Най-лесно е да бъдеш добър и доблестен, мисля си, докато

Най-лесно е да бъдеш добър и героичен, мисля си, до момента в който инсталирам филмчето, което беше показано на учредяването на Наградата за гражданска героизъм и човешка добрина в помощ на украинския народ, самодейност на президента Петър Стоянов и група учени, общественици и интелектуалци, и което направих за Владо Йончев и OFFNews, дружно с монтажиста Емил Димитров и оператора Алекс Самунджи. Владо Йончев е един от тези доброволци с огромни сърца, които взимат украински майки с дечицата им и ги довеждат до България, като приютяват цели фамилии в дома си.

Всъщност точно добрината не изисква изпитание. Най-спокоен, бодър и приютен се усеща човек в компанията на положителни и усмихнати хора. Сред тях се усещаш още веднъж вкъщи си – признат, благополучен, банален, даже по-красив – още веднъж обичан, още веднъж дете. Сред положителни хора, които желаят да те чуят, да те схванат, да ти оказват помощ. Колко е просто и естествено! Човеците са основани, с цел да се обичат и да си оказват помощ. Да бъдат опора едни за други. Да успокоят, да изслушат, да приютят, да нахранят, да се пазят взаимно от болката, от заплахата. Хората единствени нямат физиологичната насилствена нужда да се убиват едни други, с цел да запазят живота си – тях единствени на нашата планета не ги грози апетит или гибел, в случай че не го вършат. Хората са родени, с цел да се грижат едни за други, да си оказват помощ. Както майката го прави – напълно инстинктивно – за бебето си. Това би следвало да е най-древният, най-истинският и най-присъщият ни инстинкт.



А какъв брой рядко се усещаме по този начин – като децата, обичани в нашия дом, в нашия свят, на нашата приказна планета? Вече в никакъв случай. Все повече хората водят война, изискват, лъжат, капризничат, злобеят, преиначават, нервничат, злословят, подценяват, наскърбяват, подлагат на критика, съскат, наглеят, карат се, съревновават се, завиждат, псуват, доносничат, премълчават, дебнат, урочасват, лицемерничат – с такава лекост. Май един от законите на Буда беше – не приказва неприятно, не изричай неприятни думи, не трови този възхитителен свят със своето зло. Не казвай неприятно – нито за другите, нито за света… Не посявай такива семена. Колко елементарна на пръв взор и в същото време – какъв брой сложна повеля.

А те, бежанките, чиито домове са бомбардирани и опожарени; чиито възрастни родители са останали обратно, в опустошените градове и села на Украйна, безпомощни; чиито мъже водят война на фронта и губят крайниците, вярата, визията си за смисъла на всичко, а от време на време – и живота си… Те, бежанките с дребните бебета на ръце… не споделиха нито една неприятна дума. За никого. По време на тези 5 часа, които прекарахме дружно. Ни дума.



Така си мисля, откакто вълната от топлота, грижа и любов, обхванала ме като топла зной в центъра за бежанци на „ Мати Украйна “ в Халите, се поразсея. И откакто сълзите, които проляхме дружно в центъра за бежанци на „ Мати Украйна “ на ул. „ Царибродска “ изсъхнаха.
Докато вървяхме към Халите, си представях какъв брой ли украинки с дребни деца на ръце са влачели куфара си по този паваж, каква ли им се е сторила тази поомърляна и обитаема с най-разнообразни жители част на София, и на какво са се надявали, блъскайки се измежду постоянно недотам отзивчивите ни и грубички съграждани, които са ги оглеждали от глава до пети. Какво ли е да би трябвало незабавно да напуснеш дома си, работата си, околните си, града си, страната си с един сак, дете и, вероятно – котка, куче или заек – с цел да пътуваш безпределно дълго, незнайно накъде, с заплаха за живота, осланяйки се на милостта на непознати… и да се озовеш в друга страна, баш на бул. „ Мария Луиза “, измежду хиляди чужденци, в мазето на огромен магазин, измежду глъчката на доста свои сънародници; рева на техните бебета; купчините употребявани, само че чисти и деликатно сгънати дрехи; подредените и надписани съответно кутии изсъхнало мляко, мокри кърпички, чаши и чинии, макарони, медикаменти, консерви, сухари, обувки, пакети с памперси и… доста плюшени играчки и детски книжки. Кой е донесъл всичко това тук? Ние. Онези от нас, които още не сме изгубили тотално посоката. И сме останали хора.



Попитано дали желае – моето лично дете незабавно даде доста от своите играчки за децата в Украйна, без да се поколебае нито за момент. Моето и доста наши деца мигновено се втурнаха да оказват помощ, без въобще да се замислят, плачейки от съчувствие за непознатите, непознати чужденци. Ето за какво споделям – този е, ясно е, най-естественият, заложен в индивида инстинкт, който обаче… индивидът очевидно най-бързо не помни. С алибито „ инстинкт за самозапазване “. Че какво ще ви навреди майка с бебе, която бяга от войната? Или това за вас е „ агитация “? И за какво тя е млада, хубава и има хубави дънки, възмущават се по-недоверчивите ни съграждани? А белким би трябвало дамата да е в дрипи, а бебето ѝ – цялото в рани – с цел да разсънят съчувствието им?! Защо не я обичат, вместо да я ненавиждат и да я гледат сластно? Станали зверове. Необичани, невярващи в Бога, изоставени и непрегърнати, доста от българите избират неприветливия заслон на омразата.

Но… доста от нас не го избират. Войната на Путин в Украйна съумя да ни върне вярата в индивидите, вярата в положителното. Хиляди българи отделиха от дребното, което имат, с цел да оказват помощ на бежанците, стотици пътуваха до границата на Украйна и доведоха доста дами, деца и възрастни бежанци; десетки приютиха цели фамилии в домовете си.

Такива са и хората, които срещнахме в двата бежански центъра на „ Мати Украйна “ – хора с големи сърца и великодушни усмивки, с преливащи от любов души и с самообладание, нюх и грижа за всеки нуждаещ се.
За тези хора ще ви разкажем в идващия.