Оттогава старицата с портокалите често идва в сънищата ми, а аз не мога да сдържа сълзите си…
Не съм споделял тази история с никого. Но в последно време започнах да си припомням все по-често за нея. Това е моята загадка, която провокира сълзи в очите ми и до през днешния ден. Може би, в случай че ви опиша за случилото се, ще ми стане най-малко малко по-леко…
Помните тези сложни времена, когато банките банкрутираха, имаше хиперинфлация и цените бяха станали галактически. Беше доста мъчно за всички хора да живеят.
Някои останаха без работа, не можеха да си намерят другаде, а в случай че успееш да си намериш работа, чакаш с месеци заплата.
И даже хората да получаваха нещо, не можеха да си купят нищо в магазина, защото рафтовете зееха празни.
Аз обаче претърпях рецесията по-леко. Занимавах се с дребна търговия, тъй че постоянно имах някой за къшей самун.
В съседство живееше стара жена. Винаги беше другарски настроена, блага, поздравяваше и се усмихваше на всички. На външен тип всичко беше наред с нея.
Така си мислех, до момента в който не я срещнах инцидентно в един магазин. Възрастната жена искаше да купи една четвъртинка самун, само че очевидно не й стигнаха парите, защото дълго бъркаше в джобовете си.
Продавачката най-сетне се смили над нея и й даде хляба, като добави няколко банкноти от своя портфейл.
Възрастната дама дълго благодари на продавачката, след което напусна магазина. Последвах я и я видях да отхапва хляба и да се стичат сълзи по лицето й. Стана ми извънредно мъчително.
Ако знаехте единствено по какъв начин плачеше душата ми, може би ме разбирате… Изпитах тъкмо такива усеща. Заради остарялата дама.
От този ден бях решен да оказа помощ на дамата. Разбирам, че тя не е единствената, която има потребност от помощ, само че най-малко можех да я направя малко по-щастлива.
В продължение на шест месеца, два пъти седмично, носех торби с хранителни артикули до вратата на бабата, звънях на звънеца и си тръгвах. Но и на мен ми стана мъчно, когато бизнесът ми банкрутира.
Трябваше някак да оцелея самичък, камо ли да оказвам помощ на бабата.
Дойдоха коледните и новогодишните празници.
И ето, седнал съм на празничната новогодишна софра, съвсем среднощ е
Единствените деликатеси на масата са салата от алено цвекло с чесън и няколко части пържена скумрия. Изведнъж се звъни на вратата.
Помислих си, че може би някой комшия е пристигнал да ме зарадва с нещо вкусно. Отворих и нямаше никой. Само торба с големи портокали на прага.
В тези дни портокалите към момента имаха заветен статут, а тук имаше цели петнайсетина.
Поставих ги на трапезата и мигновено се почувствах празнично.
Дълго мислих кой може да е донесъл портокалите… Всичко опираше до старата жена, само че от кое място можеше да вземе подобен безценен и липсващ продукт… А и тя не знаеше, че аз й носех храната през цялото това време…
След няколко седмици най-сетне взех решение да отида при бабата да попитам дали тя ми донесе портокалите.
Дълго звънях на вратата, само че никой не отвори. Тогава излезе съседът и сподели:
– Няма смисъл да звъните, няма никой. Баба Зина умря. Тя нямаше роднини; беше заровена безшумно от съседите си. Видях я преди Нова година, отиде някъде с торба портокали и умря на първи януари. Лека й пръст…
Не можех да продумам нищо, все едно бях изгубил непосредствен човек. Душата ми се разкъсваше и плачеше.
Оттогава остарялата жена с портокалите постоянно идва при мен в сънищата ми.
Всеки път, когато си спомня тази история, не мога да сдържа сълзите си…
