В Златолист вярата шепне сред листата на чинара
" Наляво Петрич, където са всичките ми ближни, надясно Сушица (б.р. през днешния ден Златолист) и " Свети Георги ". Конят самичък потегли надясно... Пък и аз познах пътя. По-нататък познах и планината в близост. И най-сетне видях чинара. И различен път съм бивала тук. Живяла съм тук. Люляла съм се на люлката, завързана в клоните му... А може би по тази причина Бог ме връща. "
Така Стойна, наречена от хората Преподобна, разказва влизането си в Долна Сушица, през днешния ден Златолист, пред Боянка Паликарова, жена, която изцелява от склеродермия и туберкулоза. Записките на Боянка от 1933 година - водени преди гибелта на лечителката, се популяризират гратис. Още доста свидетелства и разкази пазят святата памет за Стойна - висока, облечена в черно жена, трансформирала се в вяра за доста хора в сложните години към Балканските войни. Лечителката, напуснала родното си село Хазнатар до Сяр след опожаряването му, е призната в църквата на Сушица и заживява в дребна стаичка, иззидана в нея от мъжете на селото. Неканонизирана светица, както ще я назовават по-късно.
Днес стотици хора не престават да оставят в дребната стая движимости и фотоси с надежда за знамение. На люлката на чинара се люлеят дребни и огромни, а вярващи с боси крайници застават над мраморната плоча в остарялата черква, където Стойна се издигала и говорела с небесата. С доста способности е била талантлива калуграта, както й казвали в Сушица, а хората не ги разбирали и смятали за знамение. Тя виждала в мозъците на хората и четяла пътя на народите, говорела с иконите и небесата, примирала и пътувала отвън тялото. Но хората в тези времена се нуждаели от по-прости чудеса - лекуване на хора и добитък, предсказания за градушки и суша, измолване от Небесата на рожба. И тя им ги давала. Рядко някой по-просветен питал за съдбините на народа, написа Боянка Паликарова.
Има нещо магично в пътя към Златолист даже да не знаете нищо за легендата. Пътят единствено тук-там е асфалтиран, кара се мъчно и асфалтът напълно изчезва в дълги изрезки. Ситен пясък и тучни хълмове край него извеждат до шепата остарели къщи на селото. За пътя са дадени пари за ремонт, който още не се е случил, само че на мен и по този начин ми е хубаво. Не е нужно да затваряш очи, с цел да " видиш " по пътя белия кон на облечената в черно лечителка - воден начело и откъм гърба от по един левент.
Повечето къщи на Златолист са като пронизани от времето - тук-там са пропаднали покриви, избуяли са треви и мъхове. Някои от къщите обаче още се държат и живеят с огромните и дребни грижи на дребното останали в селото хора. Храмът " Свети Георги " е в края на пътя. Оттук може да се кара още малко напред по поляни, а нататък стартира стръмна пътека към Мелник. Мелник е на 5 километра през гердан от пясъчни ридове, червени макове и сочни от ранната пролет треви.
В двора на вкопаната надълбоко в земята черква няма съвсем никой ден преди храмовия празник - 6 май. Много пъти съм идвала тук и може да си втълпявам, само че на това място постоянно чувствам съсредоточена сила. Този път чуваме в клоните на чинара и кълвач - пристигнал особено да ни поздрави. Красиво е остарялото дърво - в случай че вдигнеш очи, приседнал на люлката, се завихряш в листа и прозирна през тях светлина и се чувстваш дребен и лек. Има вярване, че която жена се полюлее тук, няма да страда от бездетие. Щеше да е хубаво да не се постанова да се слагат надписи, предупреждаващи хората да не дълбаят в кората му, само че уви. На доста места в тялото на видялото хилядолетие дърво са издълбани имена. Аз единствено ще го прегърна.
В църквата безусловно се потъва - високи каменни стъпала извеждат под равнището на терена. Мястото основава чувство за нещо доста познато и напълно непознато. Много от стените са покрити с пълен пласт сажди и както акцентират учените, не всички фигури, изписани по стените, са разкрити. Снимането в храма е неразрешено, само че има репродукции. На църквата е отдадена и дисертацията на Владимир Димитров, сложил си цел да опише стенописите - дело на малко познатите зографи Минови.
От труда му разбирам, че селото е зародило като чифлик. Църквата е вдигната през 1857 година, а е изписана преди Освобождението на България. Селищата, в които работели зографите Минови, останали настрана от ранното Възраждане заради феодалните безредици и кърджалийството в Мелнишко и Сярско. Някои от стенописите са странни и нетипични, написа Димитров, като " Смъртта на грешника ”, „ Ходене при врачката ”, „ Моми кои се църват ”. Смъртта е изобразена с лък на кон, полугол човек е впрегнат да оре, а ралото е водено от дявола, който е с крила. Според откривателя на някои места в храма доста евентуално съжителстват два живописни пласта, само че това може да се откри единствено след реституция на стенописите. Има сериозна потребност от такава, написа Димитров.
Излизам от храма надълбоко разчувствана и леко обезпокоена, само че гледката бързо успокоява. Плодните дръвчета са разцъфтели, боровете са като стражници на разпъпилите клончета. Дворът е мъничък, само че доста добре поддържан, дори прекомерно. Иска ми се да го видя избуял. На места, сходно на двора на пророчицата Ванга в Рупите, има експлицитни предизвестия да не се късат цветя.
И тук пред храма са настанени дребни сергии с икони, мед, червени кончета срещу уроки и подправки. Някои хора се нервират от тях, само че не попадам измежду тях - постоянно закупувам по нещо. Има и дребен заслон с хладилници и питиета, нещо като минизаведение, а по обед се възпламеняват и скари. Тук няма условия да стават огромни тарапани - мястото е малко, само че искащи да похапнат все се намират.
Идващите към Златолист обаче рядко се задържат в селото за дълго - минават през храма и поемат през хълмовете - я към Мелник и Роженския манастир, я към минералните бани в село Марикостиново. Който не е пътувал из тези села напролет, предлагам му да потегля незабавно. Голяма хубост. Старият път към Мелник през Хърсово е цялостна магия. Пътят минава по билата, придвижване съвсем няма. Тук минават доста колоездачи и им изпитвам завист - има защо, с кола не е същото.
За хората, които имат повече време, изкушенията в този целунат от Бога и Слънцето край са доста. Има винарски вили, кални бани, манастири, археология, че и загаснал вулкан. Гледката на Беласица на юг и Огражден на запад стопира дъха. Накъдето и да се обърнеш - хоризонтът е планина. Тя не надвисва и не плаши - меки талази, потънали в ярки или тъмни цветове. Тук времето е постепенно и южно. Виното - лепкаво и гъсто. Душата - и смирена, и волна.
ОТ ЗАПИСКИТЕ НА БОЯНКА ПАЛИКАРЕВА
За ориста
Единственото нещо, съгласно Преподобната, което душата е в положение да промени в своя изгода, е отношението й към ориста. Най-добре било за индивида да избра действието. Не му ли харесва нещо от сергията на личния му живот - скача и го трансформира. Животът по този начин е фиктивен, че всички облици и събития в него съществуват в няколко разновидността. И всеки от нас постоянно има избор.
За българите
Понякога си мисля, Боянке, и все ми се ще да го имам вяра, че на нас, българите, ни е дадена една такава орис, дето може да се назова безкрайност. От що идат тези мои картини, ще попиташ. От туй, дето го съзирам, когато се вгледам надълбоко във времената. Там е ясно написано, че де минат българи, белег остават. Донейде забележим, донейде незабележим - я механа до храм ще отворят, я град в пустиня ще струпат, я земя и небе в едно ще сведат и като ги мощно омешат, ще изкарат я ария, я приказка... Ама аз знам, че има и нещо, дето никак не е за фалба. Неблагодарни синове излязоха нашите хора, керко, и срамно непочтителни към епохи и предшественици.
За неописуемото
По думите на Стойна това, което ние намираме за неописуемо и необяснимо, единствено след век и половина-два щяло да бъде нещо като привилегия и знак за душевна непорочност и пристойност на мозъка - всеки честен и нуждаещ се от небесни препоръки човек щял да може по свое предпочитание да се освобождава от тялото си и облечен единствено с душа да стига до Горе. Макар че - сподели ми Стойна на ухо - няма никакво " горе ". Всичко е паралелно. И единствено една тънка чертица сред тук и оттатък. И би трябвало да я преминеш не с тялото, а с мозъка си.
Така Стойна, наречена от хората Преподобна, разказва влизането си в Долна Сушица, през днешния ден Златолист, пред Боянка Паликарова, жена, която изцелява от склеродермия и туберкулоза. Записките на Боянка от 1933 година - водени преди гибелта на лечителката, се популяризират гратис. Още доста свидетелства и разкази пазят святата памет за Стойна - висока, облечена в черно жена, трансформирала се в вяра за доста хора в сложните години към Балканските войни. Лечителката, напуснала родното си село Хазнатар до Сяр след опожаряването му, е призната в църквата на Сушица и заживява в дребна стаичка, иззидана в нея от мъжете на селото. Неканонизирана светица, както ще я назовават по-късно.
Днес стотици хора не престават да оставят в дребната стая движимости и фотоси с надежда за знамение. На люлката на чинара се люлеят дребни и огромни, а вярващи с боси крайници застават над мраморната плоча в остарялата черква, където Стойна се издигала и говорела с небесата. С доста способности е била талантлива калуграта, както й казвали в Сушица, а хората не ги разбирали и смятали за знамение. Тя виждала в мозъците на хората и четяла пътя на народите, говорела с иконите и небесата, примирала и пътувала отвън тялото. Но хората в тези времена се нуждаели от по-прости чудеса - лекуване на хора и добитък, предсказания за градушки и суша, измолване от Небесата на рожба. И тя им ги давала. Рядко някой по-просветен питал за съдбините на народа, написа Боянка Паликарова.
Има нещо магично в пътя към Златолист даже да не знаете нищо за легендата. Пътят единствено тук-там е асфалтиран, кара се мъчно и асфалтът напълно изчезва в дълги изрезки. Ситен пясък и тучни хълмове край него извеждат до шепата остарели къщи на селото. За пътя са дадени пари за ремонт, който още не се е случил, само че на мен и по този начин ми е хубаво. Не е нужно да затваряш очи, с цел да " видиш " по пътя белия кон на облечената в черно лечителка - воден начело и откъм гърба от по един левент.
Повечето къщи на Златолист са като пронизани от времето - тук-там са пропаднали покриви, избуяли са треви и мъхове. Някои от къщите обаче още се държат и живеят с огромните и дребни грижи на дребното останали в селото хора. Храмът " Свети Георги " е в края на пътя. Оттук може да се кара още малко напред по поляни, а нататък стартира стръмна пътека към Мелник. Мелник е на 5 километра през гердан от пясъчни ридове, червени макове и сочни от ранната пролет треви.
В двора на вкопаната надълбоко в земята черква няма съвсем никой ден преди храмовия празник - 6 май. Много пъти съм идвала тук и може да си втълпявам, само че на това място постоянно чувствам съсредоточена сила. Този път чуваме в клоните на чинара и кълвач - пристигнал особено да ни поздрави. Красиво е остарялото дърво - в случай че вдигнеш очи, приседнал на люлката, се завихряш в листа и прозирна през тях светлина и се чувстваш дребен и лек. Има вярване, че която жена се полюлее тук, няма да страда от бездетие. Щеше да е хубаво да не се постанова да се слагат надписи, предупреждаващи хората да не дълбаят в кората му, само че уви. На доста места в тялото на видялото хилядолетие дърво са издълбани имена. Аз единствено ще го прегърна.
В църквата безусловно се потъва - високи каменни стъпала извеждат под равнището на терена. Мястото основава чувство за нещо доста познато и напълно непознато. Много от стените са покрити с пълен пласт сажди и както акцентират учените, не всички фигури, изписани по стените, са разкрити. Снимането в храма е неразрешено, само че има репродукции. На църквата е отдадена и дисертацията на Владимир Димитров, сложил си цел да опише стенописите - дело на малко познатите зографи Минови.
От труда му разбирам, че селото е зародило като чифлик. Църквата е вдигната през 1857 година, а е изписана преди Освобождението на България. Селищата, в които работели зографите Минови, останали настрана от ранното Възраждане заради феодалните безредици и кърджалийството в Мелнишко и Сярско. Някои от стенописите са странни и нетипични, написа Димитров, като " Смъртта на грешника ”, „ Ходене при врачката ”, „ Моми кои се църват ”. Смъртта е изобразена с лък на кон, полугол човек е впрегнат да оре, а ралото е водено от дявола, който е с крила. Според откривателя на някои места в храма доста евентуално съжителстват два живописни пласта, само че това може да се откри единствено след реституция на стенописите. Има сериозна потребност от такава, написа Димитров.
Излизам от храма надълбоко разчувствана и леко обезпокоена, само че гледката бързо успокоява. Плодните дръвчета са разцъфтели, боровете са като стражници на разпъпилите клончета. Дворът е мъничък, само че доста добре поддържан, дори прекомерно. Иска ми се да го видя избуял. На места, сходно на двора на пророчицата Ванга в Рупите, има експлицитни предизвестия да не се късат цветя.
И тук пред храма са настанени дребни сергии с икони, мед, червени кончета срещу уроки и подправки. Някои хора се нервират от тях, само че не попадам измежду тях - постоянно закупувам по нещо. Има и дребен заслон с хладилници и питиета, нещо като минизаведение, а по обед се възпламеняват и скари. Тук няма условия да стават огромни тарапани - мястото е малко, само че искащи да похапнат все се намират.
Идващите към Златолист обаче рядко се задържат в селото за дълго - минават през храма и поемат през хълмовете - я към Мелник и Роженския манастир, я към минералните бани в село Марикостиново. Който не е пътувал из тези села напролет, предлагам му да потегля незабавно. Голяма хубост. Старият път към Мелник през Хърсово е цялостна магия. Пътят минава по билата, придвижване съвсем няма. Тук минават доста колоездачи и им изпитвам завист - има защо, с кола не е същото.
За хората, които имат повече време, изкушенията в този целунат от Бога и Слънцето край са доста. Има винарски вили, кални бани, манастири, археология, че и загаснал вулкан. Гледката на Беласица на юг и Огражден на запад стопира дъха. Накъдето и да се обърнеш - хоризонтът е планина. Тя не надвисва и не плаши - меки талази, потънали в ярки или тъмни цветове. Тук времето е постепенно и южно. Виното - лепкаво и гъсто. Душата - и смирена, и волна.
ОТ ЗАПИСКИТЕ НА БОЯНКА ПАЛИКАРЕВА
За ориста
Единственото нещо, съгласно Преподобната, което душата е в положение да промени в своя изгода, е отношението й към ориста. Най-добре било за индивида да избра действието. Не му ли харесва нещо от сергията на личния му живот - скача и го трансформира. Животът по този начин е фиктивен, че всички облици и събития в него съществуват в няколко разновидността. И всеки от нас постоянно има избор.
За българите
Понякога си мисля, Боянке, и все ми се ще да го имам вяра, че на нас, българите, ни е дадена една такава орис, дето може да се назова безкрайност. От що идат тези мои картини, ще попиташ. От туй, дето го съзирам, когато се вгледам надълбоко във времената. Там е ясно написано, че де минат българи, белег остават. Донейде забележим, донейде незабележим - я механа до храм ще отворят, я град в пустиня ще струпат, я земя и небе в едно ще сведат и като ги мощно омешат, ще изкарат я ария, я приказка... Ама аз знам, че има и нещо, дето никак не е за фалба. Неблагодарни синове излязоха нашите хора, керко, и срамно непочтителни към епохи и предшественици.
За неописуемото
По думите на Стойна това, което ние намираме за неописуемо и необяснимо, единствено след век и половина-два щяло да бъде нещо като привилегия и знак за душевна непорочност и пристойност на мозъка - всеки честен и нуждаещ се от небесни препоръки човек щял да може по свое предпочитание да се освобождава от тялото си и облечен единствено с душа да стига до Горе. Макар че - сподели ми Стойна на ухо - няма никакво " горе ". Всичко е паралелно. И единствено една тънка чертица сред тук и оттатък. И би трябвало да я преминеш не с тялото, а с мозъка си.
Източник: segabg.com
КОМЕНТАРИ