Романът „Рана“ на Захари Карабашлиев стана носител на тазгодишното отличие „Златен лъв“ (откъс)
Романът „ Рана “ на писателя Захари Карабашлиев стана притежател на тазгодишното отличие „ Златен лъв “ на Асоциация „ Българска книга “ в категория „ Най-добър издателски план с най-голяма социална значителност “.
Церемонията по награждаването се състоя по време на формалното разкриване на юбилейното 50-о издание на Международния софийски панаир на книгата и в първия ден от Софийски интернационален книжовен фестивал. Събитието се организира в Зала 3 на НДК, а премията връчи персонално министър-председателят Николай Денков.
Изданието беше отличено измежду общо девет почтени кандидати от журналистическото жури в състав – Паулиана Новакова, Иво Тодоров, Димитрина Кюркчиева и Николай Колев, което дефинира „ Рана “ като: „ Роман за забравената българска история, която заради политически или идеологически аргументи е останала в сянка, с принос към историческата и родовата памет, който с помощта на високата си художествена стойност ще способства за приобщаването на поколенията към тази част от историята и създаване на достоверна национална еднаквост “.
В благодарствената си тирада Захари Карабашлиев показа:
Базиран на хиляди страници историческа литература, военни документи, войнишки дневници, записки и персонална преписка, свързани с Първата международна война, двете Балкански войни и съпътстващите ги трагични събития, с Илинденско-Преображенските въстания, ВМОРО и революционното придвижване в Тракия и Македония, „ Рана “ e непредвиден и хубав роман за смелостта, състраданието и любовта, които избавят човешката душа и в най-мрачните мигове.
Из „ Рана “ от Захари Карабашлиев
Беше шумно по купетата и в коридора – радостни крясъци, закани към врага, песни, глъч… После настроението се поуталожи, някои от момчетата заспаха, други приказваха добродушно, разпитваха се кой от кое място е, намираха общи познати, теми…
Сава уважи малко от записките си по гражданско право в страници, които бе писал наскоро, само че мисълта му скачаше безпризорна по буквите – като че ли бяха мемоари от нечий различен живот. После отвори Заратустрата – както се майтапеше Терзиев, колчем го видеше, разгърнал Ницше. Кажи де, кажи в този момент какво споделя Заратустрата или Соте, я кажи така ли рече Заратустрата, или не? – само че не успяваше да се концентрира и зацикляше на едно и също изречение безчет пъти. След което извади остарелия си бележник, попрелисти го на места случайно. Не е ли необичайно – намерения, до момента в който четеше редове, писани от самия него, а на моменти като че ли от някой чужд, – не е ли чудно по какъв начин ние постоянно най-първо се интересуваме от себе си, от това по какъв начин изглеждаме в огледалото заран до това по какъв начин и какво сме били записали в дневника си предходната година. Човешко, прекомерно човешко е безкрай да разгръщаш и препрочиташ себе си.
Той облегна слепоочие на прозореца.
Срещу него Терзиев, сякаш отворил „ Безсъници “ на Яворов, а дреме – вратът омекнал като гума, главата му клюма, та клюма.
Погледна часовника от Елиза, неговото момиче – швейцарски часовник от дядо º, който по този начин и не дочакал мъжка рожба или мъжки внук, по тази причина го завещал на нея. Елиза му го подари на разлъка. Ще те очаквам, ще броя часовете до завръщането ти. И нека с всеки взор към циферблата да мисли за нея и по този начин да доближава своето завръщане. И да знае, че нейното благополучие е в неговите ръце, по този начин му сподели. И го целуна. Как сладко го целуна тогава!
Елиза има издължени кафяви очи и белег над дясната вежда. Когато била дете, паднала, до момента в който носела чаша вода на баща си, чашата се счупила и се забила във веждата º. Е, можела да извади и окото º.
С едно око щеше ли да ме залюбиш?
О, и без едно око отново щях да те обичам.
Вие, мъжете, сте подготвени да изречете всякаква неистина, с цел да заслужите благоволението на една млада девойка, по този начин ли е?
Не, несъмнено.
Дланите на Елиза са постоянно топли, допирът на пръ¬стите – гальовен. Ръцете º, които галят лицето му, като да го извайват, устните º, които постепенно доближават неговите.
А за какво той затвори очи, когато тя го целуна на изпращане. Защо замижа? Защо не изпи с взор всяка глътка от нейната непосредственост? Сами си предизвикваме слепота от време на време – несъмнено, с цел да запечатаме тези моменти като на фотографска плака и да ги виждаме постоянно, когато го желаяме.
А може би очите несъзнателно се затварят, с цел да не гледат, а с цел да виждат по-добре.
Сава извади от вътрешния джоб на куртката последното писмо от Елиза, прочете го още един път от край до край, помилва с очи портрета º, обърна го да се наслаждения на красивия º почерк с датата. После опря слепоочие на хладното стъкло и се загледа на открито.
А зад прозорците и като че ли повлечени от мислите му, цели поля и хълмове се връщаха обратно, обратно, обратно, все към нея.
– Готови ли сте, господа офицери, да умрете за отечеството! – сепва го още веднъж гласът на офицера, в този момент застанал в края на сянката на огромно дъбово дърво, до момента в който те с Терзиев се пържат, оставени на милостта на мощното следобедно слънце, сякаш есенно. Не че това е въпрос де.
– Тъй правилно, гос’ин полковник! – чува гласа на Терзиев и се включва малко в края, та се постанова отново да го каже: – Тъй правилно, гос’ин полковник. – Така Сава го сподели два пъти, вторият по-ясно и мощно. Заради мазолите от тези нови ботуши е всичко.
– Много добре – отсича полковникът, смъква шапката си, държи една светла кърпичка в ръка и с нея попива пот от лъсналото си чело. – Много добре.
После махва с ръка да пристъпят напред към него под сянката. Младите се споглеждат и вършат необятна крачка напред. И едвам тогава, когато прекрачва в по-тъмната част на дребната полянка, Сава Сотиров осъзнава казаното: двама офицери тъкмо като тях са били убити през вчерашния ден, евентуално на тяхна възраст, евентуално същите думи са чули и те тъкмо преди да влязат в багра, може даже на единия от двамата ботушите му да са били с половин размер по-малки. Или по-големи? Както и да е. Той забива взор надолу – през вчерашния ден двама храбреци са били от тази страна на тревата, през днешния ден са към този момент от другата. А те? Къде ли ще се озоват те? Как ли ще свърши за всеки от тях тази война?
– Лягай! – Гласът на офицера изгърмява, поглежда нагоре, без да трансформира изражението си, като леко присвива
колене, въздухът над тях зафучава и със сссссссссвистене в короните на дърветата избухват един след различен два мощни експлозива, двамата младежи се захлупват по очи, Сава забива чело в земята, стиска очи, някъде изцвилва кон, той поглежда встрани с крайчеца на окото си, без даже да подвига буза от горещата трева – във въздуха се издигат пръст, коренища и клонак и падат съгласно тежестта си и земното притегляне, зелени листа се разпиляват из жежкия въздух като празнични конфети.
Офицерът хлопва назад шапката на главата си и се смее:
– Поздравяват ни, мамалигите, за добре пристигнали. Как са гащите, юнаци?
Терзиев отупва коленете си от пръстта и се понавежда към Сава, повява с ръка пред носа си, като че му е замирисало.
Хили се.
Сава се мръщи, ще му се да го срита, какво, като са другари.
След подробен инструктаж кой от тях къде ще бъде разпределен и какво се чака, полковникът подвига ръка към някого:
– И една последна работа има да се свърши. Стояне?
Стоян очевидно е свръзката.
– Господа школниците се наконтили с хубавите нови куртки, ще кажеш, че на женитба тръгнали. Улеснявате врага, господа, доста улеснявате врага. Врагът гледа първо командния състав да удари. Стояне, кажи на фелд-фебела да им изпише по една войнишка куртка от тила за на следващия ден, обличате тях, криете пагоните, никакви отличителни знаци. Даже, Стояне, кажи още през днешния ден на кашаварите да намерят войнишки куртки, та да ги донесат с вечерята.
– Слушам, гусин полковник.
После към тях се доближава дундест фелдфебел, показва се, поема ги и ги вкарва в ротата. Показва кое къде е – ей тука идват баките с храната, там ще се строявате, а ей там зад дървото е отходното място.
Българинът единствено на небето не е срал – споделяше Дрангов, – но единствено тъй като не е намерил по какъв начин да се качи, по тази причина.
И ще продължи: Хигиена. Обувки. Спретнатост. Дисциплина. Юначество. Победа.
Идва различен фелдфебел, с цел да води Терзиев към неговия взвод.
Хайде, Терца, довиждане, Соте.
Церемонията по награждаването се състоя по време на формалното разкриване на юбилейното 50-о издание на Международния софийски панаир на книгата и в първия ден от Софийски интернационален книжовен фестивал. Събитието се организира в Зала 3 на НДК, а премията връчи персонално министър-председателят Николай Денков.
Изданието беше отличено измежду общо девет почтени кандидати от журналистическото жури в състав – Паулиана Новакова, Иво Тодоров, Димитрина Кюркчиева и Николай Колев, което дефинира „ Рана “ като: „ Роман за забравената българска история, която заради политически или идеологически аргументи е останала в сянка, с принос към историческата и родовата памет, който с помощта на високата си художествена стойност ще способства за приобщаването на поколенията към тази част от историята и създаване на достоверна национална еднаквост “.
В благодарствената си тирада Захари Карабашлиев показа:
“„ Моята фантазия е всеки, който е сред страниците на тази книга, до момента в който я чете, до момента в който утолява своята жадност за литература, за истории, за неспокойствие, да си спомни и за тези монументи от своето детство, за тези евентуално персонални истории, които дремят в кутиите за обувки на личния му дом, да поразпита родители, прадеди и да си спомни за тези млади мъже и момчета, които са починали за една по-добра България “.
„ Това е разказ не за война, не за антивойна, а разказ за памет и давност “, заключи писателят. ”
„ Това е разказ не за война, не за антивойна, а разказ за памет и давност “, заключи писателят. ”
Базиран на хиляди страници историческа литература, военни документи, войнишки дневници, записки и персонална преписка, свързани с Първата международна война, двете Балкански войни и съпътстващите ги трагични събития, с Илинденско-Преображенските въстания, ВМОРО и революционното придвижване в Тракия и Македония, „ Рана “ e непредвиден и хубав роман за смелостта, състраданието и любовта, които избавят човешката душа и в най-мрачните мигове.
Из „ Рана “ от Захари Карабашлиев
Беше шумно по купетата и в коридора – радостни крясъци, закани към врага, песни, глъч… После настроението се поуталожи, някои от момчетата заспаха, други приказваха добродушно, разпитваха се кой от кое място е, намираха общи познати, теми…
Сава уважи малко от записките си по гражданско право в страници, които бе писал наскоро, само че мисълта му скачаше безпризорна по буквите – като че ли бяха мемоари от нечий различен живот. После отвори Заратустрата – както се майтапеше Терзиев, колчем го видеше, разгърнал Ницше. Кажи де, кажи в този момент какво споделя Заратустрата или Соте, я кажи така ли рече Заратустрата, или не? – само че не успяваше да се концентрира и зацикляше на едно и също изречение безчет пъти. След което извади остарелия си бележник, попрелисти го на места случайно. Не е ли необичайно – намерения, до момента в който четеше редове, писани от самия него, а на моменти като че ли от някой чужд, – не е ли чудно по какъв начин ние постоянно най-първо се интересуваме от себе си, от това по какъв начин изглеждаме в огледалото заран до това по какъв начин и какво сме били записали в дневника си предходната година. Човешко, прекомерно човешко е безкрай да разгръщаш и препрочиташ себе си.
Той облегна слепоочие на прозореца.
Срещу него Терзиев, сякаш отворил „ Безсъници “ на Яворов, а дреме – вратът омекнал като гума, главата му клюма, та клюма.
Погледна часовника от Елиза, неговото момиче – швейцарски часовник от дядо º, който по този начин и не дочакал мъжка рожба или мъжки внук, по тази причина го завещал на нея. Елиза му го подари на разлъка. Ще те очаквам, ще броя часовете до завръщането ти. И нека с всеки взор към циферблата да мисли за нея и по този начин да доближава своето завръщане. И да знае, че нейното благополучие е в неговите ръце, по този начин му сподели. И го целуна. Как сладко го целуна тогава!
Елиза има издължени кафяви очи и белег над дясната вежда. Когато била дете, паднала, до момента в който носела чаша вода на баща си, чашата се счупила и се забила във веждата º. Е, можела да извади и окото º.
С едно око щеше ли да ме залюбиш?
О, и без едно око отново щях да те обичам.
Вие, мъжете, сте подготвени да изречете всякаква неистина, с цел да заслужите благоволението на една млада девойка, по този начин ли е?
Не, несъмнено.
Дланите на Елиза са постоянно топли, допирът на пръ¬стите – гальовен. Ръцете º, които галят лицето му, като да го извайват, устните º, които постепенно доближават неговите.
А за какво той затвори очи, когато тя го целуна на изпращане. Защо замижа? Защо не изпи с взор всяка глътка от нейната непосредственост? Сами си предизвикваме слепота от време на време – несъмнено, с цел да запечатаме тези моменти като на фотографска плака и да ги виждаме постоянно, когато го желаяме.
А може би очите несъзнателно се затварят, с цел да не гледат, а с цел да виждат по-добре.
Сава извади от вътрешния джоб на куртката последното писмо от Елиза, прочете го още един път от край до край, помилва с очи портрета º, обърна го да се наслаждения на красивия º почерк с датата. После опря слепоочие на хладното стъкло и се загледа на открито.
А зад прозорците и като че ли повлечени от мислите му, цели поля и хълмове се връщаха обратно, обратно, обратно, все към нея.
– Готови ли сте, господа офицери, да умрете за отечеството! – сепва го още веднъж гласът на офицера, в този момент застанал в края на сянката на огромно дъбово дърво, до момента в който те с Терзиев се пържат, оставени на милостта на мощното следобедно слънце, сякаш есенно. Не че това е въпрос де.
– Тъй правилно, гос’ин полковник! – чува гласа на Терзиев и се включва малко в края, та се постанова отново да го каже: – Тъй правилно, гос’ин полковник. – Така Сава го сподели два пъти, вторият по-ясно и мощно. Заради мазолите от тези нови ботуши е всичко.
– Много добре – отсича полковникът, смъква шапката си, държи една светла кърпичка в ръка и с нея попива пот от лъсналото си чело. – Много добре.
После махва с ръка да пристъпят напред към него под сянката. Младите се споглеждат и вършат необятна крачка напред. И едвам тогава, когато прекрачва в по-тъмната част на дребната полянка, Сава Сотиров осъзнава казаното: двама офицери тъкмо като тях са били убити през вчерашния ден, евентуално на тяхна възраст, евентуално същите думи са чули и те тъкмо преди да влязат в багра, може даже на единия от двамата ботушите му да са били с половин размер по-малки. Или по-големи? Както и да е. Той забива взор надолу – през вчерашния ден двама храбреци са били от тази страна на тревата, през днешния ден са към този момент от другата. А те? Къде ли ще се озоват те? Как ли ще свърши за всеки от тях тази война?
– Лягай! – Гласът на офицера изгърмява, поглежда нагоре, без да трансформира изражението си, като леко присвива
колене, въздухът над тях зафучава и със сссссссссвистене в короните на дърветата избухват един след различен два мощни експлозива, двамата младежи се захлупват по очи, Сава забива чело в земята, стиска очи, някъде изцвилва кон, той поглежда встрани с крайчеца на окото си, без даже да подвига буза от горещата трева – във въздуха се издигат пръст, коренища и клонак и падат съгласно тежестта си и земното притегляне, зелени листа се разпиляват из жежкия въздух като празнични конфети.
Офицерът хлопва назад шапката на главата си и се смее:
– Поздравяват ни, мамалигите, за добре пристигнали. Как са гащите, юнаци?
Терзиев отупва коленете си от пръстта и се понавежда към Сава, повява с ръка пред носа си, като че му е замирисало.
Хили се.
Сава се мръщи, ще му се да го срита, какво, като са другари.
След подробен инструктаж кой от тях къде ще бъде разпределен и какво се чака, полковникът подвига ръка към някого:
– И една последна работа има да се свърши. Стояне?
Стоян очевидно е свръзката.
– Господа школниците се наконтили с хубавите нови куртки, ще кажеш, че на женитба тръгнали. Улеснявате врага, господа, доста улеснявате врага. Врагът гледа първо командния състав да удари. Стояне, кажи на фелд-фебела да им изпише по една войнишка куртка от тила за на следващия ден, обличате тях, криете пагоните, никакви отличителни знаци. Даже, Стояне, кажи още през днешния ден на кашаварите да намерят войнишки куртки, та да ги донесат с вечерята.
– Слушам, гусин полковник.
После към тях се доближава дундест фелдфебел, показва се, поема ги и ги вкарва в ротата. Показва кое къде е – ей тука идват баките с храната, там ще се строявате, а ей там зад дървото е отходното място.
Българинът единствено на небето не е срал – споделяше Дрангов, – но единствено тъй като не е намерил по какъв начин да се качи, по тази причина.
И ще продължи: Хигиена. Обувки. Спретнатост. Дисциплина. Юначество. Победа.
Идва различен фелдфебел, с цел да води Терзиев към неговия взвод.
Хайде, Терца, довиждане, Соте.
Източник: hera.bg
КОМЕНТАРИ