На запад се обръща слънчогледът, денят потъва в сбръчканото му око и

На запад се обръща слънчогледът,
денят потъва в сбръчканото му око
и въздухът на лятото се утаява
върху листата и дима заводски.
С тътен и облаци изтича постепенно
последната игра на небесата
и дървесата, сменящи цвета си
оттатък, зад завоя на реката,
ни стопират отново като преди години.
Това е той, все същият наш ден
и същото алено слънце,
залязващо със своя лоялен лъч.

Аз нямам мемоари, не желая да си припомням –
в гибелта води паметта човешка.
Животът е безконечен. Всеки ден
е наш. Един от тях ще спре
завинаги. Когато пристигна време.
Но днеска ний седим на бента,
люлееме крайници като деца,
следим с очи водите на реката
и клоните, които пият
зеленина от нейния тъмнеещ цвят.
Човекът, който безмълвно иде,
не крие нож във своите ръце,
а филиз от цъфнало мушкато.