Няма как да победиш едно чудовище, ако не събудиш чудовището в себе си
На седемдесет километра от Атина, на самия завършек на полуостров Атика, се намира нос Сунион. Tам, на скалата над морето, е храмът на Посейдон - елинският господ на моретата. Oт две хиляди и петстотин години насам мраморните дорийски колони се издигат с горда висота в пространството, където ветровете, развързани, необуздани и свободни премерват силите си. Kъдето брегът се трансформира във вода.
Това е мястото, неведнъж възпято от Омир - точката, където за финален път да погледнеш през рамо към татковина, към всичко познато и всичко видимо несъмнено, отплавайки към хоризонти и упования. Така е било в античните показа, само че като че ли и през днешния ден е по този начин.
Според преданието тук, от скалата на нос Сунион, от стълбите на същия този храм на Посейдон, митичния атински цар Егей се хвърлил в морето, избирайки личната си крах. Причината бил корабът с ЧЕРНИ ПЛАТНА, завръщащ се от Крит. На същия транспортен съд, със същите черни платна царят изпратил месеци по-рано единствения си наследник Тезей, който придружил девойките, които трябвало да бъдат принесени в жертва на Минотавъра - чудовището от Лабиринта в Кносос/Крит, което изисквало отново и отново в жертвоприношение най-знатните и красиви атински рожби.
Героят-победител на Минотавъра останал самичък на палубата. Победата му внезапно изглеждала незначителна. Боговете са ревностни към щастието на смъртните и елементарно го присвояват. Знаеш. Нали? И по този начин спечелилият Тезей се прибирал в родната Атина със сломеното сърце на надвит. Да, боговете ни карат на заплатим скъпо за успехите си. Знаеш и това, нали? Често цената е най-скъпото ни.
Тогава, там, в залеза, от скалата Суинион, застанал до колоните и взиращ се, цар Егей съгледал връщащия се транспортен съд, само че вместо с искрящи, леки и бели платна, той постепенно приближавал с тежките черни. В скръбта по изгубената обич, Тезей не запомнил да смени платната. За цар Егей това означавало единствено едно: синът му е мъртъв и на кораба е трупът му. Направил тиха крачка към ръба на скалата. После още една. И още една. Потъващото във водите ранено слънце обагряло - от хоризонта до небосвод - целия свят с кръвта си. Залязвало, дружно с последната искрица у Егей. Той направил още една стъпка... и се понесъл надолу, без вопъл, към рубинените води... Поданиците му нарекли на него същото това море, поело със залезните си талази мъртвото му тяло - и до през днешния ден ЕГЕЙСКО море стартира от скалата Сунион и сменя цветовете си сред хоризонти и хилядолетия, а ветровете му описват.
Тезей, неправилно сметнат за мъртъв, дошъл в родната Атина. Навреме, с цел да оплаче гибелта на татко си. Но - втрещен от високото в потъмняващите гранатови води - аз си мислех, че Цар Егей може би е видял истината в черните корабни платна. Част от сина му, най-важната част от него - душата му, се прибирала в действителност мъртва. Заради отнетата обич, поради подигравката на боговете и поради това, че няма по какъв начин да победиш едно страшилище, в случай че не събудиш чудовището в себе си.
По мраморния олтар на храма през днешния ден се търкаля само слънцето. Гледам надолу от скалата. Помня, по какъв начин аз самият съм се чувствал ограбен точно в миговете на своите лични най-големи победи. Как с цел да надвия чудовищата в живота си, аз самият би трябвало да се трансформирам в такова. Помня, какъв брой пъти (неволно или съзнателно, кой знае?!) не смених черните платна с бели.
Морската вода под мен е към този момент съвсем черна, съвсем единствено ревящ тон в пропаст. Ветровете стават все по-силни: изтръгват мислите ми, запокитват ги в нощта. А аз, в втрещен в Непрогледното, се запитвам, кого и какво обричах на крах с черните си платна? Докато страдах за друго. И от сцената на амфитеатъра, с ехото и шепота на епохите си повтарях стиха на Еврипид: "... и в компликациите ни няма отмора. В сладостта да живеем, обградени оставаме от приближаващия мрак на гибелта. В смеха си, в наздравиците и в суетата... "
Това е мястото, неведнъж възпято от Омир - точката, където за финален път да погледнеш през рамо към татковина, към всичко познато и всичко видимо несъмнено, отплавайки към хоризонти и упования. Така е било в античните показа, само че като че ли и през днешния ден е по този начин.
Според преданието тук, от скалата на нос Сунион, от стълбите на същия този храм на Посейдон, митичния атински цар Егей се хвърлил в морето, избирайки личната си крах. Причината бил корабът с ЧЕРНИ ПЛАТНА, завръщащ се от Крит. На същия транспортен съд, със същите черни платна царят изпратил месеци по-рано единствения си наследник Тезей, който придружил девойките, които трябвало да бъдат принесени в жертва на Минотавъра - чудовището от Лабиринта в Кносос/Крит, което изисквало отново и отново в жертвоприношение най-знатните и красиви атински рожби.
На разлъка цар Егей прегърнал сина си с пришепната молба: " Ако господ Посейдон е милосърден към кораба ти, отплаващ в този момент траурно с черни платна и почтени, обречени жертви... Ако боговете изберат теб, сине мой, за победител в борбата със звяра, кълна те, смени на връщане черните платна с бели. Аз ще очаквам по залез всеки ден да видя от скалата Суинион и Посейдоновия храм твоето завръщане... "Но Тезей не запомнил да смени черните платна, връщайки се. Да, той победил чудовището, а критската принцеса Ариадна победила личното му сърце на воин. Врекли се един в различен и обичта им направила лунна пътека в Посейдоновото море. А надалеч от тях, залез след залез след залез, цар Егей се вглеждал в пурпура на хоризонта, питайки ветровете, какъв цвят платна ще довеят до търсещите му очи. Tезей отпътувал назад с Ариадна към родната Атина, само че самият господ Дионисий се явил и я отнесъл със себе си за своя булка.
Героят-победител на Минотавъра останал самичък на палубата. Победата му внезапно изглеждала незначителна. Боговете са ревностни към щастието на смъртните и елементарно го присвояват. Знаеш. Нали? И по този начин спечелилият Тезей се прибирал в родната Атина със сломеното сърце на надвит. Да, боговете ни карат на заплатим скъпо за успехите си. Знаеш и това, нали? Често цената е най-скъпото ни.
Тогава, там, в залеза, от скалата Суинион, застанал до колоните и взиращ се, цар Егей съгледал връщащия се транспортен съд, само че вместо с искрящи, леки и бели платна, той постепенно приближавал с тежките черни. В скръбта по изгубената обич, Тезей не запомнил да смени платната. За цар Егей това означавало единствено едно: синът му е мъртъв и на кораба е трупът му. Направил тиха крачка към ръба на скалата. После още една. И още една. Потъващото във водите ранено слънце обагряло - от хоризонта до небосвод - целия свят с кръвта си. Залязвало, дружно с последната искрица у Егей. Той направил още една стъпка... и се понесъл надолу, без вопъл, към рубинените води... Поданиците му нарекли на него същото това море, поело със залезните си талази мъртвото му тяло - и до през днешния ден ЕГЕЙСКО море стартира от скалата Сунион и сменя цветовете си сред хоризонти и хилядолетия, а ветровете му описват.
Тезей, неправилно сметнат за мъртъв, дошъл в родната Атина. Навреме, с цел да оплаче гибелта на татко си. Но - втрещен от високото в потъмняващите гранатови води - аз си мислех, че Цар Егей може би е видял истината в черните корабни платна. Част от сина му, най-важната част от него - душата му, се прибирала в действителност мъртва. Заради отнетата обич, поради подигравката на боговете и поради това, че няма по какъв начин да победиш едно страшилище, в случай че не събудиш чудовището в себе си.
По мраморния олтар на храма през днешния ден се търкаля само слънцето. Гледам надолу от скалата. Помня, по какъв начин аз самият съм се чувствал ограбен точно в миговете на своите лични най-големи победи. Как с цел да надвия чудовищата в живота си, аз самият би трябвало да се трансформирам в такова. Помня, какъв брой пъти (неволно или съзнателно, кой знае?!) не смених черните платна с бели.
Морската вода под мен е към този момент съвсем черна, съвсем единствено ревящ тон в пропаст. Ветровете стават все по-силни: изтръгват мислите ми, запокитват ги в нощта. А аз, в втрещен в Непрогледното, се запитвам, кого и какво обричах на крах с черните си платна? Докато страдах за друго. И от сцената на амфитеатъра, с ехото и шепота на епохите си повтарях стиха на Еврипид: "... и в компликациите ни няма отмора. В сладостта да живеем, обградени оставаме от приближаващия мрак на гибелта. В смеха си, в наздравиците и в суетата... "
Източник: spisanie8.bg
КОМЕНТАРИ