Най-тежката присъда, която може да преживееш е тази на душата

Битката със собствената ти душа е най-жестоката битка

Най-тежката присъда, която може да преживееш е тази на душата ти. Да си заклещен сред стените на собственито си тяло. Да чуваш само ударите на сърцето си – като тон на камбана, предвещаваща будна гибел.

Ти си пандизчия на мислите си. Толкова си слаб, че всяка една идва като неканена гостенка, с цел да се настани и да помогне за падението ти. Да го направи още по-силно и още по-болезнено.

Не знаеш кое е вярно и кое не е. Нямаш действителна визия за света, за ситуацията, за климата, за времето. Не знаеш кой си, нито кой си бил.

Знаеш кой не искаш да бъдеш и тъкмо това познание те прави доста повече тъкмо този човек. Няма фантазии, няма блян за ярко бъдеще.

В тъмницата на душата няма прозорец.

Наказан си да преживяваш всяка една своя уязвимост и всеки един собствен боязън още веднъж и още веднъж, като че ли с цел да откупиш греховете си. Онези грехове към самия теб.

За тези моменти, в които си намерения, че си доста повече в сравнение с в действителност си. Ти си никой и всяка последваща секунда, в която се опитваш да се бориш с присъдата си, те прави от ден на ден нейн плебей.

Болката ти харесва? Нали? Преживявай я! Изживей я! Заедно със самотата си. Ти си самичък.

И знаеш ли кое е най-гадното? Толкова си самичък, че в този миг нямаш даже и себе си. Ако разполагаше със себе си, към този момент щеше да си се измъкнал. Ти в никакъв случай не би разрешил да паднеш толкоз ниско. Никога не би разрешил да бъдеш толкоз доста загубен. Проклятие ли? Карма? Съдба? Път? Урок? Изживей го!

Битката със личната ти душа е най-жестоката борба. Твоето отстъствие е най-болезното неявяване. Раздялата постоянно е подла. Промяната идва единствено с цената на огромна болежка и на огромна рана. И на разлъка.

Каква ли ще е смяната от раздялата със себе си? Какво ли ще донесе тази рана? Кой си? Спомняш ли си? В този миг можеш да бъдеш всеки. Достатъчно вманиачен си, с цел да можеш да бъдеш всеки.

И знаеш ли какво – в случай че преживееш и това, ти не си човек. Ти си нещо вселенско, друго, магия.

Промяната, огромната смяна постоянно идва мъчително. Нали се сещате за процеса, в който какавидата се трансформира в пеперуда? А сещате ли се и за родилните страдания, рева на бебето и цялата болежка от този развой, който е последван от най-голямата наслада по-късно? Смисъл, страст и нов живот.

Боли, свиреп боли. Раздиращо, разпокъсващо, свиреп боли. Боли до изнемога, до липса на въздух, до загуба наизуст, пристъп. Но по-късно си различен. Всичко е друго. И онзи живот, който си живял преди остава зад тила ти. Започва новия ти живот.

Защото от време на време умира остарялата ни душа, с цел да се роди в нова. Пак същата, само че по-голяма – да издържи на размера на фантазиите ни.

Защото когато си пораснал задоволително доста и си станал един голям човек, дребната душа заспива, с цел да се разсъни пораснала.

И боли, свиреп боли. И нищо не е същото, и ние не сме същите. Пашкула пада. Чува се единствено рева на новороденото – жадно за живот. Върнало се от мъртвите…