На сметището вони и е пълно с паразити. Но всеки

На сметището вони и е цялостно с паразити. Но всеки ден деца като 11-годишния Ракан търсят там вторични първични материали. Той би желал да върви на учебно заведение, само че би трябвало да храни фамилията си. В Сирия доста деца имат неговата орис.

Всеки ден Ракан разравя отпадъците - с вярата да откри остарели обувки, облекла, електроуреди или въобще нещо, от което да изкара малко пари. За 11-годишното момче това е извънредно мъчно, тъй като то има единствено една ръка. Преди три години нахлуване на сирийски бойни самолети го трансформира в неработоспособен. Днес той съумява да открие остарял слънчев панел измежду боклуците. Истински шанс. Сръчно го придвижва на раменете си през сметището и се надява да получи за него добра цена. Често обаче търсенето остава без резултат. Ракан ненавижда тази работа: " Бих предпочел да отивам на учебно заведение и да имам опция да се изучавам. Като порасна, бих могъл тогава да стана преподавател. Да, това би било нещо свястно ", споделя той. Реалността обаче е напълно друга.

" Хората не ме обичат, тъй като съм замърсен "
Редакцията предлага
Хиляди деца бродят всеки ден из сметищата на Идлиб. Вонята там е нетърпима. Пълно е с паразити. Сметищата обаче притеглят като магнит най-бедните и слабите от спешния район, тъй като те са лишени от всичко - от играчки, обучение и най-много от вероятности за бъдещето. Провинция Идлиб е последната цитадела на бунтовниците в Сирия. Думата тук имат ислямистите. Цивилните жители са тези, които страдат, и най-много децата и дамите. Постоянно падат бомби и се водят престрелки със сирийската войска, без значение от подписаното помирение. Цялата инфраструктура е тежко наранена от войната, голям брой клиники и учебни заведения са закрити.

" Никога не съм учил ", споделя Фархан. И той е на 11 години. " Още като дете не можех да отивам на учебно заведение ", прибавя той. И Хасан би желал да има по-лека работа. " Ръцете ме болят от това, че непрекъснато би трябвало да разрушавам на по-малки елементи огромните стоманени боклуци, с цел да мога да ги продавам по-лесно ", споделя 13-годишният. Той и останалите деца като него не могат да се надяват на никакво състрадание или даже почитание за това, че правят тази мръсна и тежка работа. Често даже ги посрещат с пренебрежение: " Хората не ме обичат, тъй като съм замърсен и ги е боязън да не ги заразя с ковид ", споделя едноръкият Ракан. " Ако ми се наложи да кихна, изпадат в смут, тъй като незабавно си фантазират, че мога да ги заразя. "

Вечно измъчвани от беднотия и апетит

" Да изкарваш пари е много мъчно нещо ", въздъхва 11-годишният Ракан. От години той изхранва фамилията си. Но различен избор просто няма. Ракан живее с майка си, брат си и трите си сестри в един лагер край Маарат Мисрин. Семейството било насила да избяга от родното си място край Алепо под бомбите на сирийските военни самолети. Баща му попаднал в ръцете на бойци от сирийската войска и от този момент никой повече не го е виждал. Майката и децата живеят в елементарна палатка, постоянно измъчвани от беднотия и апетит. Няколко кокошки са единствената благосъстоятелност, която им е останала.

" Понякога благи хора ми оказват помощ да нося чувалите с вехтории. Сестрите и брат ми също оказват помощ. В някои дни обаче не съумяваме да открием нищо, което да може да се продаде ", споделя момчето. По това време на годината температурите постоянно са към нулата. Майката на Ракан пали маслинови клончета, с цел да затопли вода. С нея мие косата на момчето, след дългия ден, прекаран на бунището. Той преднамерено си е пуснал дълга коса - тя прикрива раните от изгаряния по главата и раменете.

Всяка заран Ракан изминава по пет километра, до момента в който стигне до сметището. Понякога по-малката му сестра го съпровожда. По пътя двамата си купуват сандвичи - един коства съвсем 50 цента. Цените на питателните артикули се покачиха неведнъж през последните месеци. В Идлиб се заплаща с турски лири, които доста се обезцениха. Затова доста от стоките са се трансформирали в разкош.

" Не одобрявам този живот "

След дългия път Ракан е изцяло отпаднал, а чак тогава стартира същинската работа. В конкуренцията с останалите деца на сметището, той постоянно остава с празни ръце. Те са доста по-силни от него, а и постоянно му се подиграват. " На някои други сметища в Идлиб нямам и този дребен късмет - момчетата напряко ме гонят оттова. Не желаят и аз да диря ", споделя той.

Малкото, което са намерили денем, децата носят до един търговец на вторични първични материали край сметището. Там разменят отпадъците против пари. Стоката се сортира и тегли на кг. Малцина изкарват от този бизнес положителни пари. Много са обаче тези, които рискуват здравето си - всеобщо децата от сметищата развиват разнообразни кожни и стомашни болести.

" Не одобрявам този живот ", споделя Ракан обезверено, въпреки да осъзнава, че има отговорности към фамилията си. Без обучение обаче момчето няма никакви вероятности за бъдещето.