Ще дойде денят, когато децата ще съдят бащите си
Надали историята е избирала за свои създатели по-мерзки хора
Петър Динеков удря по Хитлер още в 1933-та
И през днешния ден няма да приказваме за научната и преподавателската активност на акад. Петър Динеков, а за неговата журналистика. Миналия четвъртък публикувахме две негови есета, в този брой ви предлагаме още четири. Да се разяснява какво е желал да каже той с тях е много глуповатичко. Той просто го е споделил. Независимо дали на прицела му са монарсите ни, политиците, Хитлер, политическата ни система, или пък онеправданите отвред и във всичко елементарни хора на труда. Който желае да чете, дано всеки да види и почувства самичък каквото и колкото може да зърне от камбанарията си. Неговата опияняваща откровеност, обич към близък и неотстъпчивост към злото, откъдето и от който да иде то, изяществото и дълбочината на фразата му - не се нуждаят от коментар. Какво да им коментираш на тия му страшни думи, които са толкоз близки до словото на Йосиф Хербст и Гео Милев, че може и да не познаеш от кого са написани:
" Поискате ли да изкажете свободно мнение било и в най-реакционния вестник (стига, несъмнено, по недоглеждаше да бъде пропусната публикацията ви), тъмни сили засъскват отвред. Като някакви чакали от най-различни страни ви се озъбват пазителите на публичното благовъзпитание и законната реакция и крещят: национален изменник, зложелател на страната и открития ред. Последиците се знаят: в случай че сте на държавна работа - уволняване, в случай че сте студент - изключване, в случай че сте на свободна специалност - заплашване от тъмни родолюбиви сили. Но в случай че имате смелостта да продължавате? - В подобен случай, стига да не ви накарат по скъсената процедура - т.е. с парабел, идва съд и затвор. Нали тъкмо за такива като вас съществува Законът за отбрана на страната? "
Не, не бъркате! Това е сътворила ръката на спокойния, етичния и родения, с цел да носи мир сред хората учен Петър Динеков. Когато е бил едвам 23-годишен.
" Дневници 1933-1992, том I ", Петър Динеков, изд. Национална библиотека " Св. св. Кирил и Методий ", 2015 година:
Малка земя
Налегнало ме е обезсърчение. Защо живеем, към какво се стремим, какво търсим? Всичко е към този момент окончателно погинало, покварено докрай, корумпирано и похабено до последна опция. Опитайте се да потърсите някъде най-малко една светла искра и ще се отчаяте. Навсякъде мрак и единствено мрак.
Ето - ние сме млади. В жилите ни кипят сили, очите ни са необятно разтворени за света и хората, сърцата ни са изпълнени с стремежи за работа, социална работа, човешки героизъм. Ние протягаме ръце, опитваме се да размахаме криле, да литнем, само че на вятъра. Ръцете падат като отсечени, тъй като не срещат опора. Крилете са като напоени с олово и напразно вършат опити да се раздвижат. Никой не съчувства на младите пориви, отникъде знак на благосклонност, отникъде глас на поддръжка. Нещо повече: направете най-малкия опит да тръгнете против открития ред, да измененията една дреболия в това заспало тресавище, и ще срещнете проведената опозиция на ония, които носят името водачи на народа и изразители на публичното мнение.
Каква дребна, каква жалка земя! Сякаш тук няма място за нито един въодушевен ентусиазъм, за нито една светла вяра. Подвигът се таксува като нарушаване на законите, подкопаване на публичните устои. Нравственият подвиг се санкционира с парабел. Честността дамгосва носителя си със знака на рисково бунтовничество. Погледнете управителната интелигенция, която единствено мърси думата, с която е наречена. Погледнете тая интелигенция, която стои отпред на партиите и публичните организации, която заема министерските кресла, която е облечена с депутатски мандат, която съставлява ядрото на ръководещата част от българския народ. Ще се отвратите. Нещо повече: ще се ужасите. Надали историята в миналото е избирала за свои създатели и основатели по-мерзки хора, по-подкупни и паднали персони, по-покварени видове. Политическите хамелеони не са единици, те са легион. Лишените от нравствена воля стоят отпред. Страхливците се бият в гърдите и приказват за идеали. Подлеците се назовават водачи на народа. Всички шумят, всички крещят, надлъгват се взаимно, лъжат и другите. Позорят лозунгите, които са писани в стратегиите им, излагат концепциите, в името на които са пристигнали.
За какво вършат всичко това? Мнозина за пари, само че за жалост не всичките. Точно тука е най-голямото злощастие. Парите въпреки всичко могат да бъдат опрощение, походът на алчните може да бъде не извинен, само че пояснен с долни инстинкти, с човешки недостатъци. Казах: за жалост не всеки път парите са повода. Настъпил е интервалът на най-страшното: подлостта се прави от обич към самата измама, низостта не е към този момент средство, а като че ли цел сама за себе си. Какво по-велико проваляне от това?
И аз се запитвам: накъде отиваме? Към сигурна, към неотвратима злополука. Тежки дни живеем, само че идват още по-тежки. Идват най-страшните дни - дни, когато неизбежно ще се провалим всички, ще загинем всички. И пепел даже няма да остане от нас.
Толкоз сме издребнели, толкова сме дребни.
Всичко е изгубено. Остава ни един дълг: да увековечим с думи, да напишем, да нарисуваме пътищата, по които една луда каляска ни влече към бездната. И в действителност, героизъм ще направи оня, който се опита да наблюдава корените на това огромно публично зло, да намери аргументите на покварата, да уточни по какъв начин обещаващи първоначално, даровити и мощни персони са пропадали, проядени от дребни инстинкти, похабени от една покварена среда. Как са се обръщали цели публични придвижвания на жалки котерии, по какъв начин концепциите са се превръщали на разбойнически лозунги. Една тъмна, мрачна зловонна верига от падения. Една жестока покруса на пял народ.
Какво остава през днешния ден? Нищо. Всичко е похабено и корумпирано. Всичко е проядено от ръждата на подлостта и низостта. И ето не виждаме ли? - злополуката иде, иде, иде. Вече се чуват нейните стъпки. Още няколко мига и от нашата дребна земя няма да остане нито помен.
5 юли 1933 година
Бухалско царство
" Родена в мрачно, съскаше ежедневно
към всяко снопче от лъчи. "
" Цензурата " от Хр. См.
Съществува ли през днешния ден цензура? Формално единствено за комунистическите издания, само че в действителност за всички. И то освен цензура на печатното слово, само че дори цензура на мисълта и делото. Поискате ли да изкажете свободно мнение било и в най-реакционния вестник (стига, несъмнено, по недоглеждаше да бъде пропусната публикацията ви), тъмни сили засъскват отвред. Като някакви чакали от най-различни страни ви се озъбват пазителите на публичното благовъзпитание и законната реакция и крещят: национален изменник, зложелател на страната и открития ред. Последиците се знаят: в случай че сте на държавна работа - уволняване, в случай че сте студент - изключване, в случай че сте на свободна специалност - заплашване от тъмни родолюбиви сили. Но в случай че имате смелостта да продължавате? - В подобен случай, стига да не ви накарат по скъсената процедура - т.е. с парабел, идва съд и затвор. Нали тъкмо за такива като вас съществува Законът за отбрана на страната?
Тежко време, грубо време. Човешкият живот не се цени. Само пробвайте да повдигнете глас против някоя очевидна социална несправедливост и няма да се забавят да ви отплатят за куража. Четем вестници, прелистваме книги, а ни се коства, че все едно пред нас са бели страници. Никой не смее да нададе митинг, ничия съвест не се бунтува, рицарството и благородното възмущение са непознати на всички. Очите скачат от писмен знак на писмен знак, гълтам дума след дума, само че за какво словата са по този начин пусти и празни, по този начин индиферентно спокойни? Защо не плющят като камшици, за какво не се забиват в съвестите, за какво не разтревожват кръвта? Сякаш живеем в най-щастливо време, като че ли са пристигнали най-хубавите години, животът е прелестен и прелестен, няма подлости, гонения, мрак.
Не, господа, лъжете се. Съществува цензура. Цензура на думите, на мислите, на делата.
Цензура, която убива рожбите още в зародиш. Цензура, която привиква към леност съвестта, към умерено и безметежно течение кръвта, към празни занимания мозъка. Огънят на възмущението е угасен още в неговите искри. От люлката, през учебното заведение, в казармата, в публичното институция, на улицата - на всички места се шепне: който рита против ръжен необут, ще си изпати. На всички лица е застинал страхът. Всеки се е свил в личната черупка, крачи боязливо по отъпканите пътеки, не смее да огледа даже встрани, а единствено пред себе си. А в близост е мрак. Нито една светлина, нито един лъч, нито една искра дори. Но като че ли се неистина: ето някъде в далечината блясва една светла точка, тя доближава от ден на ден и повече. Вие сте сюрпризирани, разтваряте необятно очи, в душата ви трепват ужас и наслада по едно и също време. Откъде тая храброст у дребната съвсем невидима светулка? Вие протягате възторжени ръце към нея, махате й приветствено, забравяте се в своя ентусиазъм. Но ето внезапно става нещо ужасно. Чува се някакъв загадъчен звук, една кола бучи, един колосален удар се издига, дребната, хубавата, нежната светулка пада смачкана на земята и вечно угасва в калта. В тъмнината прогърмява удовлетворен и щастлив вик: бухалите честват успеха си.
Пазете се: те са страшни. Може да са забелязали вашия възхитен жест към светулката. Тогава горко ви. Тъмата се смрачава още повече, мракът става по-гъст, по-плътен и миризлив. Идват миговете на разплатата, миговете, когато сметка за човешкия живот не се държи. Пазителите на страната и закона се провеждат, родолюбците се дигат на крайници, развява се националният трибагреник и тежко томува, който е за народа, за свободата, за правдата, за истината, за общочовешкото благоденствие, само че срещу страната и нейните кървави крепители. Бухалите знаят да отплащат. Те имат за оръжия подлостта и низостта, за причини - силата, за лозунг - мрака. Ето основите, на които се крепи тяхното бухалско царство.
6 юли 1933 година
Безнадеждни генерации
Всяка година все нови и нови редици изстъпват. Те напущат гимназията и питат: накъде. Завършват университета и търсят самун. Каква почва за труд, работа, дело са им приготвили бащите? С какво ще задоволят и утолят напора на техните млади сили, ведри погледи, буйни стремежи ония, които са ги основали за живот?
Ето главният въпрос, ето основната и най-тежка казуса. Но на нея малко на брой се стопират съществено и почтено, малко на брой се замислят върху нейната трагична същност. И то не тъй като не я виждат, само че тъй като са безпомощни да я разрешат. За да избегнат изкусно и безвредно претенции, крещящия отговор, те имат единствено едно средство: хулата. Едва ли в миналото младежта е толкова доста хулена, както през днешния ден. Разгърнете който щете вестник, заговорете с първия срещнат на улицата възрастен господин, идете в учебното заведение, отбийте се в черквата - на всички места се повдига един всесилен възклик: днешната юноша е покварена, развалена, пропаднала: тя е негодна за креативна работа, тя е безсилна да се пробуди към националните идеали, тя е безпомощна, слаба, некадърна да стане здрава опора на нацията.
Празни думи, суетни приказки. Мнозина от тия, които ги измислят, сами не имат вяра на клеветите си. Заслеплението ги е направило късогледи, неволята - безчестни, възприятието за лична виновност и отговорност - подли. Гузните съвести надават зов за избавление. Убиецът крещи: дръжте килъра и сочи най-слабите и беззащитните, тези, които още нямат най-елементарна опция да се защитят, да се опълчват на нелепите обвинявания.
По площади и зали, по вестници и книги, от трибуни и естради едно незаконно потомство търси отдушник за своята гузна съвест. Помрачени мозъци, затъпели съзнания, заболели души крещят и хулят непрекъснато младежта - хулят своите лични деца. Има ли нещо по-позорно от това? Има ли по-голямо проваляне от изстъпленията на тия хора? Вашите ругатни ни омръзнаха, вашите хули не ни доближават към този момент. За Бога, престанете! Нима толкоз години живеете, без да поумнеете, без да научите своята най-обикновена служба към родните си деца: да бъдете възпитатели и създатели, а не хулители и рушители. Дотам ли паднахте, че ще би трябвало ние, които чакаме от вас да се научим, да ви даваме разум.
Ето - ние сме покварени, пропаднали, изгубени. Но белким това не значи, че въпреки всичко би трябвало да се опитате да спасите и дребното, което е останало. Кое ви дава вярата, че сте сигурни и точни в преценката си! Спрете, погледнете в нашите редове, вникнете в нашите думи и може би все ще откриете още нещо опазено там някъде сред поникналите бурени и плевели. Може би все има нещо бодро, свежо, радостно. Все са спазили чисти и ясни капки измежду блатото на неприятните намерения и покварените (участи). Давещият се лови и за сламката, изгубилият всяка вяра не ругатни, само че търси и най-слабата, най-малката конзола, най-крехката вейчица, за която да се залови и задържи.
А белким вие не наподобявате към този момент на давещи се, белким вашите ругатни не са най-ясният знак на суматохата, която е настъпила в гузните ви съзнания?
Ние за прощален път ви молим да ни разберете, да се приближите към нас и да потърсите, откриете, опознаете, осмислите скъпото, което носим със себе си. За финален път! Внимавайте, с цел да не стане късно. Не ни ли пощете и в този момент, горко ви! Ние скъсваме с вас и ще ви считаме свои врагове. Тогава ще пристигна мигът на разплатата, тъй като ние знаем и да мъстим. Ще пристигна денят на най-тежкия съд, когато децата ще съдят бащите си.
7 юли 1933 година
Европа гори
Не е без значение, че в продължение единствено на няколко месеца се проля принудително кръвта на видни държавни мъже. Ето четири крупни обстоятелството: Хитлер мазета без всевъзможен съд и едно ясно обществено опрощение съперниците си, сред които и някогашния президент военачалник Шлайхер. На Синайската гора бе погубен мин[истър]-председателят на Румъния - Дука. В Австрия падна дребният постоянно ухилен канцлер Долфус. Вчера по улиците на Марсилия се разля кръвта на крал Александър и министър Барту. Оставяме настрани кървавото потушаване на виенския протест през месец февруари и по-късно, при убийството на Долфус. Революциите нямат морал, в междуособиците кръвта провокира кръв. Тежко е, когато последната се пролее не в полето на битката, а в тил, ненадейно. А това в последно време в Европа взе да става все по-често и по-често. Явно е, Европа гори. Първите искри на пожара към този момент се виждат. А те не предвещават нищо положително.
Страшно е даже да се намерения, че вчерашното ликвидиране по всичко припомня началото на Световната война. Щастие е, че килърът принадлежи към страната на убития крал, че изхожда от неговата лична страна. Иначе Югославия не би се поколебала да изиграе ролята на Австрия при сараевското нападение. И тогава нищо не би могло да спре озверелите пълчища, нищо не би могло да попречи на нова и по-страшна война. Лозунги щяха да се намерят - нали за това са основани точно генералните щабове? Щяха да се развият още веднъж кървави флагове - знак на свирепост и дивотия, пред които честният човек по насила навежда глава, само че не с цел да окаже респект, а с цел да скрие срама си, че двайсетият век още може да търпи знаци на безчовечие да се афишират за свещени. Убийците на крал Александър не могат да бъдат оправдани, от каквато и страна да изхождат, на каквито хрумвания и да служат. Човешкото у нас се бунтува против всяко проливане на кръв, все едно чия е. И въпреки всичко има едно необичайно стичане на събитията, което най-малко в случай че не оправдава това ликвидиране, изцяло го изяснява. Изстрелите в Марсилия са най-острият митинг, който е юридически до момента против модерна Европа, Европа на мирните контракти и подправените грижи за мир и човечност. Петнайсет години в рамките на Югославия стенат няколко притиснати народности. Техните гласове за помощ прозвучават трудно из столиците на великите страни, само че Европа мълчи, даже не желае да обърне внимание. И ето - постанова се сетнешният митинг, стига се до крайността. Но дали и това ще сепне тая остаряла интригантка и подправена бдителка над цивилизацията, която толкоз обича да кокетира с хубавите думи, само че в никакъв случай не трансформира словата в каузи?
Интересна е логиката на събитията: почина от изстрел този, който покровителстваше изстрелите. Убийците в Сараево бяха провъзгласени за герои, съвсем сходна популярност реализира килърът на Радич в скупщината. А ето в този момент острието се обърна в противоположна страна и се насочи тъкмо против носителите му. Който меч вади, от меч умира. Може би и на марсилския палач на следващия ден поколенията ще вдигнат монумент, както сърбите подвигнаха на сараевските убийци. Все отново през вчерашния ден в Европа стана нещо ужасно. Европа гори. Пламъците стават все по-могъщи. Не е чудно, в случай че на следващия ден пожарът изпепели подправената европейска цивилизация и даде път на нова, по-светла, човечна и свободна Европа.
Варшава, 10 окт[омври] 1934 година
Мъртви хора
Отново ме обзимат старите настроения. Апатията отново пуска пипала и прониква в мислите, в възприятията, в желанията. Как ще се преживее тоя дълъг живот без нито един блян, без нито една светла вяра? Ето - ние сме младежи, имаме години напред, които би трябвало да осъществим с каузи, устреми, битки. А ни липсва всякакво предпочитание за работа. Няма какво да ни импулсира, няма какво да ни подтикне, да възбуди нервите, да раздвижи мускулите. Защото усещаме, че епохата, в която живеем, е авансово наказана на гибел. Тя е в действителност завършек на една епоха от развоя на човечеството, епоха, която си отива. И в случай че желаеме да работим, да творим, да градим, напъните ни умират неприложени, тъй като знаем, остарялото не се закърпва, мъртвото не се поддържа и подпира с клечки, гнилото си е гнило и на вятъра ще бъдат напъните ни да го възобновим. Ние сме надълбоко уверени, че това, което в този момент ще изградим, на следващия ден новото ще го опустоши окончателно, ще го унищожи радикално. А опцията да допринесем и ние нещо към построяването на това ново ни е брутално отнета. Пътят към него е препречен с загради, ние нямаме сили, нямаме неотстъпчивост да разрушим, да преминем тия загради. Защо? Отговорът е непосилен. Убити сме, похабени сме - кой през войната, кой през времената на тежката реакция. Историята на тая гибел на цели генерации е печална. Най-голямата покруса ще разкрие този, който в миналото се наеме да я обрисува.
И в този момент безволни, безразлични, апатични - към какво да се стремим? Явно е, ще би трябвало да правим измама. Нравственото проваляне е неименуемо. Ще се превърнем в жалки егоисти, ще станем кариеристи, ще заламтим за малко, персонално, лично благополучие, ще се затворим в тесния кръг на семейство и с любовта, и предаността на един непосредствен човек ще се помъчим да запълним празнотата на годините. Червеят на хубавите тогавашни мечтания ще ни яде, само че може би то ще бъде първоначално. После - след това ще привикнем. Ще затъпеем, ще изгубим чувствителността и отзивчивостта си, ще престанем да реагираме, с цел да се превърнем дефинитивно в мъртви хора.
Варшава, 20 януари 1934 година
Партизанинът
Сега той е разточителен, богат, пълен, с огромен стомах. Движи се постепенно и тежко, върти златно синджирче в ръката си, поглежда безсрамно и пренебрежително близките. Има къща в един от новите квартали - къща с грамофон, радио и телефон. Сега търси нова къща в различен квартал. Изглежда, че една не му стига.
Кой е той? Къде е живял? С какво се е занимавал през живота си? Избавете ме, господа, от пая тежка задача - да ви разказвам досегашния негов живот. Не единствено ми е непоносимо, гнъсно, унизително. Най-важното: тежко ми е. Тежко се разказва сходен живот. Перото пада от ръката. Струва ви се, че не топите мастило, а тиня - мръсна, зловонна тиня, която се полепя по пръстите ви, възпламенява листа, изпръсква дори лицето.
За да узнаете кой е той, не ви ли стига единствено това: брат му е палач, двамата му сина са вулгарни крадци. Казвам вулгарни, тъй като и той е краден, само че изнежен, тъничък, умел, ловък, апаш, който закони не ловят, който в затвор не влиза. Или това не ви е задоволително? Може би любопитствате да узнаете освен това? Тогава, апелирам ви се, пригответе се, напрегнете всички сили, дано нервите ви станат въжета, възприятията се притъпят. Някои може би няма да понесат. Но аз ще ги пощадя. Ще опиша най-главното. Подробностите остава)- за по-дебели нерви.
Историята е къса и толкоз типична за гоя жанр хора. Роден в едно средногорско село, бедните му родители го изпращат още дребен, едвам 7-8-годишен в София - да печели. Де и по какъв начин? Момчето се главява в един богат дом. Не минава доста време и неговият стопанин е назначен за министър. Ето ключа на цялото по-нататъшно развиване на днешния властник. Попаднал в едно партийно гнездо, той просто всмуква всички опия черти и особености, пристрастености и начини, които отличават партизанина. От тогава датува неговото запознанство с видни политически лица и няколко водачи на партии. Разбира се, изначало го употребяват за напълно дребни неща, само че по-късно го натоварва! и с по-едри задания: пропаганда, агитация, пердах при избори и така нататък, а може би на съвестта му лежи някое политическо ликвидиране, при което той, естествено, е бил физически фактор, а не интелектуалният, оръдието, с което неговите господари са си служили при нужда. Но все едно. При тоя случай задължението е общ. Господарите му не могат без нето, както и той без тях. Първите му отплащат с пари и служби, а той с кучешка обвързаност. Отначало е разсилен, след това жандарм и пристав, с цел да стигне до шеф на сектор. Но партията изгубва властта, с цел да я поеме след известно време още веднъж. Разбира се, нашият воин е еволюирал - през днешния ден е изтъкнат пропагандатор на една от ръководещите партии и претендент за представител в новата камара. Това високо публично състояние му дава правото да навлиза с престиж в обособени професионални организации и сдружения и да желае виновни управителни места. Днес той е ръководител, подпредседател, ръководител на контролна комисия и г.н. в няколко съюза, сдружения И известни банки. Навсякъде държи речи, тупа се по-гърдите, управлява, работи. С една дума - държавник.
Но има нещо друго, което се крие зад общественика - професионалният шарлатанин, изнудвачът; подлецът. Да бъдеш политическо новобогаташ, все не е огромен грях още, а огромна болест единствено. Но да си по едно и също време и нарушител, това към този момент е ужасно. В какво се състоят днешните му закононарушения? В Дребни " работи, несъмнено (според неговата лична терминология): търгове в общината, поправки на учебни здания, нещо във връзка е банята, още нещо в министерството на... и така нататък Докъде стига неговият духовен фалит, проличава от обстоятелството, че нищо не му пречи да бъде по едно и също време шеф на сектор и притежател на бюфета в Народното събрание, предстоящ депутат и надничар в общината, изтъкнат политически пропагандатор и най-безогледен рушветчия...
Но да спрем. Стига сме занимавали читателя с сходни политически гамени. Но какво споделям: уличник? Това е невероятно! Нима един министър може да назова сходен уличник на един прием " горделивост на България "? Да й са честити сходни гордости. Бедна нещастна страна...
И ето той през днешния ден е у нас, той - партизанинът. Не изключително непосредствен сродник пристигнал е да ни навести. По-право пристигнал е по работа: покрай нас ще купува нова къща. Той седи, коремът му всеки момент е подготвен да пукне жилетката и панталона, в ръцете му е неизменимото златно синджирче, в устата - пура (може би такива са традициите в неговата партия - да не се използват цигари).
Сякаш се е готвил за пропагандно заседание: устата му непрекъснато бълват изтъркани партийни клишета за публичното богатство, национално единство и величието на родината. Синджирчето минава от ръка в ръка, дебелите устни тежко млящат, двойната брада е от дълго време изпотена. Но той не престава да приказва.
Ние мълчим и го гледаме. Дали го слушаме - не знам. Мислим за всякакви неща: за неговото проваляне, за падението на цялата страна, за мрачния утринен ден, за поруганите човешки и публични идеали. Но от време на време нещо ни ужилва, някоя негова дума се забива като игла в мозъка, ние дигаме глава и желаеме да изкрещим. Но не изкрещяваме - на вятъра е. Би ли могъл да ни разбере, би ли могъл да оцени нашия митинг, би ли могъл да почувства презрението, с което го жигосваме? В гърдите накипява отвращение. Ние сме подготвени да го изхвърлим на открито - изключително в миг, когато неговото неуместно самомнение се облича в тогата на публичен престиж и простащината му взима поза на подготвеност (компетентност у човек, чието обучение се заключава единствено в свършването на в началото учебно заведение!), с цел да ни учи и съди, с цел да чете публичен морал на тези, за които нравствеността е станала плът от плътта, публичната правдивост и взаимност - най-висшия блян на живота им. Чуйте единствено с какво авторитетно безсрамие приказва: " Какво сте вие учителите (между нас има и селски учители), на какво сте способни, каква социална работа изпълнявате? Нали обикалям селата. Навъдили се едни простаци даскали, едни непросветени, не може две свързани приказки да ти каже, да те диалози, да те посрещне като човек. Ех, няма я едновремешната юноша. Няма ги тогавашните учители. Па и не четат, не се занимават... " Тук към този момент чашата преля. Ние се разгорещихме. Завърза се една свирепа свада, която можеше да докара и до неприятен край, в случай че някои не бяха по-благоразумни. А господинът, който кореше учителите, че не четат (Какво безсрамие! Та бедното учителство постоянно е било и в този момент е най-преданият поддръжник на българската книга.), а той самичък през живота си не е чел нищо друго с изключение на вестници, не се смущаваше и продължаваше: " А ти, мойто момиче, не ти би трябвало ни конкурс, ни нищо (отнасяше се за състезанието, който устройва Училищното настоятелство за учители в София). Всичко е неистина, вятър. Мене ме слушай. Конкурсът е за баламите. Ела аз да те назнача. Ето моята Вярка. Само гимназия е приключила, но още лани я настаних. И в този момент си е софийска учителка, получава си общинското и си живее... " Наистина, щерка му беше учителка в София. И тук не можахме да се стърпим. Отвърнахме възмутено и горещо. Изглежда, че на господина му пристигна към този момент доста. Още две-три думи и той се надигна. Погледна часовника, смутолеви нещо за значима среща и си потегли.
Слава Богу, той си отиде към този момент! Разтворете всички прозорци, разтворете всички порти, разкъсайте завесите! Нека влезе малко въздух, дано се покаже малко чисто и ясно небе, да нахлуе светлина! Той си отиде, а щяхме да се задушим. Измийте местата по пода, пето е стъпял неговият крайник, изчистете стола, на който се облягаше неговият затлъстял стомах! Да не остане нито диря от него, да изчезнe, да изчезне напълно споменът за него.
16 юли 1933 г.
Петър Динеков удря по Хитлер още в 1933-та
И през днешния ден няма да приказваме за научната и преподавателската активност на акад. Петър Динеков, а за неговата журналистика. Миналия четвъртък публикувахме две негови есета, в този брой ви предлагаме още четири. Да се разяснява какво е желал да каже той с тях е много глуповатичко. Той просто го е споделил. Независимо дали на прицела му са монарсите ни, политиците, Хитлер, политическата ни система, или пък онеправданите отвред и във всичко елементарни хора на труда. Който желае да чете, дано всеки да види и почувства самичък каквото и колкото може да зърне от камбанарията си. Неговата опияняваща откровеност, обич към близък и неотстъпчивост към злото, откъдето и от който да иде то, изяществото и дълбочината на фразата му - не се нуждаят от коментар. Какво да им коментираш на тия му страшни думи, които са толкоз близки до словото на Йосиф Хербст и Гео Милев, че може и да не познаеш от кого са написани:
" Поискате ли да изкажете свободно мнение било и в най-реакционния вестник (стига, несъмнено, по недоглеждаше да бъде пропусната публикацията ви), тъмни сили засъскват отвред. Като някакви чакали от най-различни страни ви се озъбват пазителите на публичното благовъзпитание и законната реакция и крещят: национален изменник, зложелател на страната и открития ред. Последиците се знаят: в случай че сте на държавна работа - уволняване, в случай че сте студент - изключване, в случай че сте на свободна специалност - заплашване от тъмни родолюбиви сили. Но в случай че имате смелостта да продължавате? - В подобен случай, стига да не ви накарат по скъсената процедура - т.е. с парабел, идва съд и затвор. Нали тъкмо за такива като вас съществува Законът за отбрана на страната? "
Не, не бъркате! Това е сътворила ръката на спокойния, етичния и родения, с цел да носи мир сред хората учен Петър Динеков. Когато е бил едвам 23-годишен.
" Дневници 1933-1992, том I ", Петър Динеков, изд. Национална библиотека " Св. св. Кирил и Методий ", 2015 година:
Малка земя
Налегнало ме е обезсърчение. Защо живеем, към какво се стремим, какво търсим? Всичко е към този момент окончателно погинало, покварено докрай, корумпирано и похабено до последна опция. Опитайте се да потърсите някъде най-малко една светла искра и ще се отчаяте. Навсякъде мрак и единствено мрак.
Ето - ние сме млади. В жилите ни кипят сили, очите ни са необятно разтворени за света и хората, сърцата ни са изпълнени с стремежи за работа, социална работа, човешки героизъм. Ние протягаме ръце, опитваме се да размахаме криле, да литнем, само че на вятъра. Ръцете падат като отсечени, тъй като не срещат опора. Крилете са като напоени с олово и напразно вършат опити да се раздвижат. Никой не съчувства на младите пориви, отникъде знак на благосклонност, отникъде глас на поддръжка. Нещо повече: направете най-малкия опит да тръгнете против открития ред, да измененията една дреболия в това заспало тресавище, и ще срещнете проведената опозиция на ония, които носят името водачи на народа и изразители на публичното мнение.
Каква дребна, каква жалка земя! Сякаш тук няма място за нито един въодушевен ентусиазъм, за нито една светла вяра. Подвигът се таксува като нарушаване на законите, подкопаване на публичните устои. Нравственият подвиг се санкционира с парабел. Честността дамгосва носителя си със знака на рисково бунтовничество. Погледнете управителната интелигенция, която единствено мърси думата, с която е наречена. Погледнете тая интелигенция, която стои отпред на партиите и публичните организации, която заема министерските кресла, която е облечена с депутатски мандат, която съставлява ядрото на ръководещата част от българския народ. Ще се отвратите. Нещо повече: ще се ужасите. Надали историята в миналото е избирала за свои създатели и основатели по-мерзки хора, по-подкупни и паднали персони, по-покварени видове. Политическите хамелеони не са единици, те са легион. Лишените от нравствена воля стоят отпред. Страхливците се бият в гърдите и приказват за идеали. Подлеците се назовават водачи на народа. Всички шумят, всички крещят, надлъгват се взаимно, лъжат и другите. Позорят лозунгите, които са писани в стратегиите им, излагат концепциите, в името на които са пристигнали.
За какво вършат всичко това? Мнозина за пари, само че за жалост не всичките. Точно тука е най-голямото злощастие. Парите въпреки всичко могат да бъдат опрощение, походът на алчните може да бъде не извинен, само че пояснен с долни инстинкти, с човешки недостатъци. Казах: за жалост не всеки път парите са повода. Настъпил е интервалът на най-страшното: подлостта се прави от обич към самата измама, низостта не е към този момент средство, а като че ли цел сама за себе си. Какво по-велико проваляне от това?
И аз се запитвам: накъде отиваме? Към сигурна, към неотвратима злополука. Тежки дни живеем, само че идват още по-тежки. Идват най-страшните дни - дни, когато неизбежно ще се провалим всички, ще загинем всички. И пепел даже няма да остане от нас.
Толкоз сме издребнели, толкова сме дребни.
Всичко е изгубено. Остава ни един дълг: да увековечим с думи, да напишем, да нарисуваме пътищата, по които една луда каляска ни влече към бездната. И в действителност, героизъм ще направи оня, който се опита да наблюдава корените на това огромно публично зло, да намери аргументите на покварата, да уточни по какъв начин обещаващи първоначално, даровити и мощни персони са пропадали, проядени от дребни инстинкти, похабени от една покварена среда. Как са се обръщали цели публични придвижвания на жалки котерии, по какъв начин концепциите са се превръщали на разбойнически лозунги. Една тъмна, мрачна зловонна верига от падения. Една жестока покруса на пял народ.
Какво остава през днешния ден? Нищо. Всичко е похабено и корумпирано. Всичко е проядено от ръждата на подлостта и низостта. И ето не виждаме ли? - злополуката иде, иде, иде. Вече се чуват нейните стъпки. Още няколко мига и от нашата дребна земя няма да остане нито помен.
5 юли 1933 година
Бухалско царство
" Родена в мрачно, съскаше ежедневно
към всяко снопче от лъчи. "
" Цензурата " от Хр. См.
Съществува ли през днешния ден цензура? Формално единствено за комунистическите издания, само че в действителност за всички. И то освен цензура на печатното слово, само че дори цензура на мисълта и делото. Поискате ли да изкажете свободно мнение било и в най-реакционния вестник (стига, несъмнено, по недоглеждаше да бъде пропусната публикацията ви), тъмни сили засъскват отвред. Като някакви чакали от най-различни страни ви се озъбват пазителите на публичното благовъзпитание и законната реакция и крещят: национален изменник, зложелател на страната и открития ред. Последиците се знаят: в случай че сте на държавна работа - уволняване, в случай че сте студент - изключване, в случай че сте на свободна специалност - заплашване от тъмни родолюбиви сили. Но в случай че имате смелостта да продължавате? - В подобен случай, стига да не ви накарат по скъсената процедура - т.е. с парабел, идва съд и затвор. Нали тъкмо за такива като вас съществува Законът за отбрана на страната?
Тежко време, грубо време. Човешкият живот не се цени. Само пробвайте да повдигнете глас против някоя очевидна социална несправедливост и няма да се забавят да ви отплатят за куража. Четем вестници, прелистваме книги, а ни се коства, че все едно пред нас са бели страници. Никой не смее да нададе митинг, ничия съвест не се бунтува, рицарството и благородното възмущение са непознати на всички. Очите скачат от писмен знак на писмен знак, гълтам дума след дума, само че за какво словата са по този начин пусти и празни, по този начин индиферентно спокойни? Защо не плющят като камшици, за какво не се забиват в съвестите, за какво не разтревожват кръвта? Сякаш живеем в най-щастливо време, като че ли са пристигнали най-хубавите години, животът е прелестен и прелестен, няма подлости, гонения, мрак.
Не, господа, лъжете се. Съществува цензура. Цензура на думите, на мислите, на делата.
Цензура, която убива рожбите още в зародиш. Цензура, която привиква към леност съвестта, към умерено и безметежно течение кръвта, към празни занимания мозъка. Огънят на възмущението е угасен още в неговите искри. От люлката, през учебното заведение, в казармата, в публичното институция, на улицата - на всички места се шепне: който рита против ръжен необут, ще си изпати. На всички лица е застинал страхът. Всеки се е свил в личната черупка, крачи боязливо по отъпканите пътеки, не смее да огледа даже встрани, а единствено пред себе си. А в близост е мрак. Нито една светлина, нито един лъч, нито една искра дори. Но като че ли се неистина: ето някъде в далечината блясва една светла точка, тя доближава от ден на ден и повече. Вие сте сюрпризирани, разтваряте необятно очи, в душата ви трепват ужас и наслада по едно и също време. Откъде тая храброст у дребната съвсем невидима светулка? Вие протягате възторжени ръце към нея, махате й приветствено, забравяте се в своя ентусиазъм. Но ето внезапно става нещо ужасно. Чува се някакъв загадъчен звук, една кола бучи, един колосален удар се издига, дребната, хубавата, нежната светулка пада смачкана на земята и вечно угасва в калта. В тъмнината прогърмява удовлетворен и щастлив вик: бухалите честват успеха си.
Пазете се: те са страшни. Може да са забелязали вашия възхитен жест към светулката. Тогава горко ви. Тъмата се смрачава още повече, мракът става по-гъст, по-плътен и миризлив. Идват миговете на разплатата, миговете, когато сметка за човешкия живот не се държи. Пазителите на страната и закона се провеждат, родолюбците се дигат на крайници, развява се националният трибагреник и тежко томува, който е за народа, за свободата, за правдата, за истината, за общочовешкото благоденствие, само че срещу страната и нейните кървави крепители. Бухалите знаят да отплащат. Те имат за оръжия подлостта и низостта, за причини - силата, за лозунг - мрака. Ето основите, на които се крепи тяхното бухалско царство.
6 юли 1933 година
Безнадеждни генерации
Всяка година все нови и нови редици изстъпват. Те напущат гимназията и питат: накъде. Завършват университета и търсят самун. Каква почва за труд, работа, дело са им приготвили бащите? С какво ще задоволят и утолят напора на техните млади сили, ведри погледи, буйни стремежи ония, които са ги основали за живот?
Ето главният въпрос, ето основната и най-тежка казуса. Но на нея малко на брой се стопират съществено и почтено, малко на брой се замислят върху нейната трагична същност. И то не тъй като не я виждат, само че тъй като са безпомощни да я разрешат. За да избегнат изкусно и безвредно претенции, крещящия отговор, те имат единствено едно средство: хулата. Едва ли в миналото младежта е толкова доста хулена, както през днешния ден. Разгърнете който щете вестник, заговорете с първия срещнат на улицата възрастен господин, идете в учебното заведение, отбийте се в черквата - на всички места се повдига един всесилен възклик: днешната юноша е покварена, развалена, пропаднала: тя е негодна за креативна работа, тя е безсилна да се пробуди към националните идеали, тя е безпомощна, слаба, некадърна да стане здрава опора на нацията.
Празни думи, суетни приказки. Мнозина от тия, които ги измислят, сами не имат вяра на клеветите си. Заслеплението ги е направило късогледи, неволята - безчестни, възприятието за лична виновност и отговорност - подли. Гузните съвести надават зов за избавление. Убиецът крещи: дръжте килъра и сочи най-слабите и беззащитните, тези, които още нямат най-елементарна опция да се защитят, да се опълчват на нелепите обвинявания.
По площади и зали, по вестници и книги, от трибуни и естради едно незаконно потомство търси отдушник за своята гузна съвест. Помрачени мозъци, затъпели съзнания, заболели души крещят и хулят непрекъснато младежта - хулят своите лични деца. Има ли нещо по-позорно от това? Има ли по-голямо проваляне от изстъпленията на тия хора? Вашите ругатни ни омръзнаха, вашите хули не ни доближават към този момент. За Бога, престанете! Нима толкоз години живеете, без да поумнеете, без да научите своята най-обикновена служба към родните си деца: да бъдете възпитатели и създатели, а не хулители и рушители. Дотам ли паднахте, че ще би трябвало ние, които чакаме от вас да се научим, да ви даваме разум.
Ето - ние сме покварени, пропаднали, изгубени. Но белким това не значи, че въпреки всичко би трябвало да се опитате да спасите и дребното, което е останало. Кое ви дава вярата, че сте сигурни и точни в преценката си! Спрете, погледнете в нашите редове, вникнете в нашите думи и може би все ще откриете още нещо опазено там някъде сред поникналите бурени и плевели. Може би все има нещо бодро, свежо, радостно. Все са спазили чисти и ясни капки измежду блатото на неприятните намерения и покварените (участи). Давещият се лови и за сламката, изгубилият всяка вяра не ругатни, само че търси и най-слабата, най-малката конзола, най-крехката вейчица, за която да се залови и задържи.
А белким вие не наподобявате към този момент на давещи се, белким вашите ругатни не са най-ясният знак на суматохата, която е настъпила в гузните ви съзнания?
Ние за прощален път ви молим да ни разберете, да се приближите към нас и да потърсите, откриете, опознаете, осмислите скъпото, което носим със себе си. За финален път! Внимавайте, с цел да не стане късно. Не ни ли пощете и в този момент, горко ви! Ние скъсваме с вас и ще ви считаме свои врагове. Тогава ще пристигна мигът на разплатата, тъй като ние знаем и да мъстим. Ще пристигна денят на най-тежкия съд, когато децата ще съдят бащите си.
7 юли 1933 година
Европа гори
Не е без значение, че в продължение единствено на няколко месеца се проля принудително кръвта на видни държавни мъже. Ето четири крупни обстоятелството: Хитлер мазета без всевъзможен съд и едно ясно обществено опрощение съперниците си, сред които и някогашния президент военачалник Шлайхер. На Синайската гора бе погубен мин[истър]-председателят на Румъния - Дука. В Австрия падна дребният постоянно ухилен канцлер Долфус. Вчера по улиците на Марсилия се разля кръвта на крал Александър и министър Барту. Оставяме настрани кървавото потушаване на виенския протест през месец февруари и по-късно, при убийството на Долфус. Революциите нямат морал, в междуособиците кръвта провокира кръв. Тежко е, когато последната се пролее не в полето на битката, а в тил, ненадейно. А това в последно време в Европа взе да става все по-често и по-често. Явно е, Европа гори. Първите искри на пожара към този момент се виждат. А те не предвещават нищо положително.
Страшно е даже да се намерения, че вчерашното ликвидиране по всичко припомня началото на Световната война. Щастие е, че килърът принадлежи към страната на убития крал, че изхожда от неговата лична страна. Иначе Югославия не би се поколебала да изиграе ролята на Австрия при сараевското нападение. И тогава нищо не би могло да спре озверелите пълчища, нищо не би могло да попречи на нова и по-страшна война. Лозунги щяха да се намерят - нали за това са основани точно генералните щабове? Щяха да се развият още веднъж кървави флагове - знак на свирепост и дивотия, пред които честният човек по насила навежда глава, само че не с цел да окаже респект, а с цел да скрие срама си, че двайсетият век още може да търпи знаци на безчовечие да се афишират за свещени. Убийците на крал Александър не могат да бъдат оправдани, от каквато и страна да изхождат, на каквито хрумвания и да служат. Човешкото у нас се бунтува против всяко проливане на кръв, все едно чия е. И въпреки всичко има едно необичайно стичане на събитията, което най-малко в случай че не оправдава това ликвидиране, изцяло го изяснява. Изстрелите в Марсилия са най-острият митинг, който е юридически до момента против модерна Европа, Европа на мирните контракти и подправените грижи за мир и човечност. Петнайсет години в рамките на Югославия стенат няколко притиснати народности. Техните гласове за помощ прозвучават трудно из столиците на великите страни, само че Европа мълчи, даже не желае да обърне внимание. И ето - постанова се сетнешният митинг, стига се до крайността. Но дали и това ще сепне тая остаряла интригантка и подправена бдителка над цивилизацията, която толкоз обича да кокетира с хубавите думи, само че в никакъв случай не трансформира словата в каузи?
Интересна е логиката на събитията: почина от изстрел този, който покровителстваше изстрелите. Убийците в Сараево бяха провъзгласени за герои, съвсем сходна популярност реализира килърът на Радич в скупщината. А ето в този момент острието се обърна в противоположна страна и се насочи тъкмо против носителите му. Който меч вади, от меч умира. Може би и на марсилския палач на следващия ден поколенията ще вдигнат монумент, както сърбите подвигнаха на сараевските убийци. Все отново през вчерашния ден в Европа стана нещо ужасно. Европа гори. Пламъците стават все по-могъщи. Не е чудно, в случай че на следващия ден пожарът изпепели подправената европейска цивилизация и даде път на нова, по-светла, човечна и свободна Европа.
Варшава, 10 окт[омври] 1934 година
Мъртви хора
Отново ме обзимат старите настроения. Апатията отново пуска пипала и прониква в мислите, в възприятията, в желанията. Как ще се преживее тоя дълъг живот без нито един блян, без нито една светла вяра? Ето - ние сме младежи, имаме години напред, които би трябвало да осъществим с каузи, устреми, битки. А ни липсва всякакво предпочитание за работа. Няма какво да ни импулсира, няма какво да ни подтикне, да възбуди нервите, да раздвижи мускулите. Защото усещаме, че епохата, в която живеем, е авансово наказана на гибел. Тя е в действителност завършек на една епоха от развоя на човечеството, епоха, която си отива. И в случай че желаеме да работим, да творим, да градим, напъните ни умират неприложени, тъй като знаем, остарялото не се закърпва, мъртвото не се поддържа и подпира с клечки, гнилото си е гнило и на вятъра ще бъдат напъните ни да го възобновим. Ние сме надълбоко уверени, че това, което в този момент ще изградим, на следващия ден новото ще го опустоши окончателно, ще го унищожи радикално. А опцията да допринесем и ние нещо към построяването на това ново ни е брутално отнета. Пътят към него е препречен с загради, ние нямаме сили, нямаме неотстъпчивост да разрушим, да преминем тия загради. Защо? Отговорът е непосилен. Убити сме, похабени сме - кой през войната, кой през времената на тежката реакция. Историята на тая гибел на цели генерации е печална. Най-голямата покруса ще разкрие този, който в миналото се наеме да я обрисува.
И в този момент безволни, безразлични, апатични - към какво да се стремим? Явно е, ще би трябвало да правим измама. Нравственото проваляне е неименуемо. Ще се превърнем в жалки егоисти, ще станем кариеристи, ще заламтим за малко, персонално, лично благополучие, ще се затворим в тесния кръг на семейство и с любовта, и предаността на един непосредствен човек ще се помъчим да запълним празнотата на годините. Червеят на хубавите тогавашни мечтания ще ни яде, само че може би то ще бъде първоначално. После - след това ще привикнем. Ще затъпеем, ще изгубим чувствителността и отзивчивостта си, ще престанем да реагираме, с цел да се превърнем дефинитивно в мъртви хора.
Варшава, 20 януари 1934 година
Партизанинът
Сега той е разточителен, богат, пълен, с огромен стомах. Движи се постепенно и тежко, върти златно синджирче в ръката си, поглежда безсрамно и пренебрежително близките. Има къща в един от новите квартали - къща с грамофон, радио и телефон. Сега търси нова къща в различен квартал. Изглежда, че една не му стига.
Кой е той? Къде е живял? С какво се е занимавал през живота си? Избавете ме, господа, от пая тежка задача - да ви разказвам досегашния негов живот. Не единствено ми е непоносимо, гнъсно, унизително. Най-важното: тежко ми е. Тежко се разказва сходен живот. Перото пада от ръката. Струва ви се, че не топите мастило, а тиня - мръсна, зловонна тиня, която се полепя по пръстите ви, възпламенява листа, изпръсква дори лицето.
За да узнаете кой е той, не ви ли стига единствено това: брат му е палач, двамата му сина са вулгарни крадци. Казвам вулгарни, тъй като и той е краден, само че изнежен, тъничък, умел, ловък, апаш, който закони не ловят, който в затвор не влиза. Или това не ви е задоволително? Може би любопитствате да узнаете освен това? Тогава, апелирам ви се, пригответе се, напрегнете всички сили, дано нервите ви станат въжета, възприятията се притъпят. Някои може би няма да понесат. Но аз ще ги пощадя. Ще опиша най-главното. Подробностите остава)- за по-дебели нерви.
Историята е къса и толкоз типична за гоя жанр хора. Роден в едно средногорско село, бедните му родители го изпращат още дребен, едвам 7-8-годишен в София - да печели. Де и по какъв начин? Момчето се главява в един богат дом. Не минава доста време и неговият стопанин е назначен за министър. Ето ключа на цялото по-нататъшно развиване на днешния властник. Попаднал в едно партийно гнездо, той просто всмуква всички опия черти и особености, пристрастености и начини, които отличават партизанина. От тогава датува неговото запознанство с видни политически лица и няколко водачи на партии. Разбира се, изначало го употребяват за напълно дребни неща, само че по-късно го натоварва! и с по-едри задания: пропаганда, агитация, пердах при избори и така нататък, а може би на съвестта му лежи някое политическо ликвидиране, при което той, естествено, е бил физически фактор, а не интелектуалният, оръдието, с което неговите господари са си служили при нужда. Но все едно. При тоя случай задължението е общ. Господарите му не могат без нето, както и той без тях. Първите му отплащат с пари и служби, а той с кучешка обвързаност. Отначало е разсилен, след това жандарм и пристав, с цел да стигне до шеф на сектор. Но партията изгубва властта, с цел да я поеме след известно време още веднъж. Разбира се, нашият воин е еволюирал - през днешния ден е изтъкнат пропагандатор на една от ръководещите партии и претендент за представител в новата камара. Това високо публично състояние му дава правото да навлиза с престиж в обособени професионални организации и сдружения и да желае виновни управителни места. Днес той е ръководител, подпредседател, ръководител на контролна комисия и г.н. в няколко съюза, сдружения И известни банки. Навсякъде държи речи, тупа се по-гърдите, управлява, работи. С една дума - държавник.
Но има нещо друго, което се крие зад общественика - професионалният шарлатанин, изнудвачът; подлецът. Да бъдеш политическо новобогаташ, все не е огромен грях още, а огромна болест единствено. Но да си по едно и също време и нарушител, това към този момент е ужасно. В какво се състоят днешните му закононарушения? В Дребни " работи, несъмнено (според неговата лична терминология): търгове в общината, поправки на учебни здания, нещо във връзка е банята, още нещо в министерството на... и така нататък Докъде стига неговият духовен фалит, проличава от обстоятелството, че нищо не му пречи да бъде по едно и също време шеф на сектор и притежател на бюфета в Народното събрание, предстоящ депутат и надничар в общината, изтъкнат политически пропагандатор и най-безогледен рушветчия...
Но да спрем. Стига сме занимавали читателя с сходни политически гамени. Но какво споделям: уличник? Това е невероятно! Нима един министър може да назова сходен уличник на един прием " горделивост на България "? Да й са честити сходни гордости. Бедна нещастна страна...
И ето той през днешния ден е у нас, той - партизанинът. Не изключително непосредствен сродник пристигнал е да ни навести. По-право пристигнал е по работа: покрай нас ще купува нова къща. Той седи, коремът му всеки момент е подготвен да пукне жилетката и панталона, в ръцете му е неизменимото златно синджирче, в устата - пура (може би такива са традициите в неговата партия - да не се използват цигари).
Сякаш се е готвил за пропагандно заседание: устата му непрекъснато бълват изтъркани партийни клишета за публичното богатство, национално единство и величието на родината. Синджирчето минава от ръка в ръка, дебелите устни тежко млящат, двойната брада е от дълго време изпотена. Но той не престава да приказва.
Ние мълчим и го гледаме. Дали го слушаме - не знам. Мислим за всякакви неща: за неговото проваляне, за падението на цялата страна, за мрачния утринен ден, за поруганите човешки и публични идеали. Но от време на време нещо ни ужилва, някоя негова дума се забива като игла в мозъка, ние дигаме глава и желаеме да изкрещим. Но не изкрещяваме - на вятъра е. Би ли могъл да ни разбере, би ли могъл да оцени нашия митинг, би ли могъл да почувства презрението, с което го жигосваме? В гърдите накипява отвращение. Ние сме подготвени да го изхвърлим на открито - изключително в миг, когато неговото неуместно самомнение се облича в тогата на публичен престиж и простащината му взима поза на подготвеност (компетентност у човек, чието обучение се заключава единствено в свършването на в началото учебно заведение!), с цел да ни учи и съди, с цел да чете публичен морал на тези, за които нравствеността е станала плът от плътта, публичната правдивост и взаимност - най-висшия блян на живота им. Чуйте единствено с какво авторитетно безсрамие приказва: " Какво сте вие учителите (между нас има и селски учители), на какво сте способни, каква социална работа изпълнявате? Нали обикалям селата. Навъдили се едни простаци даскали, едни непросветени, не може две свързани приказки да ти каже, да те диалози, да те посрещне като човек. Ех, няма я едновремешната юноша. Няма ги тогавашните учители. Па и не четат, не се занимават... " Тук към този момент чашата преля. Ние се разгорещихме. Завърза се една свирепа свада, която можеше да докара и до неприятен край, в случай че някои не бяха по-благоразумни. А господинът, който кореше учителите, че не четат (Какво безсрамие! Та бедното учителство постоянно е било и в този момент е най-преданият поддръжник на българската книга.), а той самичък през живота си не е чел нищо друго с изключение на вестници, не се смущаваше и продължаваше: " А ти, мойто момиче, не ти би трябвало ни конкурс, ни нищо (отнасяше се за състезанието, който устройва Училищното настоятелство за учители в София). Всичко е неистина, вятър. Мене ме слушай. Конкурсът е за баламите. Ела аз да те назнача. Ето моята Вярка. Само гимназия е приключила, но още лани я настаних. И в този момент си е софийска учителка, получава си общинското и си живее... " Наистина, щерка му беше учителка в София. И тук не можахме да се стърпим. Отвърнахме възмутено и горещо. Изглежда, че на господина му пристигна към този момент доста. Още две-три думи и той се надигна. Погледна часовника, смутолеви нещо за значима среща и си потегли.
Слава Богу, той си отиде към този момент! Разтворете всички прозорци, разтворете всички порти, разкъсайте завесите! Нека влезе малко въздух, дано се покаже малко чисто и ясно небе, да нахлуе светлина! Той си отиде, а щяхме да се задушим. Измийте местата по пода, пето е стъпял неговият крайник, изчистете стола, на който се облягаше неговият затлъстял стомах! Да не остане нито диря от него, да изчезнe, да изчезне напълно споменът за него.
16 юли 1933 г.
Източник: duma.bg
КОМЕНТАРИ