Собственият ми син се отрече от мен, след като прехвърлих къщата на съседката
Надя беше чест посетител в къщата ми, макар разликата във възрастта ни от цели 20 години. По време на нашето другарство доста се привързахме една към друга.
На 15-годишна възраст Надя остава цялостно сираче, изгубила и двамата си родители. Случи се по този начин, че заместих майка й, сестра и най-хубавата другарка.
По това време брачният партньор ми ме напусна, синът ми отиде в първи клас. Научих се сама да се оправям с компликациите на живота и в това време подкрепях Надя.
След като приключи учебно заведение, синът ми влезе в Софийския университет. После приключи висше обучение, откри си прилична работа в града и реши да се установя в столицата вечно.
Синът рядко се обаждаше и идваше също толкоз рядко, криейки се зад натоварения график. А поради възрастта си имах потребност от неговата поддръжка и внимание, само че ме беше неловко да му кажа непосредствено за това.
А самият той нямаше визия или може би просто не искаше да се натоварва с грижите за старата си майка.
А Надежда постоянно беше до мен. Днес тя е единствената ми опора и поддръжка. Ходи до аптеката и до магазина за мен, с цел да купи нужните артикули, от време на време даже ми оказва помощ да почистя.
А като стартира да основава свои лични кулинарни шедьоври, не забравяй да показа някои екстри. Винаги мога да се обърна към нея, когато нуждая се от помощ или просто добра компания.
Наскоро синът ми ми заяви добра вест – скоро ще се дами и той и избраницата му ще ми дойдат на посетители. Очаквах ги през лятотоо, а към този момент минаха няколко месеца.
Много се веселя, че синът ми откри своето благополучие, само че в това време сърцето ми не е умерено. Отдавна станах непозната за него. Той приема всичките ми молби с неприязън. Редно ли е децата да не помнят родителите си?
А Надя постоянно намираше време за мен. Или ще ме почерпи с нещо вкусно, или просто ще влезе да си поговорим.
Синът ми и снаха ми останаха при мен единствено няколко дни. Оказва се, че нашето село е скучно и няма безусловно нищо за правене. Синът ми даже не ме попита дали нуждая се от помощ с домакинската работа.
Ключалката на вратата там от дълго време се нуждае от ремонт, а кранът стартира да тече. Къщата от време на време изисква мъжки ръце. И единствено сподели преди да тръгне, че ще пристигна, когато има време.
Чувствах се афектирана от отношението на личното си дете към мен. Тогава разбрах, че мога да разгадавам единствено на Надежда. Затова, като взех решение да не отсрочвам, взех всички нужни документи и отидох при нотариуса, с цел да оформя къщата на името на Надя.
Седмица по-късно синът ми се обади и стартира да ми се кара за недомисленото ми деяние. Не се вслушах в обвиняванията му и прекъснах връзката.
Със сигурност някой от съседите е споделил на сина ми, че съм трансферирал къщата на Надя. Няма от какво да се срамя, тъй като Надя стана единственият непосредствен човек за мен, а не личният ми наследник.
На нейната къща би трябвало незабавно да се направи нов покрив и разбирам, че това не става без мъжка помощ. Следователно, в случай че нещо се случи, тя може да се реалокира да живее при мен.
Всеки ден неоправдателни погледи в очите на съседите си. Те не могат да схванат по какъв начин мога да трансферира къщата на непозната, когато имам личен наследник? В този миг направих по този начин, както ми повели сърцето.
Във всеки случай аз знам най-добре. А хората постоянно ще имат потребност от причина да клюкарстват. Днес съм аз, а на следващия ден ще пристигна време за някой различен.
Бих желала да чуя и вашето мнение. Може би въпреки всичко бъркам?
