Не мога да се оплача от детството си; родителите ми

Не мога да се оплача от детството си; родителите ми направиха всичко допустимо да го създадат щастливо.

Всеки уикенд се разхождахме в парка или ходехме на кино. Те участваха в развиването ми, водеха ме на разнообразни занимания и клубове. Нямах потребност от безусловно нищо.

Всичко, което ми липсваше, беше брат или сестра. Бях само дете в фамилията и за всеки празник желаех за подарък братче или сестриче, а не играчки.

След учебно заведение планирах да постъпв в медицинския лицей. Но всичките ми проекти бяха разрушени от това, че се преместихме. Еодителите ми взеха това решение.

Разбира се, одобрих това доста нападателно, тъй като не бях душевен подготвена да напусна родния град и приятелите си. Мама сподели, че преместването е наложителна мярка, защото татко ми беше нараснал и трябваше да работи в различен град.

Там въпреки всичко влязох в здравно учебно заведение, което се оказа по-престижно. След като приключих, започнах да работя като част от незабавен екип в кола за спешна помощ.

Един ден ни повикаха да спасим едно момче. Млад мъж паднал от покрива. Съживихме го и го изпратихме в болничното заведение.

Ден по-късно положението му се възстановява, само че трябваше да остане в болничното заведение най-малко две седмици. След изписването той стартира да търси своя избавител, т.е. мен. Оказа се, че индивидът е строител, неприятно се закрепил въжето за покрива и паднал. Ако не бях взела ограничения в точния момент, животът му бе заплашен.

В знак на признателност Виктор ме предложения на кино. Не отхвърлих, тъй като индивидът беше сладостен. Така започнахме да се срещаме с него.

Посе той ме срещна с родителите си и предложи брак. Година по-късно се сгодихме, мама и баща бяха на седмото небе. Живеехме чартърен, с цел да не пречим на родителите ни. Виктор смени работата си, тъй като преди непрекъснато се притеснявах дали няма отново да му се случи нещо.

Скоро родих щерка, кръстихме я Ангелина. Родителите ми постоянно идваха при нас и гледаха внучката си.

Тогава разбрах, че майка ми скрито е водила внучката си на ултразвук на сърцето.

Майка ми и татко ми отхвърлиха да ми отговорят за какво са създали това и аз започнах да се тормозя. Защо са завели крепко дете в клиниката? Трябва да е имало някакви съмнения.

Разпитах всичките си другари в диагностичния център. Първо си помислих, че моите родители или аз имаме някакво сърдечно заболяване, за което са премълчали.

Година по-късно стигнах до дъното на истината, когато в ръцете ми попаднаха документи за осиновяване.

Аз съм съвсем на 30 години и чак в този момент разбрах, че цялостен живот съм отглеждана от осиновители. Родителите ми, както се оказа, сметнали, че истината може да бъде скрита за цялостен живот.

Поисках да схвана истината. Тогава майка ми ми сподели, че са ме взели, когато съм била на 10 месеца. Собствената ми майка била диагностицирана със сърдечен недостатък, по тази причина ревизирали сърцето на щерка ми.

Татко призна, че тогава са се преместили не поради покачването му, а тъй като сестра ми живеела в прилежащия вход. Чух ги и не можах да допускам. Защо са мълчали през всичките тези години?

Можех да поддържам връзка със сестрата, за която съм мечтала цялостен живот, само че родителите ми ме излъгаха. Те ме предадоха, тъй като са започвали всеки ден с неистина. Как да им простя? Целият ми живот е цялостна неистина. Не знам какво да върша отсам насетне…