Моят читателски списък – какво четях, докато пишех последния си ръкопис |
Наскоро написах и последната глава от романа, върху който работих малко над половин година. Когато вечерта затворих очи, изпитах това възприятие, че най-сетне съм сътворила нещо в действителност забавно. И спах надълбоко и умерено.
За пръв път разказвах нечия непозната история – тази на троянските кръчмарски музиканти. Бях събирала случки, завършения с анекдотичен темперамент и страховити истории от пътя им на музиканти от оркестър, свирещ в заведенията за хранене – имало е такива, а в някои елементи на света и страната ги има и в този момент. Бях разказала биографично и подправено с умерена художествена небивалица ориста на тези надарени момчета (и момичета). А животът измежду музика, по балкански бурни дни и нощи, пътешествия и любови е нещо вълнуващо, което изисква почитание и централизация.
Получи се нещо любопитно. „ Речовит и впечатляващ “ – по този начин назова романа моят преподавател в литературата. Той е фамозен български публицист и може да му се има вяра. Съветите, които ми даваше, когато губех посоката, бяха безценни; насърчението също.
Ако и аз бях фамозна писателка, може би някой щеше да ме попита „ Как пишеш? “. Тогава може би щях да отпия една глътка от плътното кафе пред себе си и да отговоря, че всяка моя книга е написана по друг метод. И че всеки опит е като ново откривателство – тъй като не преставам да се изучавам. Но в случай че би трябвало да съм по-конкретна, „ Троянските музиканти “ – както звучи работното заглавие на последния ми ръкопис, написах по извънредно класифициран, старателен и претенциозен метод.
Ставах от сън по обед и откакто извършех всички дейности, които хората другояче вършат заран, се заемах да пиша. Използвах трезвото си и бодро, необременено с отмалялост и битовизми схващане. Пишех в светлата част на деня. После се разхождах в парка. Когато думите не идваха, първо се разхождах, с цел да раздвижа кръвта и мозъка си, а след това сядах и пишех, нормално на един мирис. Вечерта се възнаграждавах с чаша алено вино и музика. Пишейки разказ за музиканти, се въодушевявах от разнообразни музикални осъществявания, всяко от които ме пренасяше във времето на моите герои. И се опивах.
Но това не е всичко. Литературата – имам поради написаните от други писатели книги – също ми даваше доста. Държеше ме покрай езика, който обичам. И ме разсейваше. В часовете от късния следобяд след всяка написана глава, както и вечер преди лягане, четях. Прочетох общо тринайсет книги. И през днешния ден съм решила да ви опиша в резюме за част от тях. Не е наложително да започнете да пишете разказ, с цел да ги прочетете – те са наложителни по дифолт.
Защото са прелестни.
Започнах с „ Оптимистична доктрина за нашия народ “ от социолога Иван Хаджийски. Той е считан за учредител на българската социология и е роден в Троян през 1907 година Внушителен монумент в центъра на старопланинския град го изобразява с велосипед. Прочетох в публикация от Чудомир и тогава научих – в действителност Иван Хаджийски обикалял със своето колело из цялата страна, с цел да събира материалите за проучванията си. Автори на творбата са скулпторът Борис Борисов и архитектът Пламен Цанев.
„ Бит и психика на нашия народ “ се назовава цялостният труд на социолога, а „ Оптимистична доктрина за нашия народ “ е вторият негов том. Запознах се с него, до момента в който се срещах с тези троянски музиканти, които са дейни през днешния ден и които склониха да ми опишат своите вълнуващи истории. Беше парещ август, а в хотела нямаше климатик, само че аз настойчиво прелиствах тома и се пробвах да наместя частите пъзел в цялата картина, т.е. да добия по-мащабна визия за троянците. И като се изключи че в миналото, в годините обратно, песните, които те пеели, съдържали главно метафори и съпоставения от региона на храната и храненето (прасето, сливите и ракията), разбрах и че троянският еснафин е събитие с корени и обичаи. Въпреки че – да си го кажем почтено – през днешния ден се случва жителите на Троян да се сочат един различен с пръсти и да се упрекват, че „ ти си типичен случай на остарял троянски еснафин “. С което въобще не целят да създадат комплимент на съгражданина си.
След това прочетох нещо напълно друго. „ От към 30 години творчеството на дискретния и известен публицист притегля вниманието с деликатността си и дълбоката си човечност. “ Това споделят за френския публицист Жан-Пол Дюбоа. Когато се срещнах с „ Хората не населяват еднообразно този свят “ (издателство „ Леге Артис “, 2020; превод от френски Красимир Кавалджиев), изпитах мощно удивление – от поезията, фината тъга и хубостта на по този начин недостижимото благополучие. Освен това научих доста, посредством литературните си сетива, за живота в северните европейски страни, в пандиза и измежду прекомерно разнообразни от нас хора. Омайна и обилна, само че изящна като зимен скреж по стъклото приказка за свободата и нашето място в света, до момента в който водиме война за нея.
А никой от хората, които ме познават – по-отблизо или задочно – не би предположил, че в миналото ще зачета „ Свят на ръба “ от Станислав Лев. Полският писател-фантаст обаче ме сграбчи, първоначално от любознание, а след това от обвързаност към неговите остроумни и мъдри слова, със своя алманах с диалози (издаден от ИК „ Колибри “ през 2021 година и преведен от Лина Василева). Водещият на разговорите е Томаш Фиалковски – полски критик и публицист, отличен ценител на творчеството на Лем. И би трябвало да ви кажа, че диалозите са се получили забавно – на ръба на живота си писателят приказва за ръба на света и това звучи естествено и настоящо и през днешния ден. Впрочем даже на моята котка томчето се стори значимо – тя се съгласи да театралничи в леглото до книгата, въпреки и със непоколебим и леко намусен взор (а съвсем в никакъв случай не разрешава да я снимам).
Хит измежду четящите хора у нас и нежна, само че тъжна приказка за потребността от непосредственост и другарство – по този начин бих определила „ Клара и Слънцето “ от Казуо Ишигуро, който е притежател на Нобеловата премия за литература и на премията „ Букър “. Романът е публикуван от „ Лабиринт “ през 2021 година и е преведен на български език от Владимир Молев. Тук няма претенциозни засукани думи и фрази, нито потискащо комплицирани сюжетни линии. Тук от всички редове напира да изскочи сълзата на съчувствието. Защото това е книга за едно неразбираемо и плашещо бъдеще – с неговите въпроси за обичта, доверието и съзряването, както и за степента на значителност, които им придаваме в всекидневието. Една кукла-робот се трансформира в освен това от играчка за детето от бъдещето. Дали възприятията на изкуствената другарка ще намерят отговор измежду останалите „ живи “ играчки, измежду децата и техните родители, измежду хората, които са ги създали… Нямам самообладание да отстъпя тази книга на своите четящи приятелки.
„ Топи се “ от Лизе Спит, млада белгийска писателка и сценарист, е в действителност жива книга. Издадена е в поредицата „ Отвъд “ на ИК „ Жанет 45 “ през 2019 година, само че аз се сблъсках с нея едвам неотдавна. Корицата на българското издание е в действителност революционна и е дело на Люба Халева, която и без друго не си поплюва, когато би трябвало да се работи самоуверено. Парче сурово месо във формата на език; заглавие, изписано с въглен; земно и топло жълто, пристигнало като че ли с цел да оформи един мощен, само че изящен контрастност от понятия и асоциации. От този съвременен, бърз разказ с изчистен език, който отеква остро като фрагменти от пъстър филм за младостта, ми остана възприятието, че да порастваш е тежка задача, обвързвана с болящи дни и хапливи нощи. Останаха ми и някои не доста цензурни подиуми – тъй като моето схващане харесва честната, въпреки и стряскаща прозаичност.
Междувременно прекарах незаменими дни в компанията на Кърт Вонегът – една дълго отлагана поради страха от посягането към нещо толкоз величествено, огромна тематика в живота ми на четец. Не спирах да се учудвам от остроумието, високия дух и иронията, с които писателят е прочут – те личат изключително блестящо в сантименталния, утопичен, само че необработен разказ „ Сирените от Титан “. В него я има хубостта на галактическото странствуване и непознатите светове, само че и раната от войната и насилието. Все отново мисля, че към този момент това е персоналният ми любимец измежду романите на Вонегът, с който сме родени в един и същи ден, въпреки и с шейсет и четири години разлика.
После, към този момент изпълнена с хъс, посегнах и към „ Майка Нощ “ – идващия огромен разказ от американския публицист. А в него, въпреки и разположена в подтекста на Втората международна война и сложена измежду шпионски сюжет, участва огромната обич, която остава вечно, даже откакто човек поизтрезнее от всички снаряди в близост. За тази книга, в която водеща тематика е островът за двама, който обичащите образуват, когато с изключение на своята любов, не разполагат с съвсем нищо друго, описвам в изявление за предаването „ Артефир “ по БНР, стратегия „ Христо Ботев “. Водещата Димитрина Кюркчиева и аз почесахме езиците си в мил и очарован от Вонегът диалог, който. И двата романа са преведени от Владимир Германов и преиздадени у нас от „ Кръг “.
А когато Дядо Коледа ми донесе двете по-тънки и от филийки с масло книги с пиеси, издадени от " Black Flamingo Publishing ", нямах предпочитание да се занимавам с нищо друго, с изключение на с прочитането им. Дори ровенето измежду торбите с останалите дарове не ме изкушаваше повече – макар че там ме чакаха страховит блузон и топла нова пижама, все неща, от които имах остра потребност. „ Контракт “ от международно известния полски драматург Славомир Мрожек, чийто пиеси не престават да бъдат поставяни през днешния ден и у нас, секна дъха ми. Това е къс и ударен текст за спектакъл – с иронично-хапливи разговори, от които лъха парадокс и тъма. Но да уточним – магнетична тъма. И мощен, въздигащ театъра до сцена на истинността, парадокс. (Преводът от полски е на Малина Иванова, а книгата е издадена в България през 2020 година.)
И тъй като майка ми, до момента в който играела ролята на Дядо Коледа в търсене на съвършените дарове, разкрила и друга хубава книга с пиеса от същото издателство, четенето със спотаен мирис продължи. „ Седем секунди безкрайност “ от австрийския драматург, сценарист, белетрист, журналист и стихотворец Петер Турини е бърза, сочна и реалистично отнесена драматургична творба, която се употребява с особена сръчност със актуалните средства на изказ. Една жена, една актриса, една кариера в края си и десетки бутилки изпито уиски. Сълзите, крясъците и голотата на красивата, надарена и покрусена от самотата жена са в основата на историята, за която постоянно съм се надявала, че принадлежи предпочитано на предишното. Уви.
Сигурно към този момент се чудите за какво не съм прочела нито една книга за музиканти – някоя биография на изискан и влудяващо артистичен джаз състав от Куба, или най-малко алманах с изявленията с някоя вилнееща по международните подиуми рок звезда. Ще ви кажа – с цел да не се въздействам. За да не се отплесна и да потегли по към този момент извървени пътища. Моите герои заслужават ненакърнената ми сила и чистата ми като кристал, неповлияна еуфория на пишещ.
Все отново би трябвало да призная, че прочетох една книга на музикална тема. И това беше мрачната, само че вълнуваща и нежна „ Част последна “ от Роберт Зееталер („ Лист “, 2021; в превод на Любомир Илиев). Книгата споделя с езика на романистите историята на австрийския композитор Густав Малер, който пътува – дни преди гибелта си – на транспортен съд през Атлантика. Докато той си спомня своя живот, аз потръпвах от злокобната безчувственост и се разтапях от омаята на блясъка. Езикът е богат, а сцените – цялостни с елементи, също като в динамична картина. Искаше ми се да не свършва.
И по този начин, в случай че и вие като мен смятате четенето за богослужение, което избавя от страховете, празнотата и еднообразието, апелирам, потърсете тези книги. Не знам по кое време моят нов разказ ще види бял свят; това може да отнеме време. Но аз ще продължа да допълням листата с нови заглавия – „ какво четях, до момента в който пролетта изпълваше парка с аромат на топла пръст и прясно окосена трева “ и „ какво четях, когато лятото обгаряше земята със светлина “.
За пръв път разказвах нечия непозната история – тази на троянските кръчмарски музиканти. Бях събирала случки, завършения с анекдотичен темперамент и страховити истории от пътя им на музиканти от оркестър, свирещ в заведенията за хранене – имало е такива, а в някои елементи на света и страната ги има и в този момент. Бях разказала биографично и подправено с умерена художествена небивалица ориста на тези надарени момчета (и момичета). А животът измежду музика, по балкански бурни дни и нощи, пътешествия и любови е нещо вълнуващо, което изисква почитание и централизация.
Получи се нещо любопитно. „ Речовит и впечатляващ “ – по този начин назова романа моят преподавател в литературата. Той е фамозен български публицист и може да му се има вяра. Съветите, които ми даваше, когато губех посоката, бяха безценни; насърчението също.
Ако и аз бях фамозна писателка, може би някой щеше да ме попита „ Как пишеш? “. Тогава може би щях да отпия една глътка от плътното кафе пред себе си и да отговоря, че всяка моя книга е написана по друг метод. И че всеки опит е като ново откривателство – тъй като не преставам да се изучавам. Но в случай че би трябвало да съм по-конкретна, „ Троянските музиканти “ – както звучи работното заглавие на последния ми ръкопис, написах по извънредно класифициран, старателен и претенциозен метод.
Ставах от сън по обед и откакто извършех всички дейности, които хората другояче вършат заран, се заемах да пиша. Използвах трезвото си и бодро, необременено с отмалялост и битовизми схващане. Пишех в светлата част на деня. После се разхождах в парка. Когато думите не идваха, първо се разхождах, с цел да раздвижа кръвта и мозъка си, а след това сядах и пишех, нормално на един мирис. Вечерта се възнаграждавах с чаша алено вино и музика. Пишейки разказ за музиканти, се въодушевявах от разнообразни музикални осъществявания, всяко от които ме пренасяше във времето на моите герои. И се опивах.
Но това не е всичко. Литературата – имам поради написаните от други писатели книги – също ми даваше доста. Държеше ме покрай езика, който обичам. И ме разсейваше. В часовете от късния следобяд след всяка написана глава, както и вечер преди лягане, четях. Прочетох общо тринайсет книги. И през днешния ден съм решила да ви опиша в резюме за част от тях. Не е наложително да започнете да пишете разказ, с цел да ги прочетете – те са наложителни по дифолт.
Защото са прелестни.
Започнах с „ Оптимистична доктрина за нашия народ “ от социолога Иван Хаджийски. Той е считан за учредител на българската социология и е роден в Троян през 1907 година Внушителен монумент в центъра на старопланинския град го изобразява с велосипед. Прочетох в публикация от Чудомир и тогава научих – в действителност Иван Хаджийски обикалял със своето колело из цялата страна, с цел да събира материалите за проучванията си. Автори на творбата са скулпторът Борис Борисов и архитектът Пламен Цанев.
„ Бит и психика на нашия народ “ се назовава цялостният труд на социолога, а „ Оптимистична доктрина за нашия народ “ е вторият негов том. Запознах се с него, до момента в който се срещах с тези троянски музиканти, които са дейни през днешния ден и които склониха да ми опишат своите вълнуващи истории. Беше парещ август, а в хотела нямаше климатик, само че аз настойчиво прелиствах тома и се пробвах да наместя частите пъзел в цялата картина, т.е. да добия по-мащабна визия за троянците. И като се изключи че в миналото, в годините обратно, песните, които те пеели, съдържали главно метафори и съпоставения от региона на храната и храненето (прасето, сливите и ракията), разбрах и че троянският еснафин е събитие с корени и обичаи. Въпреки че – да си го кажем почтено – през днешния ден се случва жителите на Троян да се сочат един различен с пръсти и да се упрекват, че „ ти си типичен случай на остарял троянски еснафин “. С което въобще не целят да създадат комплимент на съгражданина си.
След това прочетох нещо напълно друго. „ От към 30 години творчеството на дискретния и известен публицист притегля вниманието с деликатността си и дълбоката си човечност. “ Това споделят за френския публицист Жан-Пол Дюбоа. Когато се срещнах с „ Хората не населяват еднообразно този свят “ (издателство „ Леге Артис “, 2020; превод от френски Красимир Кавалджиев), изпитах мощно удивление – от поезията, фината тъга и хубостта на по този начин недостижимото благополучие. Освен това научих доста, посредством литературните си сетива, за живота в северните европейски страни, в пандиза и измежду прекомерно разнообразни от нас хора. Омайна и обилна, само че изящна като зимен скреж по стъклото приказка за свободата и нашето място в света, до момента в който водиме война за нея.
А никой от хората, които ме познават – по-отблизо или задочно – не би предположил, че в миналото ще зачета „ Свят на ръба “ от Станислав Лев. Полският писател-фантаст обаче ме сграбчи, първоначално от любознание, а след това от обвързаност към неговите остроумни и мъдри слова, със своя алманах с диалози (издаден от ИК „ Колибри “ през 2021 година и преведен от Лина Василева). Водещият на разговорите е Томаш Фиалковски – полски критик и публицист, отличен ценител на творчеството на Лем. И би трябвало да ви кажа, че диалозите са се получили забавно – на ръба на живота си писателят приказва за ръба на света и това звучи естествено и настоящо и през днешния ден. Впрочем даже на моята котка томчето се стори значимо – тя се съгласи да театралничи в леглото до книгата, въпреки и със непоколебим и леко намусен взор (а съвсем в никакъв случай не разрешава да я снимам).
Хит измежду четящите хора у нас и нежна, само че тъжна приказка за потребността от непосредственост и другарство – по този начин бих определила „ Клара и Слънцето “ от Казуо Ишигуро, който е притежател на Нобеловата премия за литература и на премията „ Букър “. Романът е публикуван от „ Лабиринт “ през 2021 година и е преведен на български език от Владимир Молев. Тук няма претенциозни засукани думи и фрази, нито потискащо комплицирани сюжетни линии. Тук от всички редове напира да изскочи сълзата на съчувствието. Защото това е книга за едно неразбираемо и плашещо бъдеще – с неговите въпроси за обичта, доверието и съзряването, както и за степента на значителност, които им придаваме в всекидневието. Една кукла-робот се трансформира в освен това от играчка за детето от бъдещето. Дали възприятията на изкуствената другарка ще намерят отговор измежду останалите „ живи “ играчки, измежду децата и техните родители, измежду хората, които са ги създали… Нямам самообладание да отстъпя тази книга на своите четящи приятелки.
„ Топи се “ от Лизе Спит, млада белгийска писателка и сценарист, е в действителност жива книга. Издадена е в поредицата „ Отвъд “ на ИК „ Жанет 45 “ през 2019 година, само че аз се сблъсках с нея едвам неотдавна. Корицата на българското издание е в действителност революционна и е дело на Люба Халева, която и без друго не си поплюва, когато би трябвало да се работи самоуверено. Парче сурово месо във формата на език; заглавие, изписано с въглен; земно и топло жълто, пристигнало като че ли с цел да оформи един мощен, само че изящен контрастност от понятия и асоциации. От този съвременен, бърз разказ с изчистен език, който отеква остро като фрагменти от пъстър филм за младостта, ми остана възприятието, че да порастваш е тежка задача, обвързвана с болящи дни и хапливи нощи. Останаха ми и някои не доста цензурни подиуми – тъй като моето схващане харесва честната, въпреки и стряскаща прозаичност.
Междувременно прекарах незаменими дни в компанията на Кърт Вонегът – една дълго отлагана поради страха от посягането към нещо толкоз величествено, огромна тематика в живота ми на четец. Не спирах да се учудвам от остроумието, високия дух и иронията, с които писателят е прочут – те личат изключително блестящо в сантименталния, утопичен, само че необработен разказ „ Сирените от Титан “. В него я има хубостта на галактическото странствуване и непознатите светове, само че и раната от войната и насилието. Все отново мисля, че към този момент това е персоналният ми любимец измежду романите на Вонегът, с който сме родени в един и същи ден, въпреки и с шейсет и четири години разлика.
После, към този момент изпълнена с хъс, посегнах и към „ Майка Нощ “ – идващия огромен разказ от американския публицист. А в него, въпреки и разположена в подтекста на Втората международна война и сложена измежду шпионски сюжет, участва огромната обич, която остава вечно, даже откакто човек поизтрезнее от всички снаряди в близост. За тази книга, в която водеща тематика е островът за двама, който обичащите образуват, когато с изключение на своята любов, не разполагат с съвсем нищо друго, описвам в изявление за предаването „ Артефир “ по БНР, стратегия „ Христо Ботев “. Водещата Димитрина Кюркчиева и аз почесахме езиците си в мил и очарован от Вонегът диалог, който. И двата романа са преведени от Владимир Германов и преиздадени у нас от „ Кръг “.
А когато Дядо Коледа ми донесе двете по-тънки и от филийки с масло книги с пиеси, издадени от " Black Flamingo Publishing ", нямах предпочитание да се занимавам с нищо друго, с изключение на с прочитането им. Дори ровенето измежду торбите с останалите дарове не ме изкушаваше повече – макар че там ме чакаха страховит блузон и топла нова пижама, все неща, от които имах остра потребност. „ Контракт “ от международно известния полски драматург Славомир Мрожек, чийто пиеси не престават да бъдат поставяни през днешния ден и у нас, секна дъха ми. Това е къс и ударен текст за спектакъл – с иронично-хапливи разговори, от които лъха парадокс и тъма. Но да уточним – магнетична тъма. И мощен, въздигащ театъра до сцена на истинността, парадокс. (Преводът от полски е на Малина Иванова, а книгата е издадена в България през 2020 година.)
И тъй като майка ми, до момента в който играела ролята на Дядо Коледа в търсене на съвършените дарове, разкрила и друга хубава книга с пиеса от същото издателство, четенето със спотаен мирис продължи. „ Седем секунди безкрайност “ от австрийския драматург, сценарист, белетрист, журналист и стихотворец Петер Турини е бърза, сочна и реалистично отнесена драматургична творба, която се употребява с особена сръчност със актуалните средства на изказ. Една жена, една актриса, една кариера в края си и десетки бутилки изпито уиски. Сълзите, крясъците и голотата на красивата, надарена и покрусена от самотата жена са в основата на историята, за която постоянно съм се надявала, че принадлежи предпочитано на предишното. Уви.
Сигурно към този момент се чудите за какво не съм прочела нито една книга за музиканти – някоя биография на изискан и влудяващо артистичен джаз състав от Куба, или най-малко алманах с изявленията с някоя вилнееща по международните подиуми рок звезда. Ще ви кажа – с цел да не се въздействам. За да не се отплесна и да потегли по към този момент извървени пътища. Моите герои заслужават ненакърнената ми сила и чистата ми като кристал, неповлияна еуфория на пишещ.
Все отново би трябвало да призная, че прочетох една книга на музикална тема. И това беше мрачната, само че вълнуваща и нежна „ Част последна “ от Роберт Зееталер („ Лист “, 2021; в превод на Любомир Илиев). Книгата споделя с езика на романистите историята на австрийския композитор Густав Малер, който пътува – дни преди гибелта си – на транспортен съд през Атлантика. Докато той си спомня своя живот, аз потръпвах от злокобната безчувственост и се разтапях от омаята на блясъка. Езикът е богат, а сцените – цялостни с елементи, също като в динамична картина. Искаше ми се да не свършва.
И по този начин, в случай че и вие като мен смятате четенето за богослужение, което избавя от страховете, празнотата и еднообразието, апелирам, потърсете тези книги. Не знам по кое време моят нов разказ ще види бял свят; това може да отнеме време. Но аз ще продължа да допълням листата с нови заглавия – „ какво четях, до момента в който пролетта изпълваше парка с аромат на топла пръст и прясно окосена трева “ и „ какво четях, когато лятото обгаряше земята със светлина “.
Източник: offnews.bg
КОМЕНТАРИ