Не обиждайте родителите. Родителите са твърде близка мишена. Дистанцията е

Не обиждайте родителите. Родителите са прекомерно близка цел. Дистанцията е такава, че не можете да пропуснете.

Всеки от нас може да предяви искания към родителите си. Критикували са ни. Не са ни разбирали. Може да са били ненужно строги.

Или контролиращи. Или досадни. Или равнодушни. Понякога са били невнимателни, от време на време прекомерно изискващи. Могли са да ни унижават. Понякога да бият. Да манипулират.

Знам, такова равно, благожелателно, любещо отношение към детето, учредено на почитание към личността, върху безусловното му приемане и безусловната обич, е изключение от правилото. И ти е провървяло доста, в случай че си израснал в такова семейство, при такива връзки.

Но, в случай че са те подлагали на критика и отблъсквали, а от време на време и не са те разбирали – в теб е останала засегнатост и искания към родителите.

В нас, възрастните, съществуват цели находища от неизказани към родителите усеща, когато са ни обиждали или отхвърляли, или не са ни разбирали. Защото (както и децата ни в този момент!) не постоянно сме изразявали (имали такава опция!) своето противоречие с родителите си. И до момента в който в нас се спотайват тези неизказани упреци, искания, обиди – връзките ни с родителите не може да бъдат наречени положителни, „ разчистени “.

Между нас съществуват камари неизказани усеща и страсти, неизказани думи. И до момента в който не се избавим от тези искания, не се освободим от обидите си – родителите ни не са простени.

Но всеки родител, с цел да е добър родител – би трябвало първо да елементарни на своите родители за всички неточности, които несъзнателно са позволили. Защото, до момента в който не простиш, си жертван да повтаряш непрекъснато техните неточности. И в случай че си се клел като пораснеш в никакъв случай да не се държиш по този начин с децата си, – ще правиш тъкмо противоположното.

Твоят непростен татко ще подвига ръка, с цел да удари твоето дете. Твоята непрoстена майка ще те кара да крещиш на детето си като нея. Искаш ли го или не, само че непростените родители остават фактически във нас, в нас остава експанзията или затвореността, равнодушието или досадливостта им. И стартират да избликват, да се демонстрират посредством нас. И в това няма нищо мистично.

Нашите деца се трансформират в заложници на нашите връзки с родителите ни.

За да възпитавате детето „ по-нoвoму “, чисто, ярко, е належащо самите вие да станете чист и ярък човек, необременен с обиди и искания, с експанзия и не дал прошка. А да се освободите от тях е елементарно.

Колкото и необичайно да наподобява, нo фактически освобождението от обидите и прощаването на родителите е доста по-лесно, в сравнение с да живеете с непрекъснатата болежка в сърцето, с злоба или с неприемане. Защото, да се освободите, значи да простите. А да простите – значи да разберете. Да разберете, за какво сте постъпвали по този начин. Защо те са го правили.

А те са просто такива, каквито са били. И са ни възпитавали, доколкото могат (както го вършим и ние сега). И не са научени от никого, нямат подготовка за детско образование – и неизбежно (както и ние сега), са допускали неточности, които даже не са забелязвали. Нещо повече, родителите ни са били доста по-малко готови за възпитанието от нас.

Ако вършиме възпитателни неточности в този момент, когато има достъп до голямо количество литература за детското образование, когато има стратегии по радио и телевизия, отдадени на детското образование, има тренинги, помагащи преодоляването на грамотно другарство с детето – какво са могли да знаят родителите ни, израснали във времена на ограничавания и недостиг? Те са били доста по-малко готови и развити. Затова са постъпвали съгласно опциите си.

И всичко са го правили (както и ние в този момент!) – с най-хубави подбуди. Правили са го, тъй като са ни желаели положителното, желали са да ни създадат добър човек. И са вярвали свято, че тъкмо с тези способи се получават същински положителните хора! Нещо повече, самото време, в което са живели нашите родители, техните родители – нашите баби и дядовци, се е определяло в огромна степен от неумението, прибързаността, неграмотността във възпитанието.

Поколенията на нашите родители, на нашите баби и дядовци, са израснали в страна, която е имала потребност от дребни, изпълнителни хора, послушни, „ като всички “. Никой не си е поставял за задача да построи ярка, мощна персона, отстояваща своите възгледи и убеждения. Такава, от каквато има потребност в този момент, в сегашния миг.

Поколения наред са възпитавани послушни, комфортни деца. Самата страна е формирала послушни и комфортни хора, реализатори, „ винтчета “, чинно вдигащи ръка при гласоподаване, съгласяващи се с политиката на партията и държавното управление. За това е работила цялата възпитателна система, започваща от детските и юношески организации, завършваща със фамилията.

Нашите баби и дядовци, майки и татковци, са нямали разбиране, че по-късните генерации ще живеят при различен строй, където не трябва да си дребен и дисциплиниран, а убеден, мощен, деен, където би трябвало да отстояваш себе си, позициите си, да постигаш задачите си. Нашите родители са изпълнявали, въпреки и неумишлено, внушенията на социума, на страната, в която са живели. А ние, актуалните родители, и до в този момент сме „ инфектирани “ с тази цел, въпреки да не го осъзнаваме.

Освен това, старите генерации са израснали във времена на компликации и ограничавания, на ограничения, когато е трябвало да се оцелява, да се изхранва семейство и деца. Дори едната заплата, без в допълнение заработване, са затруднявали доста живота и са ожесточавали сърцето. Нашите родители, не са успявали, нямали са силите да се занимават с нас, да ни демонстрират любовта и поддръжката си в такава степен, каквато ни е била нужна.

Запомних добре един от участниците в тренинг, мъж, разказващ с мъка за равнодушието, за безчувствеността на родителите си. Работели в цех и също така са имали дребен пай земя, на който са отглеждали картофи, зеленчуци – времената са били сложни и тези спомагателни артикули са били нужда през това време. И от пролетта до есента, всеки ден след работа, родителите и момчето се срещали на портала, с цел да отидат да работят на този сектор. Винаги в пет часа вечерта.

– Влязох в казармата, нямаше ме две години. Най-накрая се завърнах и позвъних на майка си в завода.

– Мaмо, – радостно възкликнах, – върнах се!

– Добре, – отговори тя, – Тогава, ще се забележим на портала в пет…

Разказвайки за това, мъжът не може да скрие огорчението си: по какъв начин са го посрещнали след двегодишна разлъка!

Да, родителите ни, фактически, от време на време бяха сухи и безчувствени. Но какви може да бъдат, когато би трябвало да се занимават непрекъснато с оцеляването? Можем ли да ги осъждаме за това?

И даже след тези времена на беднотия и ограничения, доста от родителите ни продължаваха да се трудят неуморно, с цел да ни подсигурят по-сигурен живот, а това постоянно е за сметка на общуването, на околните връзки, на нужното ни схващане.

А ние в този момент продължаваме да преследваме материалното обилие, продължаваме да препускаме като родителите си, като хамстер в колело. И нямаме време, нямаме какво да дадем, да изразим на децата си.

Защото сърцата ни не са изпълнени с обич, а с непрекъсната суетност, с паники, със подозрения за утрешния ден, с желанието да натрупаме повече. Не сме доста по-различни от родителите си. Имаме ли право да ги съдим?

Нашите родители са били такива, каквито са, такива, каквито са ги възпитали. Така може да се упрекват всички предшественици. Но какъв е смисълът?

Няма никакъв смисъл от обвиняванията. Има смисъл от постъпването по друг метод, „ пo-нoвoму “. Те нямат виновност, че са работили съгласно повелите на времето. Това е по-скоро тяхна неволя. Как може да ги осъждаме? Може единствено да ги съжалим. Че са живели живот като техния. Че и в този момент търпят следствията от своето образование. Може единствено да им се съчувства, че са претърпели живот без обич.

Да се упрекват родителите за отношението им, е все едно да ги обвинявате за родния им език.

И във възпитанието е същото. Езикът на рецензията, на неприемането, на който са ви говорили, към този момент е стар. И можете да научите различен език – езикът на любовта.

Но на първо място, би трябвало да поемете отговорност за връзките, които желаете да имате с детето си. И да не се оправдавате, че никой не ви е учил, че родителите ви не са ви дали нищо. Дали са ви това, което е било допустимо. Но в този момент, осъзнавайки грешките, може да дадете на децата си доста повече.

Има още един метод да извиним на родителите си.

Това е да се усещаме признателни. Нашите родители са направили най-главната и забележителна постъпка – ДАЛИ СА НИ ЖИВОТ.

Само с помощта на тях, живеем в този момент, можем да обичаме и да се радваме, да раждаме деца, да научаваме нови неща. Разкрили са ни целия свят наименуван ЖИВОТ.

А тази тяхна постъпка оправдава, прости всичките им неточности и провинения. Още повече, че тези провинения не са със злобен предумисъл. Обичали са ни, както са могли. И са ни възпитавали съгласно опциите си. И доста са се старали да ни създадат положителни. И това им се е удало.

Мaруся Светлoва „ Възпитание по-нoвoму “