Оптимистичен възглед за политическата криза в България
На парламентарната рецесия може да се гледа с умерена доза оптимизъм, като на пауза в корупционния развой, който трови политическата сфера
България влезе в поредност от парламентарни избори и паралелна серия служебни държавни управления. Избори два пъти в годината е пределна периодичност, само че чести избори има в одобрени демокрации. На парламентарната рецесия може да се гледа с умерена доза оптимизъм, като на пауза в корупционния развой, написа Стефан Попов в коментар за радио.
От средата на 2021 година България навлезе в поредност парламентарни избори и паралелна серия служебни държавни управления. Някъде сред тях се промъкна комплицирано съдружно ръководство, което беше компромисно, нетрайно, с предупреден разпад.
Избори два пъти в годината е пределна периодичност, правно и механически. Но с чести избори живеят одобрени демокрации и те не се считат за дълбока рецесия, камо ли срив.
Затова да попитаме: като приказваме за рецесия, за огромна рецесия, а в последно време и за заставане на ръба на вътрешен срив, имплозия на страната и други в тази катастрофична стилистика, какво имаме поради? И каква е алтернативата?
Без суматоха
Честотата на изборите поражда неустановеност, това е разбираемо. Но структурни учредения за суматоха няма, в случай че си представяме сюжет от вида на Ваймарската република в навечерието на 1933 година. Като изключим сходна фикция, да се запитаме за какво отсъствието на постоянно държавно управление се счита за ужасна драма. Липсата му води до компликации, неудобства, мъчнотии, да ги назовем даже тествания. Бюджетът не е явен, европейските средства за възобновяване се бавят, настава административна неизясненост, вършат се внезапни кадрови смени, капиталовата среда се утежнява. Всичко това е известно, даже банално. Но да пламват нервности и да се приканват боговете е несвоевременно.
Каква е алтернативата
От началото на рецесията ГЕРБ настойчиво повтаря рецептата „ непоклатимост “. До края на 2022 внушението, че ще прекратят хаоса и ще върнат стабилността наподобява неенергично обръщение. По предписание предложения за връщане обратно не са вдъхновяващи. А в тази ситуация гласоподавателят инстинктивно схваща и накъде сочи съответно тази.
Алтернативата за стабилността не е рекламен трик. Тя е достоверна, тъй като точно това може да предложи ГЕРБ. Дори да измислят друга формула, в случай че си върнат властта, таман това ще създадат, още от същото, както се споделя. Ще стабилизират ръководството във типа прочут от 2009-2021. Подобна реституция на стабилността не наподобява мечтана и става все по-слабо евентуална.
„ Криза “ е дума, която комбинира две смисли – неподходящо положение и решение за излизане от него. В актуалната обстановка на парламентарна рецесия натежава вторият миг. Защо? И по какъв начин става това? По силата на каква логичност?
На първо място и над всичко останало би трябвало да застане елементарният въпрос: може ли България да е на дъното на всички ранглисти, само че за това събитие никой да не е виновен? То естествено положение ли е? Не е ли проточила се над десетилетие рецесия? Няма потребност от съответни позовавания, задоволително е да се регистрира в действителност очевидното – най-бедна, най-корумпирана, най-зле работещо правораздаване, най-овладени медии и прочие Дори да се спори за някои от тези знаци, „ най-бедна “ е задоволително с цел да се чака смяна във властта, която и да е тя.
След констатация на очевидното се питаме за какво „ най-бедна “ и „ най-корумпирана “? Въпросът подканва интервенциите на властта да бъдат осветени и огледани от близко. Изнесените до момента свидетелствата са удивително постижение на „ рецесията “, на неустойчивостта и хаоса. ББР, Капитан Андреево, автомагистралите, прегръдката на Газпром, прокурорският чадър са част от огромните разкрития за къс интервал.
Не са ли това признаци на дълбока и протяжна рецесия? Само един от тях е задоволителен с цел да се чака промяна във властта, която и да е тя.
Да се оспорват тези в действителност констатации би било неуместно. Но против тях нерядко се показва като мотив забележимата бъркотия в Народното събрание и празното място на постоянната изпълнителна власт. В този проект също е добре по-внимателно да се вгледаме в положението на Народното събрание.
Умерен оптимизъм в рецесията
Партиите не могат да образуват болшинство, доста са, разнообразни са, някои са с несъизмерими ориентации, други абсолютно не одобряват коалиция с ГЕРБ и Движение за права и свободи. Парламентът по формулировка е място на раздори и сходна картина е тривиална опция за всеки парламентарен режим. В съответния случай тя има обаче и нетривиални следствия. В тях може да се открие и смисълът на рецесията, неустойчивостта и хаоса.
В Народното събрание всички партии да се държат като опозиционни, една против друга, всяка против множеството или против всички други. Тази настръхнала опозиционна среда сигурно прави прекомерно мъчно пробутване на корупционни планове в пределните форми на преодоляване на цели държавни браншове – енергетика, митници, строителство на автомагистрали и прочие За тази цел е нужно време, непрекъснатост на властта и административно успокоение (т.е. стабилност).
Нещо повече, в своята опозиционна острота партиите се следят, наблюдават, дебнат за всевъзможни дейности, а безспорно и за тъмни договорености. Изобщо високият корупционен развой няма по какъв начин да върви безпрепятствено и безметежно като в годините на стабилността. След цяла ера на корупционна непоклатимост изцяло здравословно е да настъпи краткотрайно комплициране.
Видяна в тази вероятност актуалната рецесията не е тъкмо рецесия, а закъсняло решение на друга рецесия. Тя сама работи за стратегическия свръх-приоритет на България – разграждане на изискванията поддържащи високата корупция.
На парламентарната рецесия в България може да се гледа с умерена доза оптимизъм, като на пауза в корупционния развой, който трови политическата сфера.
България влезе в поредност от парламентарни избори и паралелна серия служебни държавни управления. Избори два пъти в годината е пределна периодичност, само че чести избори има в одобрени демокрации. На парламентарната рецесия може да се гледа с умерена доза оптимизъм, като на пауза в корупционния развой, написа Стефан Попов в коментар за радио.
От средата на 2021 година България навлезе в поредност парламентарни избори и паралелна серия служебни държавни управления. Някъде сред тях се промъкна комплицирано съдружно ръководство, което беше компромисно, нетрайно, с предупреден разпад.
Избори два пъти в годината е пределна периодичност, правно и механически. Но с чести избори живеят одобрени демокрации и те не се считат за дълбока рецесия, камо ли срив.
Затова да попитаме: като приказваме за рецесия, за огромна рецесия, а в последно време и за заставане на ръба на вътрешен срив, имплозия на страната и други в тази катастрофична стилистика, какво имаме поради? И каква е алтернативата?
Без суматоха
Честотата на изборите поражда неустановеност, това е разбираемо. Но структурни учредения за суматоха няма, в случай че си представяме сюжет от вида на Ваймарската република в навечерието на 1933 година. Като изключим сходна фикция, да се запитаме за какво отсъствието на постоянно държавно управление се счита за ужасна драма. Липсата му води до компликации, неудобства, мъчнотии, да ги назовем даже тествания. Бюджетът не е явен, европейските средства за възобновяване се бавят, настава административна неизясненост, вършат се внезапни кадрови смени, капиталовата среда се утежнява. Всичко това е известно, даже банално. Но да пламват нервности и да се приканват боговете е несвоевременно.
Каква е алтернативата
От началото на рецесията ГЕРБ настойчиво повтаря рецептата „ непоклатимост “. До края на 2022 внушението, че ще прекратят хаоса и ще върнат стабилността наподобява неенергично обръщение. По предписание предложения за връщане обратно не са вдъхновяващи. А в тази ситуация гласоподавателят инстинктивно схваща и накъде сочи съответно тази.
Алтернативата за стабилността не е рекламен трик. Тя е достоверна, тъй като точно това може да предложи ГЕРБ. Дори да измислят друга формула, в случай че си върнат властта, таман това ще създадат, още от същото, както се споделя. Ще стабилизират ръководството във типа прочут от 2009-2021. Подобна реституция на стабилността не наподобява мечтана и става все по-слабо евентуална.
„ Криза “ е дума, която комбинира две смисли – неподходящо положение и решение за излизане от него. В актуалната обстановка на парламентарна рецесия натежава вторият миг. Защо? И по какъв начин става това? По силата на каква логичност?
На първо място и над всичко останало би трябвало да застане елементарният въпрос: може ли България да е на дъното на всички ранглисти, само че за това събитие никой да не е виновен? То естествено положение ли е? Не е ли проточила се над десетилетие рецесия? Няма потребност от съответни позовавания, задоволително е да се регистрира в действителност очевидното – най-бедна, най-корумпирана, най-зле работещо правораздаване, най-овладени медии и прочие Дори да се спори за някои от тези знаци, „ най-бедна “ е задоволително с цел да се чака смяна във властта, която и да е тя.
След констатация на очевидното се питаме за какво „ най-бедна “ и „ най-корумпирана “? Въпросът подканва интервенциите на властта да бъдат осветени и огледани от близко. Изнесените до момента свидетелствата са удивително постижение на „ рецесията “, на неустойчивостта и хаоса. ББР, Капитан Андреево, автомагистралите, прегръдката на Газпром, прокурорският чадър са част от огромните разкрития за къс интервал.
Не са ли това признаци на дълбока и протяжна рецесия? Само един от тях е задоволителен с цел да се чака промяна във властта, която и да е тя.
Да се оспорват тези в действителност констатации би било неуместно. Но против тях нерядко се показва като мотив забележимата бъркотия в Народното събрание и празното място на постоянната изпълнителна власт. В този проект също е добре по-внимателно да се вгледаме в положението на Народното събрание.
Умерен оптимизъм в рецесията
Партиите не могат да образуват болшинство, доста са, разнообразни са, някои са с несъизмерими ориентации, други абсолютно не одобряват коалиция с ГЕРБ и Движение за права и свободи. Парламентът по формулировка е място на раздори и сходна картина е тривиална опция за всеки парламентарен режим. В съответния случай тя има обаче и нетривиални следствия. В тях може да се открие и смисълът на рецесията, неустойчивостта и хаоса.
В Народното събрание всички партии да се държат като опозиционни, една против друга, всяка против множеството или против всички други. Тази настръхнала опозиционна среда сигурно прави прекомерно мъчно пробутване на корупционни планове в пределните форми на преодоляване на цели държавни браншове – енергетика, митници, строителство на автомагистрали и прочие За тази цел е нужно време, непрекъснатост на властта и административно успокоение (т.е. стабилност).
Нещо повече, в своята опозиционна острота партиите се следят, наблюдават, дебнат за всевъзможни дейности, а безспорно и за тъмни договорености. Изобщо високият корупционен развой няма по какъв начин да върви безпрепятствено и безметежно като в годините на стабилността. След цяла ера на корупционна непоклатимост изцяло здравословно е да настъпи краткотрайно комплициране.
Видяна в тази вероятност актуалната рецесията не е тъкмо рецесия, а закъсняло решение на друга рецесия. Тя сама работи за стратегическия свръх-приоритет на България – разграждане на изискванията поддържащи високата корупция.
На парламентарната рецесия в България може да се гледа с умерена доза оптимизъм, като на пауза в корупционния развой, който трови политическата сфера.
Източник: dunavmost.com
КОМЕНТАРИ