Не можеш да пораснеш, в смисъл да направиш промяна, да

Не можеш да пораснеш, в смисъл да направиш смяна, да започнеш да помъдряваш, да гледаш на света с „ други “ очи, до момента в който не те настигне нещо огромно.

Голямо и тъжно, нещо прекомерно персонално, извънредно самотно и даже ужасно.

Нещо, което да наруши статуквото, да те изведе до ръба, от който да видиш какъв брой трошлив е в действителност животът.

Но пък по какъв начин удря единствено! И тогава, до момента в който стоиш на този борд, разбираш, че да предизвикваш живота е най-нелепата концепция, която може да ти хрумне.

Оттам се виждат единствено две направления – едната към бездната, другата – обратно. Е, можеш да вървиш и по ръба на бръснача, само че за какъв брой време?

Така стартира всичко. Не със стоене пред огледалото и с повторение на: „ Аз съм популярен! Аз мога да завладява света! “ Не можеш. Аз не можах. Докато не „ превзех “ себе си.

Всъщност – до момента в който не започнах да завладявам себе си, тъй като това е невероятно да бъде доведено до край. Не мога да застана като ловджия с единия крайник върху разстреляното животно, тъй като и животното съм аз.

Каквото и въоръжение от положителни мисли да съм нарамила на гърба си, все се намира някое ръбато камъче, неподатливо на разрушение, инатесто и по-силно от всичките ми оръжия.

Да не приказваме за дебелите стени и непревземаемите замъци. Защото има такива. Има невъзможни неща.

Много борби водих (и всичките ги изгубих), преди да приема това и да мога да кажа – има невъзможни неща. И към този момент не ме е боязън от невъзможните неща.

Страх ме е от високомерието, с което съм гледала на света и от самозаблудата, че мога да управлявам всичко.

Аз съм добър човек, само че ми се случват неприятни моменти. И… никой не е отговорен за това. Аз не съм отговорна! Просто не съм недосегаема.

Преместих огледалото, обърнах го да гледа във вътрешността в мен, и очите ми сами се пренастроиха. Вече не ми е нужно да виждам надалече, тъй като виждам във вътрешността.

Това е необичайно прекарване, само че е същинското начало. Така, без да си давам обещание, че от на следващия ден съм нов човек, без да се насилям и да се преструвам, започнах. Не е елементарно, само че е просто.

Промяната не е война. Всъщност е развой на влюбване в самата мен. Затова, в случай че този развой не е претъпкан с нежност…, просто няма смисъл.

Войната със себе си води все до ръба на света.

Нека да съм слаба, дано да съм се предала, да съм се изгубила, дано даже примирена да съм, само че повече не желая да водя война.

Признавам си, че от време на време някоя борба ме повлича. Но когато се усетя, че загребвам против течението, тъй като най-малко това чувство към този момент го умея, спирам.

Предавам се.

Връщам се.

Скривам се, с цел да събера изгубената сила и с още повече сили се давам на любовта. Само по този начин раните зарастват бързо. Само по този начин има на следващия ден и има вяра.

създател: Сашка Александрова