Не е необичайно при разговор с либертарианец един консервативен човек

Не е извънредно при диалог с либертарианец един закостенял човек да се усеща по едно и също време толкоз близко и толкоз надалеч от своя събеседник. В сходна словесна компания възприятието е за диалог на един и същи език, само че за разнообразни неща. В отлика на либерализма и социализма, които все по-често стартират да приказват за едно и също нещо, въпреки и на разнообразни езици. Но опитът ми ме е научил на две неща: със Свидетелите на Йехова и с либертарианците не би трябвало да се спори. Понеже рано или късно първите ще упоменат, че Иисус Христос  всъщност е човешкият образ на Архангел Михаил, а вторите – че естествената еволюция ще направи от Ал Кайда цивилен деятели в Афганистан.    Самите либертарианци са нещо като Свидетелите на Йехова за политическата философия. Сблъскали Карл Маркс с Михаил Бакунин и това, което оживяло – обществото имало икономическа база, а страната била мъчител - го черкували пред олтара на Хегел в собствен химеричен фетиш. Така както по елементарните плажове може да изскочи някой нудист, по този начин и в политическата философия се случва да притича ненадейно някой либертарианец. И в двата случая това носи по-скоро развлечение на публиката.    Разбира се, либертарианците, изключително тези в Съединени американски щати, имат някои учредения да се нареждат по-скоро в десния набор в страната. Във времена на реабилитация на колективистичните идеологии – миноритарните национализми и прогресивизми, които парцелират обществото на обичани и враждебни групи – времена, в които даже консерватизмът търпи популистка и пролетарска интерпретация (America first на working class conservatism-а), либертарианците не престават да бъдат най-отчетливия вик за отстояване на индивидуализма и свободата. Последното те вършат даже и за сметка на рационалните граници. За страдание обаче идентификацията на либертарианците с дясното в Съединени американски щати става все по-проблематична. На концептуално равнище консерваторите и либертарианците нямат консенсус във връзка с това какво съставлява главната единица, която е податлива на наблюдаване и с която боравим в филантропичните науки: индивида. За либертарианците индивидът, оставен самичък на себе си, би построил господ по собствен облик и сходство. За консерватора, индивидът, оставен самичък на себе си, по-скоро би изгубил божия облик и сходство в себе си. Тази разлика произтича от това, че в случай че либертарианецът гледа на индивида с просвещенски оптимизъм, то консерваторът го мисли по древен апокалиптично.   Инструменталното адресиране на тази единица – индивида – също е друго при двамата, либертарианеца и консерватора. Първият не признава правото за коригираща интервенция върху индивида (т.е. потреблението на някаква форма на мощ или принуда; либертарианците позволяват изключение, когато става дума за самоотбрана). Вторият, в противен случай, утвърждава, че мотиви за законно принуждение има надалеч по-често, даже освен това: самата страна е функционалност на правото на налагане на поправки пред държанието на хората (да „ изправя ” неверната им природа). Ако за социалиста, да вземем за пример, страната е основана, с цел да оказва помощ, за консерватора тя е, с цел да глоби, то за либертарианеца нейното битие просто пречи. А дали един родител има право да кара детето си да яде зеленчуци, в случай че то самото не желае? Това е въпрос, по който либертарианската философия стартира да буксува, а самите те да се разделят на леви и десни. За консерватора, несъмнено, тук нито има проблем, нито нормално има и зеленчуци.   Та, в случай че реакционер и либертарианец бъдат запитани „ Какво е индивидът ” и „ Какво следва да се случва с него ”, те ще дадат разнообразни отговори. Т.е. разликите сред тях стартират още от корена на дървото и не престават да се разлистват нагоре в короната му. Въпросът тук е различен. За консерватизма либертарианството се трансформира в това, което е прогресивният демократизъм за левицата: особнящина, която стартира да носи повече негативи, в сравнение с позитиви. Самото либертарианство, по образеца на прогресивната левица, няма необятна социална поддръжка на процедура на никое място, само че основава нереципрочно огромен за опциите си звук. Докато се задържа в областта на политическата философия, либертарианството ще има обезпечен живот, въпреки и не блестящ. Докато е в реалиите на теорията, то може да носи интелектуално-философски гъдел за консерватизма, да бъде за него чаша леден чай в горещо лято. Но не доста повече от някакъв тип утеха в почивен интервал. Превръщането на либертарианството в идеология обаче го окарикатурява по същия метод, по който това се случва към този момент с прогресивния демократизъм. Иначе историята познава отлично резултата от реденето на тухли по чертежите на Платон и Карл Маркс. Звукът от счупването ще бъде тук още веднъж, в случай че някой си намерения да излизва бетон съгласно страниците на Айн Ранд. Още повече, когато се виждат някои тихи и латентни единодушия сред прогресивния демократизъм и либертарианството в тяхното идеологическо случване. Във вътрешната политика – те са двата най-революционни авангарда на философията на императивните права (тук, несъмнено, би трябвало да признаем разликата, че в случай че либертарианците са за inclusive права, прогресивните либерали са за exclusive права). Либертарианството не е уравновесено вътре в себе си, тъй че не е учудващо, че не има никакво равновесие сред правата и отговорностите. Либертарианството в тази ситуация е есе, написано от ръката на възпитаник.    Във външната политика, веднъж, това е споделената доверчивост сред прогресивните либерали и либертарианците по отношение на интернационалните връзки, чието естествено положение се мисли не като „ война на всеки против всички ”, а се базира на някакво изключително доверително отношение към ислямисткия фундаментализъм и Китайската комунистическа партия. За да продължи да жонглира с балистични ракети и нуклеарно оръжие, севернокорейският водач Ким Чен-ун няма потребност от нищо повече от това в Съединени американски щати да усвоят либертарианския принцип на „ прави по-малко ” във външната политика. И, повторно, за либертарианци и прогресивни либерали Вашингтон – без значение дали се ръководи от естествени демократи или републиканци - е империалистичен и хитлеристки Берлин. Геополитически съперници на Съединени американски щати като Китай и Русия, несъмнено, нямат нищо срещу такива тези и по тази причина техните медии постоянно ги отразяват. За израждането на новото потомство американски хипита, които да скандират своята версия на „ Прави обич, а не война ”, от Пекин и Москва на драго сърце биха дали чифт ръце. А това потомство ще изскочи от срамната обич сред Илхан Омар и Ранд Пол, които другояче се карат пред медиите.      И в случай че прогресивните либерали смятат, че юдео-християнският опит, изравен в основата на европейската цивилизацията и нейното северноамериканско отклонение, не би трябвало да се брани, то либертарианците не знаят по какъв начин да го бранят. Ако юдео-християнската цивилизация бе таралеж, то левите либерали щяха да ѝ насаждат възприятие за виновност, а либертарианците – да ѝ кажат да си прибере бодлите. Като актуалното потомство утописти, либертарианците имат вяра, че спорът може да бъде отстранен от човешката природа. Както нормално имат вяра, че индивидът е произтекъл от маймуната, по този начин считат, че и от джихадистите ще произлязат някой ден хора.    Либертарианците, сходно на прогресивните либерали, непрекъснато избират позора пред войната. Но, по Уинстън Чърчил, най-после ще получат и войната. Понеже в реалполитик въпросът не е дали, а по кое време. Независимо на кого му харесва и на кого – не, най-големите ексцесии в човешката историята са били дело на утопични планове, които  са имали другояче благородни и сантиментални заглавия. На 4 юни 1940-та година упоменатият Уинстън Чърчил държи тирада в Камарата на Общините, в която споделя следното: „ Ще продължим до края, ще се бием във Франция, ще се бием в моретата и океаните, ще се бием с увеличаваща се убеденост и растяща във въздуха мощ, ще отбраняваме нашия остров, каквато и да бъде цената... ”. Уинстън Чърчил е разбирал добре, че отбраната на Британската империя през Втората международна война започвала не от Ламанша, а от френско-германската граница. Ако Чърчил бе, да речем, либертарианец, Атлас освен щеше да изправи плещи, само че и да опъне ръка в нацистки привет. доктор Мартин Табаков, коментар особено за