Наум Шопов: Нямам приятели
„ Наум Шопов. Бележки от един живот “ е книгата за великия артист под редакторството на Георги Тошев, която се появява в допълнен вид за 90 години от рождението на основния воин. Юбилеят на титана в театъра и киното, който от дълго време е в парадайса, ще бъде почетена и с прожекции на кино лентата „ Личен диалог ”, чийто създател още веднъж е Георги Тошев. Освен че демонстрира последните месеци на артиста, запечатва сбъдването на негова фантазия: Наум Шопов от юношеските си години е обожател на джаз музиката и последния концерт онлайн, който съумява да посети, е този на Дюк Елингтън Оркестра в Пловдив. А за писането на книгата първо отхвърля поканата на Георги Тошев. Но преди десетилетие, на прага на своите 80 и изправял се към този момент един път пред гибелта, артистът узрява за тази концепция и посредством шурей си, художника Кольо Карамфилов, се свързва още веднъж с журналиста с думите: „ Време е! По-добре аз да опиша в този момент, в сравнение с другите да лъжат, откакто към този момент няма да ме има “. Всички текстове в книгата са безусловно последните думи и послания, записани в болничната стая. В нея са и фрагменти от незавършената пиеса „ Билборд ” на Лиза Шопова - актриса, драматург и режисьор - въодушевена от татко й, както и спомен от Асен Мутафчиев - артист и внук на Наум Шопов. Особено скъп е текстът от съветски критик със заглавие „ Наум – сред Габен и Оливие ”, оповестен в том от поредицата „ Актьори на международното кино ”, която се популяризира в някогашния Съюз на съветските социалистически републики в интервала 1964–1980. „ Българското кино дълго не забелязваше Наум Шопов. Въпреки че в театъра той към този момент беше изиграл функции, трансформирали се в събития за сезона, а критиците бяха написали не една публикация, отчитайки своеобразието на неговия гений, кинорежисьорите години наред канеха артиста за напълно дребни функции - другояче казано, за епизодични... “
Ето и фрагменти от елегантното издание на „ Книгомания “, което цялостни душата с размишления и мъдрости на един от най-изключителните актьори на България за всички времена.
...
„ Добре се усещам в театъра. Това е моят първи дом. Може и да звучи сладникаво, само че аз в действителност съм се родил в него. Живели сме там. Родителите ми не са имали квартира. Били са небогати. Живеели в театъра, в гримьорната. Майка ми бе актриса – Мара Шопова. Баща ми, Христо Шопов, беше шеф на театъра, служител в читалището. Случило се по този начин, че ме поканили да дойда на този свят в театъра. Малко… по какъв начин да кажа, ненадейно. “
... “Не съм ядосан поради това, което съм претърпял. С яд не можеш да се противопоставиш... Гневът не е средство. Средството е да издържиш. Да работиш колкото се може повече за себе си и върху себе си. “
...
„ Срамувам се да приказвам за себе си напълно откровено, тъй като не всичко в мен е чиста вода. Има доста мътилка, която би трябвало да превъзмогвам, само че всеки човек я има. И е задължен да я прекара през филтъра си, преди тя да излезе през очите и езика му. “
... „ Аз съм на 80 години и към момента играя в театъра. Какво друго е това с изключение на благословия. Благодарен съм, че толкоз дълго време се задържах на сцената. Това е подарък, подарък от Бога… Мисля умерено за живота, който съм имал. Харесва ми. С всичките му компликации по пътя! Дори да не беше моята болест, знам, че един ден ще би трябвало да сляза от сцената. Дано бъде по-късно! Господи! Аз съм се появил на тази сцена. И все в миналото ще сляза от нея. Ще помоля да не отварят капака на ковчега ми. Слагат артистите във фоайето и хората минават, с цел да им се поклонят. Сигурно и с мен един ден ще стане по този начин. Много обичам репликата на Фирс от финала на „ Вишнева градина “: „ Мина си животът. Сякаш не съм живял. Силици си нямаш към този момент. Нищо не ти остана. Нищо. Загубеняк... “ И Фирс пада и умира на сцената. Оказва се, че е заключен. Другите са отпътували. Забравили са го... “.
...„ Театърът ме избави, тъй като имах нещо, на което мога да се апелирам. Театърът за мен е Бог. Той ме избави от личните ми демони. От всичко към мен, което като че ли искаше да ме провали, да ме разсипе, да ме накара да се изгубя по пътя. Театърът е дух. Театърът е светилище. Театърът е жарава. Това би трябвало да е театърът. Ако тази жарава напусне сцената, няма да има спектакъл. Ще си остане нещо, без което можеш. А театърът би трябвало да бъде необходим на хората. Те би трябвало да отиват в него, с цел да открият парченце от себе си. За да видят, че има нещо, което нищо друго не може да им го даде. Нищо друго. И по тази причина споделям, че театърът е Бог. Той ме избави. Аз щях да потъна там, в нещо си, каквото и да е то. Станах човек с помощта на него “.
... “Не съм имал същински другари. Пазя се от другарството. Страхувам се от другарството. Ще се опитам да обясня за какво. Ние бяхме петима неразделни другари в Стара Загора, където съм роден. Бяхме и съученици, и другари. Заедно изживявахме първите полови чувства и първите любови. Бях влюбен безумно в едно момиче, Виолета се споделяше. И един от моите другари на един жур (така викахме на днешните купони) я извел някъде настрани, качил я на различен етаж и я взел, т.е. любили са се. Няколко дни по-късно той ми се похвали. Това беше срив за мен. Категоричен срив. Огромно оскърбление, което не преставам да нося в себе си. Тогава разбрах, че във всеки човек има нещо подло. И в случай че не успееш да я смачкаш тази мъничка доста любопитна измама, в случай че й позволиш да пръкне сред взаимоотношенията на същинското другарство, ти не си човек. Ти не можеш да носиш кръста на другарството. Тогава се срина нещо в мен. И аз повече в никакъв случай не позволих до себе си хора, от които се опасявах, че още веднъж ще ме излъжат в другарството “.
Ето и фрагменти от елегантното издание на „ Книгомания “, което цялостни душата с размишления и мъдрости на един от най-изключителните актьори на България за всички времена.
...
„ Добре се усещам в театъра. Това е моят първи дом. Може и да звучи сладникаво, само че аз в действителност съм се родил в него. Живели сме там. Родителите ми не са имали квартира. Били са небогати. Живеели в театъра, в гримьорната. Майка ми бе актриса – Мара Шопова. Баща ми, Христо Шопов, беше шеф на театъра, служител в читалището. Случило се по този начин, че ме поканили да дойда на този свят в театъра. Малко… по какъв начин да кажа, ненадейно. “
... “Не съм ядосан поради това, което съм претърпял. С яд не можеш да се противопоставиш... Гневът не е средство. Средството е да издържиш. Да работиш колкото се може повече за себе си и върху себе си. “
...
„ Срамувам се да приказвам за себе си напълно откровено, тъй като не всичко в мен е чиста вода. Има доста мътилка, която би трябвало да превъзмогвам, само че всеки човек я има. И е задължен да я прекара през филтъра си, преди тя да излезе през очите и езика му. “
... „ Аз съм на 80 години и към момента играя в театъра. Какво друго е това с изключение на благословия. Благодарен съм, че толкоз дълго време се задържах на сцената. Това е подарък, подарък от Бога… Мисля умерено за живота, който съм имал. Харесва ми. С всичките му компликации по пътя! Дори да не беше моята болест, знам, че един ден ще би трябвало да сляза от сцената. Дано бъде по-късно! Господи! Аз съм се появил на тази сцена. И все в миналото ще сляза от нея. Ще помоля да не отварят капака на ковчега ми. Слагат артистите във фоайето и хората минават, с цел да им се поклонят. Сигурно и с мен един ден ще стане по този начин. Много обичам репликата на Фирс от финала на „ Вишнева градина “: „ Мина си животът. Сякаш не съм живял. Силици си нямаш към този момент. Нищо не ти остана. Нищо. Загубеняк... “ И Фирс пада и умира на сцената. Оказва се, че е заключен. Другите са отпътували. Забравили са го... “.
...„ Театърът ме избави, тъй като имах нещо, на което мога да се апелирам. Театърът за мен е Бог. Той ме избави от личните ми демони. От всичко към мен, което като че ли искаше да ме провали, да ме разсипе, да ме накара да се изгубя по пътя. Театърът е дух. Театърът е светилище. Театърът е жарава. Това би трябвало да е театърът. Ако тази жарава напусне сцената, няма да има спектакъл. Ще си остане нещо, без което можеш. А театърът би трябвало да бъде необходим на хората. Те би трябвало да отиват в него, с цел да открият парченце от себе си. За да видят, че има нещо, което нищо друго не може да им го даде. Нищо друго. И по тази причина споделям, че театърът е Бог. Той ме избави. Аз щях да потъна там, в нещо си, каквото и да е то. Станах човек с помощта на него “.
... “Не съм имал същински другари. Пазя се от другарството. Страхувам се от другарството. Ще се опитам да обясня за какво. Ние бяхме петима неразделни другари в Стара Загора, където съм роден. Бяхме и съученици, и другари. Заедно изживявахме първите полови чувства и първите любови. Бях влюбен безумно в едно момиче, Виолета се споделяше. И един от моите другари на един жур (така викахме на днешните купони) я извел някъде настрани, качил я на различен етаж и я взел, т.е. любили са се. Няколко дни по-късно той ми се похвали. Това беше срив за мен. Категоричен срив. Огромно оскърбление, което не преставам да нося в себе си. Тогава разбрах, че във всеки човек има нещо подло. И в случай че не успееш да я смачкаш тази мъничка доста любопитна измама, в случай че й позволиш да пръкне сред взаимоотношенията на същинското другарство, ти не си човек. Ти не можеш да носиш кръста на другарството. Тогава се срина нещо в мен. И аз повече в никакъв случай не позволих до себе си хора, от които се опасявах, че още веднъж ще ме излъжат в другарството “.
Източник: standartnews.com
КОМЕНТАРИ