Най-нашумялата писателка на трилъри за 2025 г. Фрида Макфадън се

Най-нашумялата писателка на трилъри за 2025 година Фрида Макфадън се завръща! Книгите ѝ не престават да бъдат едни от най-купуваните заглавия в Amazon, a сериалът по хитовата поредност „ Прислужницата “ притегли звезди като Аманда Сайфред и Сидни Суийни. 

След като смая читателите с безусловно непредвидените финали на и, Фрида Макфадън е подготвила още по-вкусна трилърова приятност с романа, който към този момент свети в книжарниците и на български език. 

Влизаме в офис, изпълнен с мрачни секрети и ужасяващи разкрития, където „ Колежката “ ти по бюро може да се окаже изцяло непозната. 

Ако работното място беше гимназия – а то постоянно припомня точно на такава – то Натали Фаръл би била кралицата на бала. Красива, известна и най-успешната служителка във компанията за хранителни добавки Vixed, Нат е привикнала да подмята по някоя насмешка на по-слабите от нея. 

А Доун Шиф несъмнено е такава. Всички в офиса я считат за странна. Доун като че ли в никакъв случай не знае какво да каже, наподобява няма доста другари, има невероятна обсесия с костенурките – и постоянно идва педантично навръх работа. 

Затова една заран, когато бюрото на Доун към момента стои празно в 8:45, Натали е меко казано сюрпризирана. А последвалото смущаващо позвъняване по офисния телефон трансформира изненадата в смут.

Натали взема решение да отиде до дома на Доун, а това, което открива вътре, трансформира всичко. Какви секрети крие Доун? Наистина ли е онази, за която се е представяла?

Наглед толкоз разнообразни, животите на Доун и Нат внезапно се оказват крепко преплетени. Защото нищо не свързва двама души по този начин, както шерването на една и съща загадка. 

Читателите, които познават острия и хипнотичен жанр на Фрида Макфадън, още веднъж ще се сблъскат с нейната запазена марка – главозамайващ поврат на всяка страница от романа. 

А за тези, които се срещат с нея за пръв път в „ Колежката “, имаме единствено едно предизвестие:

„ Внимание, рисково пристрастяваща книга! Четете на своя отговорност! “

* * *
Из „ Колежката “ от Фрида Макфадън
Снимка " Сиела "

ГЛАВА 1
НАТАЛИ
Когато влязох в офиса тази заран, Доун не беше на бюрото си, което значи, че светът е към своя край.

Шегувам се. Очевидно е, че светът няма да свърши. Но в случай че познавахте Доун, щяхте да разберете какво имам поради.

През последните девет месеца Доун Шиф обитаваше прилежащата кабинка във Vixed – компанията за хранителни добавки, в която двете работим. Човек може да си свери часовника с нейните привички. В 8:45 тя е на бюрото си. 10:15 – вървене до тоалетна. В 11:45 отива в стаята за отмора и обядва. В 14:30 е втората отмора за тоалетна. И тъкмо в 17:00 тя си изключва компютъра и си потегля. Ако се случи някакво апокалиптично събитие, при което всички часовници по света излязат от строя, всички ще можем да се върнем към точното време единствено като следим по кое време Доун отива до тоалетната. С акуратност до секунда. Обикновено идвам на работа някъде в интервала сред 8:30 и 9:00. Е, към 9. Ако всички планети се подредят сполучливо за мен, съумявам да стигна до 8:30. Но макар че се заклевам по какъв начин всеки ден поставям ключовете си на едно и също място – на масичката тъкмо до входната врата, от време на време през нощта те стават и се скриват някъде. И тогава се постанова да ги диря.

Или пък попадам в запушване. Ужасяващ трафик. Дорчестър Авеню е като паркинг в час пик.

Тази заран планетите не бяха на моя страна, само че трафикът беше слаб, тъй че 10 минути преди 9 влизам в огромния офис, в който се обитава Vixed. Преминавам през редиците от идентични кабинки, натъпкани в центъра на помещението, алените ми токчета отекват по пода, затрупан с линолеум, а флуоресцентните лампи трептят над главата ми. Когато минавам около кабинката на Доун по пътя към моята, към този момент вдигнала ръка за привет, се спирам.

Кабинката е празна.

Колкото и да е чудноват графикът на Доун, още по-странно е, че през днешния ден тя не го съблюдава. Не мога да не си помисля, че отсъствието ѝ би трябвало да значи нещо злокобно. В края на краищата Доун в никакъв случай не закъснява. Никога.

– Натали! Здравей, Нат! Познай какво!

Откъсвам взор от кабинката на Доун, когато слушам гласа на Ким. Тя подскача около редицата с идентични работни места към мен, а загорялото ѝ лице сияе.

Ким Хийли е най-хубавата ми другарка в компанията, което, за жалост, значи, че е най-хубавата ми другарка въобще, защото работата от ден на ден се трансформира в целия ми живот. Тя се върна от медения си месец преди две седмици и има най-впечатляващия загар, както и светли петна в другояче тъмнокафявата си коса – даже към момента леко ухае на пясък и слънцезащитен крем. Изглежда фантастично и аз съм толкоз щастлива за нея. И ревнувам единствено 10 %. Наистина – откровено ѝ искам цялото благополучие на света, както споделих в леко пияния си брачен тост.

Оглеждам черно-бялата шарена рокля на Ким, като виждам очевидна подутина.

– Бременна си! – възклицавам. Усмивката мигновено се изпарява от лицето ѝ.

 – Не, не съм бременна. Защо приказваш по този начин? – тя придърпва пристегнатото над талията си коланче. – Мислиш ли, че тази рокля ме прави дебела?

– Не! О, Ким, несъмнено, че не!

В своя отбрана ще заявя – методът, по който тя сподели " Познай какво ", в действителност звучеше по този начин, като че ли ще се похвали със задаващо се бебе. Напоследък дамите на моята възраст афишират бременността си наляво и надясно – това наподобява единствената вълнуваща вест, която някой може да показа, а и тя неотдавна се върна от медения си месец.

– Съвсем не – прибавям. – Много скърбя, че го споделих. Просто си помислих...

Ким към момента трескаво придърпва роклята си.

– Явно си имала нещо поради с тези думи.

Мислено се плясвам по главата.

– Не, нищо сходно, заклевам се. Знаеш, че всеки качва по няколко кг по време на медения си месец. Много ти отива.

Но тя даже не слуша. Твърде заета е да извива врат, пробвайки се да си види задника. Прокашлям се.

– Е, какво искаше да ми кажеш?

– А, да… – тя съумява да се усмихне, само че първичният ѝ възторг се е изпарил.

– Тениските пристигнаха. Оставих ги в конферентната зала.

Ооо, това е добра вест! Следвам Ким до конферентната зала и се увещавам, че в ъгъла чака леко сплескан кафяв кашон. Тръгвам натам и разтварям капака.

– Разгледа ли ги?

– Набързо единствено. Не съумях да ги изброя.

Преравям кашона с тениски и вадя една. На цвят е морскосиня и върху нея има цялата нужна информация. Благотворително тичане 5К. В поддръжка на битката с церебралната парализа. Тениската в ръката ми е размер М и наподобява напълно подобаваща. Бях обезпокоена за времето – трябваше да дойдат предходната седмица, а към този момент е вторник. Благотворителното тичане, което провеждам, е в събота.

– Изглеждат превъзходно, Нат – въздъхва Ким.

Тя беше необикновен покровител в организирането на това тичане – нямаше да се оправя без нея.

– Можем да ги раздадем по-късно, когато всички са тук – кимвам с облекчение, че всичко върви по проект. – Между другото, Доун да се е обаждала, че е болна?

Ким придържа една от тениските върху гърдите си, като я заглажда към корема, който към момента ми наподобява на бебешка издутина.

– Не. Защо?

– Ами няма я.

– И какво от това? Закъснява.

– Не разбираш… – пущам тениските назад в кашона. – Доун в никакъв случай не закъснява. Никога. Нито един път, откогато работи тук. Винаги е на линия в 8:45.

Ким поглежда часовника си и след това ми хвърля взор, като че ли съм си изгубила мозъка.

– Да забележим, тя закъснява с двайсет минути. И какво?

Това е извънредно за Доун. Освен това има още нещо, което не съм споделила с Ким. Вчера следобяд Доун ми изпрати чудноват имейл, в който ме попита дали мога да поговоря с нея в края на работния ден по доста значим въпрос. Но през поголямата част от следобеда имах диалози с клиенти и когато се върнах в офиса, тя към този момент си беше тръгнала.

 Много значим въпрос. Чудя се дали става дума за...

Не. Вероятно не.

 – Надявам се, че е добре – клатя глава. – Може някоя злополука да я е забавила.

Ким се ухилва.

– Или може би най-сетне са я въдворили в лудницата.

– Престани – измънквам. – Това е гадно.

– Стига. Тя е чудачка и ти го знаеш толкоз добре, колкото и всички останали. А и въпреки всичко твоето работно място е тъкмо до нейното.

– Не е толкоз неприятна.

– Не е толкоз неприятна ли! – избухва Ким. – Това е като да имаш робот в офиса. И каква е тази нейна фикс идея по костенурките? Кой естествен ще се увлича толкоз по костенурки?

Добре, не отхвърлям, че Доун е малко странна. Или даже доста странна. Има моменти, в които хората в компанията се подиграват зад тила ѝ. И да, тя харесва костенурките повече, в сравнение с прилича за всеки зрял човек. Но е доста приятна. Ако я опознаят малко по-добре, сътрудниците ще се държат по-мило с нея.

Не че я познавам доста добре. Винаги съм имала желание да я поканя на вечеря някой път, само че по този начин и не съумях да го направя. Преди няколко седмици, до момента в който слизахме с асансьора в петък вечер, инцидентно я попитах дали има някакви проекти и тя изглеждаше сюрпризирана от въпроса. Просто ще вечерям у дома. Сама. Щях да я помоля да хапнем дружно, само че имах среща с гаджето си и щеше да е необичайно, в случай че и тя участва.

Ще я поканя на вечеря. Със сигурност. Веднага щом завърши благотворителното тичане.

– Както и да е, по-добре да се връщам на работа – Ким поглежда часовника си. – Все отново от двете ни не аз съм Търговец на месеца.

Бузите ми леко поруменяват. Признавам, че продажбите ми са по-добри от тези на всички останали в компанията, само че се трудя крепко за това.

– Сватбата ти беше този месец, имаш опрощение за по-ниския резултат – означавам.

– Да, да…

Ким свива плещи, тъй като в действителност не ѝ пука толкоз доста. Съпругът ѝ е фрашкан с пари. В някакъв миг в близкото бъдеще тя ще забременее в действителност, а когато това се случи, ще напусне компанията и в никакъв случай няма да огледа обратно.

– Както и да е, триумф с тениските. Ще се забележим по-късно. След като Ким си потегля, евентуално към кабинката си, само че по-вероятно към стаята за отмора, с цел да изпие третото или четвъртото си кафе за сутринта, затварям капака на кашона с тениски и се връщам на работното си място. Когато стигам там, виждам нещо на бюрото си, което съм пропуснала.

Това е дрънкулка на костенурка.

Тя е дребна – не по-дълга от показалеца ми. На цвят е синьозелена, а окраската по черупката ѝ свети под флуоресцентните лампи. Главата ѝ е вдигната и черните ѝ мънистени очи са отправени към мен.

Преди известно време Доун разчувствана ми подари дрънкулка на костенурка за кабинката ми. Беше толкоз благо от нейна страна и се почувствах извънредно, когато костенурката, която ми купи, падна на пода и се разруши на дузина дребни късчета. След това не съм получавала нова. А и онази беше друга от костенурката на бюрото ми сега.

Вдигам фигурката и я потърквам сред пръстите си, усещайки гладката ѝ повърхнина. Какво прави тази костенурка тук? Кой я е поставил?

Дали е била Доун?

Но няма по какъв начин да е била тя. Когато се върнах в офиса през вчерашния ден в края на работния ден, тя към този момент си беше тръгнала. И наподобява, че към момента не е пристигнала. Тогава по какъв начин би могла да постави тази костенурка на бюрото ми?

Когато оставям фигурката назад, виждам леке по пръстите си. Нещо тъмночервено се е отпечатало върху ръката ми, когато подвигнах костенурката. Взирам се в дланта си, до момента в който се пробвам да схвана какво съм докоснала преди малко. Не може да е багра, защото костенурката е зелена. Кетчуп?

Не, невероятно е. Прекалено мрачно е на цвят и не лепне. И няма онази сладка миризма на захар. Мирише ми тъкмо като… желязо.

Какво е това нещо?

Докато преглеждам набраздената по пръстите ми тъмночервена субстанция, неясно чувствам, че наоколо звъни телефон. Този в кабинката на Доун. Връщам се там и надзървам вътре.

Все още е празна. Възможно ли е да е пристигнала по-рано тази заран и да е в тоалетната или нещо сходно? Трябва да е тук и несъмнено тя е оставила тази дребна костенурка на бюрото ми, макар че якето ѝ не виси на облегалката на стола. А дисплеят на компютъра ѝ е мрачен – няма скрийнсейвър, просто е изгасен.

Телефонът на бюрото ѝ към момента звъни. Обикновено номерът на обаждащия се мига на екрана, само че не и този път. Това е прикрит номер.

Придърпвам кабела на слушалката. Не е моя работа да давам отговор на нейния телефон, само че в случай че през днешния ден е болна, бих могла най-малко да се опитам да се погрижа за всички зародили проблеми. Сигурна съм, че Доун би направила същото за мен. Тя постоянно се пробва да оказва помощ на другите съвсем до маниакалност.

Чудя се защо ли е желала да приказва с мен през вчерашния ден. Много значим въпрос. От страна на Доун това може да значи съвсем всичко – от мръсна кутия с мляко в хладилника до диагноза рак в финален етап. Няма причина да се безпокоя.

– Бюрото на Доун Шиф – давам отговор. Долавям слаб тон от другата страна. Звучи съвсем като накъсано дишане.

– Ало? – не преставам. – Има ли някой?

Тишина. Точно когато се поканвам да затворя, слушам изстрадал женски глас да проронва две думи, от които ме побиват ледени тръпки:

 – Помогнете ми. И линията прекъсва.
Още по тематаПодкрепете ни
Уважаеми читатели, вие сте тук и през днешния ден, с цел да научите новините от България и света, и да прочетете настоящи разбори и мнения от „ Клуб Z “. Ние се обръщаме към вас с молба – имаме потребност от вашата поддръжка, с цел да продължим. Вече години вие, читателите ни в 97 страни на всички континенти по света, отваряте всеки ден страницата ни в интернет в търсене на същинска, самостоятелна и качествена публицистика. Вие можете да допринесете за нашия блян към истината, неприкривана от финансови зависимости. Можете да помогнете единственият гарант на наличие да сте вие – читателите.