговорни. Или пък си оставяме малки врати, подклаждаме очаквания. Сега не знам дали ще вървим на море, отговаряш на настойчивите питания на детето си, само че като пристигна лятото, другият месец, ще стане ясно...

В огромна степен е разбираемо – околните хора по тази причина са близки, с цел да не си сервират разочарования, с цел да се поддържат и тогава, когато другите са се разбягали. А това значи доста по-често на най-обичаните да споделяме – „ да “, „ ще го направя “, „ ще дойда “, „ ще стане “...

Обикновено хората, които са способни с по-голяма лекост да споделят „ не “, са одобрявани за такива, дето не цепят басма никому, особняци, строг. Те обаче излъчват доста повече почит, в сравнение с постоянно съгласяващите се. Да не приказваме за най-лошия вид – хората, които първо не могат да откажат, след това стартират или да шикалкавят, или напряко не помнят за поетия ангажимент. А има и такива, за които това се е трансформирало в метод на живот. Не отхвърлят, само че и не вършат нищо по въпроса. Очакват отсрещната страна сама да се досети, че това е умряла работа. Голям шеф дава някакви неопределени очаквания да вземе лицето Х на работа. При всяка среща е с уклончиви, неразбираеми, само че никога негативни отговори. Така продължава до безконечност или най-малко до скоростта на прозорливост у отсрещната страна, че „ може би “ и „ евентуално “ в действителност значат „ не “, само че казани по най-неприятния метод, тъй като най-малко първоначално са подхранвали някакви очаквания.

Да можеш ясно да прецениш по кое време обстановката е за „ да “ и по кое време за „ не “, е въпрос на зрялост. Отговорният човек цени единодушието си, тъй като щом го е дал – значи ще извърши поетия ангажимент. Печели почитание и когато почтено се изясни какво и до каква степен може да бъде направено. Ако не може – безапелационният отвод е по-добър пред напразните илюзии. Така че, в случай че в желанието си да се харесаме на близките, се напъваме да поемаме невъзможни задължения, да даваме неизпълними обещания – вършим мечешка услуга. Ако съумеем да бъдем задоволително директни и точни, това ще ни завоюва повече почитание. Лично аз избирам отрязващото „ не “, пред неопределеното „ може би “, лъжовното „ да “, или изменчивото „ ту по този начин - ту инак “. Хубавото на безапелационното „ не “ е, че след него започваш да търсиш нови тактики, подходи, пътища за решение на казуса, ставаш деен.

Истинският проблем е, че ни се желае по-често да можехме да отхвърляме, в сравнение с го вършим в реалност. Е, надалеч не постоянно това е демонстрация на отстъпчивост, въпреки че от време на време е. По-скоро е част от човешката ни същина, която не е еднопосочна, а е неуверена, поразпъната сред „ да “ и „ не “, искаща да бъдем харесвани и да чуваме най-вече положителни думи. Ала не е неприятно да се позамислим и когато обстановката е за твърдо „ не “, да намерим сили да го изречем, вместо да въртим и сучим. Така ще създадем по-голямо положително на индивида против нас, а за себе си - ще си спестим доста следващи проблеми. Добрата вест е, че категоричността на нашето „ не “ ще усили силата на „ да “, когато го споделяме. То няма да е лековато, а подпечатано с гаранцията, че идва от човек, на който може да се разчита.