Защо е опасно да говорим за ``радикални`` промени? |
Напоследък в общественото пространство – по отношение на идните парламентарни избори, а и освен – постоянно се приказва за потребността от осъществяване в близко бъдеще на „ радикални ” промени в страната. През последното десетилетие неведнъж е била обсъждана потребността от промени на главните обществени сфери, като се е установило, че те са доста закъснели откакто неведнъж са били отлагани.
Между огромна част от обществените представители съществува единогласие, че заради неналичието на тези промени обществените системи се намират в положение на застой и последователно проваляне. В актуалната предизборна обстановка апелите за осъществяване на „ радикални промени ” в устройството и действието на областите, предоставящи обществени услуги, изключително се ускориха. Без да отхвърлям нуждата от сходни промени, бих желал да обърна внимание върху заплахата, зараждаща от тяхното квалифициране точно като „ радикални ”.
Натрупаният опит от интервала след краха на тоталитарния „ социализъм ” към този момент би трябвало да ни е научил, че измененията в нашата страна – изключително засягащите основите на човешкото общежитие – се реализират мъчно и без гаранции за необратимост. Този факт е бил оценен от разнообразни идейни позиции и предвид на нееднакви цели и ползи. Ала каквито и да са обясненията за него, той не трябва да бъде подценяван от тези, които кроят проекти за бързи и дълбоки промени на публичния живот у нас. Разбирам тяхното неспокойствие и устрема им колкото се може по-скоро страната ни да настигане най-напредналите страни зад граница. Намирам обаче наричането на мечтаните от тях промени „ радикални ” за несвоевременно и даже нездравословно за триумфа на личната им/ми идея. Определението „ коренен ” дава съображение на съперниците на промените да упрекват техните пропагандатори в екстремизъм. Силите на статуквото го употребяват, с цел да плашат жителите и да усилват страховете им от незнайното бъдеще, носещо опасности за предпазване на към този момент постигнатото от тях богатство. Противниците на промените внушават, че възпроизвеждането на познатото е за предпочитане, защото носи предвидимост и сигурност, макар някои негови негативни страни. Те комфортно пропущат да кажат, че тъпченето на място е сигурен път към злополуката на обществото и към нещастието на хората.
Смятам, че досегашните несполучливи опити за скокообразно догонване (от страната ни) на водещите страни в света – реализирани в разнообразни моменти от историята на съвременна България – е обречено на неуспех. Те следва да ни убедят, че прескачането на стадии в развиването и внедряването незабавно на върховите достижения на „ отличниците ” в международен мащаб няма по какъв начин да даде позитивен резултат. Обществото ни е потвърдило, че разполага с стеснен потенциал за вдишване на нововъведения и в случай че той бъде надскочен, неизбежно ще породи опозиция у болшинството от хората. За да не провокират прочувствено отбиване, измененията следва да бъдат реализирани като развой с поредни стъпки. Всяка от тях би трябвало да е добре обоснована и разяснена, а достиженията – изстрадани, формиращи личен опит и самочувствие.
С други думи казано: необходим е еволюционен преход, преминаващ през ясни стадии, всеки от които изисква постижими, а не несъразмерни старания от болшинството жители. Важно е да преминем през всички междинни етапи на обновяване, въпреки и в интензивен порядък. В противоположен случай измененията няма да бъдат „ преглътнати ”, а елементарно имитирани или саботирани, както се е случвало неведнъж в предишното. Досега те постоянно са били проваляни посредством разрастване най-често на скрита опозиция при гласно декларирана поддръжка.
Като образец за осъществяване на постепенни промени мога да посоча вероятния ред за реализиране на от дълго време нужните промени в изборната технология, употребена у нас. Смятам, че незабавно след конституирането на новия парламент може да се вкара добре познатата зад граница технология за гласоподаване по пощата, а електронното отдалечено практикуване на изборното право да се отсрочи за по-късен стадий. Смятам, че за първата стъпка българското общество към този момент е квалифицирано. Прибързването с втората може да компрометира опцията за нейното реализиране в бъдеще.
Реформи у нас могат да се вършат освен посредством въвеждане на непознат опит. Напълно постижимо е възобновяване на работили в предишното на страната модели за устройство и действие на публичните институции. Така да вземем за пример при основаването на висшите учебни заведения у нас в края на ХIХ век е общопризнат класическият за Западна Европа прийом за създаване на първичните звена в тях. Той е отстранен след определяне на тоталитарния „ социалистически ” режим и сменен с просъветски от колективистичен вид. И до през днешния ден в най-престижните европейски университети катедрите се построяват към един изявен академик и учител, който е техен титуляр и единствен постоянен професор. Преструктурирането на висшите учебни заведения у нас съгласно с този принцип освен ще ги направи съизмерими с техните задгранични аналози, само че и ще възвърне една прекратена лична традиция.
На българските жители би трябвало да се изяснява малко по малко смисълът на всяка промяна и те следва да се убедят в нейната точност. Опитът на прехода сподели, че има промени, които в случай че не се създадат бързо (например шоковата терапия на Балцерович в Полша), или въобще не се вършат, или страните се „ влачат по стомах ” – като нашето родно място – и се заплаща двойна и тройна обществената цена. Затова и огромният проблем, изравен пред всички реформатори, неизбежно е цената за тях. Винаги има губещи от промените и се желае политическа храброст да се каже на хората кой какъв брой и защо ще заплаща. Затова и въпросът за цената е извънредно нелюбим на всички, които се канят да вършат промени. Предвид на това, промени могат да създадат единствено хора (респ. партии), в които гласоподавателите са вложили мощно доверие. Такива сега у нас не се следят, тъй че най-малко в близко бъдеще промените ще е доста евентуално да си останат единствено на думи.
Ако въпреки всичко се пристъпи към реализация на основни промени в публичния живот, то по-добре е те да се дефинират като „ кардинални ”, а не „ радикални ”. Реформите на главните обществени сфери в действителност са наложителни, но те могат да реализират триумф единствено в случай че са добре ситуирани във времето. На жителите следва да се обясни авансово освен какви проблеми би трябвало да бъдат решени с тях и каква е крайната цел от реформаторското начинание, а още и етапите, през които то ще бъде разгърнато. Нетърпението да се проведат недобре готови, зле обяснени и еднократни дълбоки промени ще докара до прибързване, неточности и провали, от които ще страдат всички жители, включително реформаторите.
Добрин Тодоров, учител по философия
Между огромна част от обществените представители съществува единогласие, че заради неналичието на тези промени обществените системи се намират в положение на застой и последователно проваляне. В актуалната предизборна обстановка апелите за осъществяване на „ радикални промени ” в устройството и действието на областите, предоставящи обществени услуги, изключително се ускориха. Без да отхвърлям нуждата от сходни промени, бих желал да обърна внимание върху заплахата, зараждаща от тяхното квалифициране точно като „ радикални ”.
Натрупаният опит от интервала след краха на тоталитарния „ социализъм ” към този момент би трябвало да ни е научил, че измененията в нашата страна – изключително засягащите основите на човешкото общежитие – се реализират мъчно и без гаранции за необратимост. Този факт е бил оценен от разнообразни идейни позиции и предвид на нееднакви цели и ползи. Ала каквито и да са обясненията за него, той не трябва да бъде подценяван от тези, които кроят проекти за бързи и дълбоки промени на публичния живот у нас. Разбирам тяхното неспокойствие и устрема им колкото се може по-скоро страната ни да настигане най-напредналите страни зад граница. Намирам обаче наричането на мечтаните от тях промени „ радикални ” за несвоевременно и даже нездравословно за триумфа на личната им/ми идея. Определението „ коренен ” дава съображение на съперниците на промените да упрекват техните пропагандатори в екстремизъм. Силите на статуквото го употребяват, с цел да плашат жителите и да усилват страховете им от незнайното бъдеще, носещо опасности за предпазване на към този момент постигнатото от тях богатство. Противниците на промените внушават, че възпроизвеждането на познатото е за предпочитане, защото носи предвидимост и сигурност, макар някои негови негативни страни. Те комфортно пропущат да кажат, че тъпченето на място е сигурен път към злополуката на обществото и към нещастието на хората.
Смятам, че досегашните несполучливи опити за скокообразно догонване (от страната ни) на водещите страни в света – реализирани в разнообразни моменти от историята на съвременна България – е обречено на неуспех. Те следва да ни убедят, че прескачането на стадии в развиването и внедряването незабавно на върховите достижения на „ отличниците ” в международен мащаб няма по какъв начин да даде позитивен резултат. Обществото ни е потвърдило, че разполага с стеснен потенциал за вдишване на нововъведения и в случай че той бъде надскочен, неизбежно ще породи опозиция у болшинството от хората. За да не провокират прочувствено отбиване, измененията следва да бъдат реализирани като развой с поредни стъпки. Всяка от тях би трябвало да е добре обоснована и разяснена, а достиженията – изстрадани, формиращи личен опит и самочувствие.
С други думи казано: необходим е еволюционен преход, преминаващ през ясни стадии, всеки от които изисква постижими, а не несъразмерни старания от болшинството жители. Важно е да преминем през всички междинни етапи на обновяване, въпреки и в интензивен порядък. В противоположен случай измененията няма да бъдат „ преглътнати ”, а елементарно имитирани или саботирани, както се е случвало неведнъж в предишното. Досега те постоянно са били проваляни посредством разрастване най-често на скрита опозиция при гласно декларирана поддръжка.
Като образец за осъществяване на постепенни промени мога да посоча вероятния ред за реализиране на от дълго време нужните промени в изборната технология, употребена у нас. Смятам, че незабавно след конституирането на новия парламент може да се вкара добре познатата зад граница технология за гласоподаване по пощата, а електронното отдалечено практикуване на изборното право да се отсрочи за по-късен стадий. Смятам, че за първата стъпка българското общество към този момент е квалифицирано. Прибързването с втората може да компрометира опцията за нейното реализиране в бъдеще.
Реформи у нас могат да се вършат освен посредством въвеждане на непознат опит. Напълно постижимо е възобновяване на работили в предишното на страната модели за устройство и действие на публичните институции. Така да вземем за пример при основаването на висшите учебни заведения у нас в края на ХIХ век е общопризнат класическият за Западна Европа прийом за създаване на първичните звена в тях. Той е отстранен след определяне на тоталитарния „ социалистически ” режим и сменен с просъветски от колективистичен вид. И до през днешния ден в най-престижните европейски университети катедрите се построяват към един изявен академик и учител, който е техен титуляр и единствен постоянен професор. Преструктурирането на висшите учебни заведения у нас съгласно с този принцип освен ще ги направи съизмерими с техните задгранични аналози, само че и ще възвърне една прекратена лична традиция.
На българските жители би трябвало да се изяснява малко по малко смисълът на всяка промяна и те следва да се убедят в нейната точност. Опитът на прехода сподели, че има промени, които в случай че не се създадат бързо (например шоковата терапия на Балцерович в Полша), или въобще не се вършат, или страните се „ влачат по стомах ” – като нашето родно място – и се заплаща двойна и тройна обществената цена. Затова и огромният проблем, изравен пред всички реформатори, неизбежно е цената за тях. Винаги има губещи от промените и се желае политическа храброст да се каже на хората кой какъв брой и защо ще заплаща. Затова и въпросът за цената е извънредно нелюбим на всички, които се канят да вършат промени. Предвид на това, промени могат да създадат единствено хора (респ. партии), в които гласоподавателите са вложили мощно доверие. Такива сега у нас не се следят, тъй че най-малко в близко бъдеще промените ще е доста евентуално да си останат единствено на думи.
Ако въпреки всичко се пристъпи към реализация на основни промени в публичния живот, то по-добре е те да се дефинират като „ кардинални ”, а не „ радикални ”. Реформите на главните обществени сфери в действителност са наложителни, но те могат да реализират триумф единствено в случай че са добре ситуирани във времето. На жителите следва да се обясни авансово освен какви проблеми би трябвало да бъдат решени с тях и каква е крайната цел от реформаторското начинание, а още и етапите, през които то ще бъде разгърнато. Нетърпението да се проведат недобре готови, зле обяснени и еднократни дълбоки промени ще докара до прибързване, неточности и провали, от които ще страдат всички жители, включително реформаторите.
Добрин Тодоров, учител по философия
Източник: offnews.bg
КОМЕНТАРИ