Хондурас и Утила
На остров Утила в Хондурас сме. Днес е денят, в който ще си вземем чартърен АТВ — нещо като голям мотор на четири колела, което разбираемо ме хвърля в смут. Асфалтовият път на „ основната “ улица свършва много бързо и след десетина минути към този момент се движим по черни, незнайни, леко притеснителни терени. Навлизаме в джунгла и за по-малко от 15 секунди тялото ми е атакувано от прежаднели зли комари — поне 30 на брой. Аз така и така още не съм се оправила от сърбящите обриви, породени от ухапвания на пясъчните мухи. Тези комари безусловно ме срутват и стартирам да крещя от смут.
Слава Богу, измъкваме се от джунглата бързо. Скачам от АТВ-то и се насълзявам с глас от изтощение и сърбеж, усилващ се неведнъж под лъчите на слънцето. Слав ме гледа обезпокоен, сграбчва спрея срещу комари и стартира да ме залива с него, пробвайки се да ме успокои. Истеричната ми рецесия минава за към десетина сериозни минути и подсмърчайки, декларирам, че съм подготвена да продължа. Напред към приключенията! Планът ни е да стигнем до някой запустял плаж. На картата сме си отбелязали, че има няколко. Ето го и първият. Много хубав, само че с доста камъни и скали и не се задържаме дълго на него.
По пътя за идващия плаж пред нас се ширва самолетна писта. Встрани има дребна, на пръв взор необитаема постройка. Очевидно това е летището на Утила за дребни самолети. Сигурно сега няма хора там. Кога различен път ще ни се отдаде опция да караме по самолетна писта с АТВ? Слав натиска педала на газта и екзалтирано се понасяме по асфалта с най-високата за това транспортно средство скорост. Бързо стигаме до края на пистата, където естествено си вършим няколко селфита за доказателствен материал. Изпълнили задачата си, щастливи тръгваме назад по пистата. Точно в този момент против нас изплуват двама военни с униформи и автомати.
Правят ни знак да спрем. Значи, споделям си, или ще ни разстрелят на място, или ще диря метод да се обаждам на татко си да ме избавя от замърсен, изключително рисков хондураски затвор. Спираме. Войниците са млади момчета, които наподобяват по едно и също време обезпокоени и сюрпризирани от това, на което са станали очевидци. Слав стартира къси договаряния с тях и съумява да ги излъже, че сме се изгубили и търсим пътя. Лицата им внезапно се отпускат и очевидно се успокояват. Указват ни посоката, в която би трябвало да караме.
Пътят за втория плаж, който търсим, още веднъж минава през джунглата. Аз обаче към този момент съм по този начин устойчиво напръскана с токсичен препарат, че освен комарите ме заобикалят, само че евентуално и някои по-едри животни. Пътят е посипан с голям брой ями, тиня и камъни. Но пък е доста красиво. Освен цялата хубост, която ни заобикаля, се оказва, че сме се озовали в царството на сухоземните раци. Десетки колонии от синкави рачешки човеци се разтичват панирани по пътя при шума на мотора. Бягат към дупките си бързо и прибързано. Застават на входовете на домовете си и заемат отбранителна позиция с разтворени щипки. Почти мога да чуя тревожните им мисли. Кой ли е този гръмък и голям грабител, нахлул на тяхна територия и объркващ безгрижното им всекидневие? Изплашени са. Освен един.
Той е единственият, който не се маха от пътя. Доста по-едър е от другите. Стои против нас и ни гледа, опънал щипките си за офанзива. Спираме до него. Отваря щипките си и е подготвен за пердах. Пъди ни. Стотиците други раци са притихнали в профил. Това несъмнено е старейшината или генералът. Във въздуха се усеща напрежението на обстановката. Предаваме се и потегляме нататък. Обръщам се обратно и го поглеждам. И той ни гледа. Продължава да стои по средата на пътя и да ни следи. Прогонил ни е, само че към момента е нащрек.
Стигаме до плажа. Излизаме от зеленината на джунглата и пред очите ни се разкрива луксозна панорама. Море, светлосин цвят, пясък, палми. На секундата се хвърляме в морето. Лежим в плитката топла вода, до момента в който навява лек вятър. Слънцето, ситният пясък и водата галят кожата ми и изцяло ме омагьосват и релаксират. Скоро слънцето ще залезе и би трябвало да си тръгнем, с цел да напуснем джунглата по ярко. По пътя наопаки отново срещаме рака военачалник. Вече си знаем. Под зоркия му взор прекосяваме добродушно през територията на неговите владения.
Малко преди да си тръгнем от Утила, откриваме приказен бар, като че ли излязъл от приказките. Казва се Treetanic и е включен в класацията Топ 10 на най-хубавите питейни заведения в света. Всъщност мъчно ми е да го нарека бар. Това е галактика. Намира се в короните на дърветата. Украсен е с цветна мозайка, има пещери, разнообразни секрети пътеки, по които да се разходиш, разнообразие от цветове и форми. Много ми припомня на създание на Гауди.
Кратка разходка из това вълшебно място и идва време да се насочваме към пристанището, с цел да се качим на лодката. Напускаме Утила. След няколкочасово пътешестване с рейс идваме в град Сан Педро Сула в Хондурас. Там ще пренощуваме и рано сутринта ще потеглим към Никарагуа. От автогарата взимаме такси. Таксиметровият водач ни натоварва в колата, слиза и потегля нанякъде. Оставя ключовете на таблото и изчезва. В продължение на 5 минути седим в таксито и се чудим какво се случва. Накрая водачът се появява с още двама клиенти. Търсил си е още хора за курса. Наблъскваме се здравата по седалките и до момента в който пътуваме, новодошлото момче, което седи до мен, изтърсва: „ А вие нали знаете, че Сан Педро Сула е разгласен за третия най-опасен град в света? “. Ами не, не знам! Започвам да оглеждам съмнително заобикалящия ме свят от прозореца на таксито. Мръсничко, ниски къщички, прашно, решетки по прозорците на всички улични лафки. Но не мога да преценя — опасно ли ми наподобява или не? Хостелът, в който ще прекараме нощта, се намира в явно състоятелен и спокоен квартал. Къщите са хубави. Но всички са с високи огради и телени мрежи от горната страна, а по тях… тече ток. Значи — тройна отбрана! Местните много съществено се подсигуряват. Добре, ние ще преспим в хостела и всичко ще е наред. Да, но не. Слав желае да излезем на вечеря. Да излизам на вечеря в третия най-опасен град в света с течащ ток по оградите! Не желая, само че пък съм доста гладна, а в хостела няма храна. Добре, ще вървим на вечеря в квартала. Всичко е наред, единствено за какво не си взех бронежилетката. Движа се плахо по улицата, като съм се вкопчила в ръката на Слав. От хостела ни бяха споделили, че има ресторант наоколо, и сме се отправили натам. Всъщност е много умерено. Поотпускам се. Вярно, че на една улица е сложена преграда и има въоръжена защита, само че хайде в този момент, подробности. Пристигаме пред ресторанта. На входа стои приветлив господин с гъст черен мустак. Облечен е в патешко жълта тениска и е с пушка в ръка. Охраната. Много е общителен. Усмихва ни се за добър вечер и ни приветства. Спокойна съм. Ще вечерям охранявана от ухилен и доста мил въоръжен мъж. Заведението е цялостно с младежи, които се смеят и забавляват като всички други младежи във всички други градове. Порциите са големи, а храната — много вкусна. Макар че е навън, в ресторанта не се пуши. Излизам на открито да изпуша една цигара. Разбира се, с приятния господин с жълтата тениска се поздравяваме още веднъж, както изисква положителното образование.
Така приключват историите ни от Хондурас. След няколко часа поемаме към Никарагуа. Какво ли ни чака там?
По специалност, обучение и последни данни Диляна е маркетинг специалист със забележителен опит по специалността си. Обожава животни, обувки, метафизичен диалози „ по женски “ и спектакъл. В свободното си време обича да чете книги, като най-често се потапя толковa надълбоко в тях, че след това й е мъчно да повярва, че не живее в 1984 година, че не е героиня в някой от романите на Харуки Мураками или че на следващия ден няма да се разсъни и да закуси с Бърти Устър. Когато има повече свободно време, Диляна пътува до близки, далечни и доста далечни места, правейки открития за себе си и за света. След това споделя за премеждията и чудесата по пътя си в блога си One Girl Finds. Вдъхновява се от непознати места и от хора, които случват истории. Обожава да написа и мечтае да не стопира.
Слава Богу, измъкваме се от джунглата бързо. Скачам от АТВ-то и се насълзявам с глас от изтощение и сърбеж, усилващ се неведнъж под лъчите на слънцето. Слав ме гледа обезпокоен, сграбчва спрея срещу комари и стартира да ме залива с него, пробвайки се да ме успокои. Истеричната ми рецесия минава за към десетина сериозни минути и подсмърчайки, декларирам, че съм подготвена да продължа. Напред към приключенията! Планът ни е да стигнем до някой запустял плаж. На картата сме си отбелязали, че има няколко. Ето го и първият. Много хубав, само че с доста камъни и скали и не се задържаме дълго на него.
По пътя за идващия плаж пред нас се ширва самолетна писта. Встрани има дребна, на пръв взор необитаема постройка. Очевидно това е летището на Утила за дребни самолети. Сигурно сега няма хора там. Кога различен път ще ни се отдаде опция да караме по самолетна писта с АТВ? Слав натиска педала на газта и екзалтирано се понасяме по асфалта с най-високата за това транспортно средство скорост. Бързо стигаме до края на пистата, където естествено си вършим няколко селфита за доказателствен материал. Изпълнили задачата си, щастливи тръгваме назад по пистата. Точно в този момент против нас изплуват двама военни с униформи и автомати.
Правят ни знак да спрем. Значи, споделям си, или ще ни разстрелят на място, или ще диря метод да се обаждам на татко си да ме избавя от замърсен, изключително рисков хондураски затвор. Спираме. Войниците са млади момчета, които наподобяват по едно и също време обезпокоени и сюрпризирани от това, на което са станали очевидци. Слав стартира къси договаряния с тях и съумява да ги излъже, че сме се изгубили и търсим пътя. Лицата им внезапно се отпускат и очевидно се успокояват. Указват ни посоката, в която би трябвало да караме.
Пътят за втория плаж, който търсим, още веднъж минава през джунглата. Аз обаче към този момент съм по този начин устойчиво напръскана с токсичен препарат, че освен комарите ме заобикалят, само че евентуално и някои по-едри животни. Пътят е посипан с голям брой ями, тиня и камъни. Но пък е доста красиво. Освен цялата хубост, която ни заобикаля, се оказва, че сме се озовали в царството на сухоземните раци. Десетки колонии от синкави рачешки човеци се разтичват панирани по пътя при шума на мотора. Бягат към дупките си бързо и прибързано. Застават на входовете на домовете си и заемат отбранителна позиция с разтворени щипки. Почти мога да чуя тревожните им мисли. Кой ли е този гръмък и голям грабител, нахлул на тяхна територия и объркващ безгрижното им всекидневие? Изплашени са. Освен един.
Той е единственият, който не се маха от пътя. Доста по-едър е от другите. Стои против нас и ни гледа, опънал щипките си за офанзива. Спираме до него. Отваря щипките си и е подготвен за пердах. Пъди ни. Стотиците други раци са притихнали в профил. Това несъмнено е старейшината или генералът. Във въздуха се усеща напрежението на обстановката. Предаваме се и потегляме нататък. Обръщам се обратно и го поглеждам. И той ни гледа. Продължава да стои по средата на пътя и да ни следи. Прогонил ни е, само че към момента е нащрек.
Стигаме до плажа. Излизаме от зеленината на джунглата и пред очите ни се разкрива луксозна панорама. Море, светлосин цвят, пясък, палми. На секундата се хвърляме в морето. Лежим в плитката топла вода, до момента в който навява лек вятър. Слънцето, ситният пясък и водата галят кожата ми и изцяло ме омагьосват и релаксират. Скоро слънцето ще залезе и би трябвало да си тръгнем, с цел да напуснем джунглата по ярко. По пътя наопаки отново срещаме рака военачалник. Вече си знаем. Под зоркия му взор прекосяваме добродушно през територията на неговите владения.
Малко преди да си тръгнем от Утила, откриваме приказен бар, като че ли излязъл от приказките. Казва се Treetanic и е включен в класацията Топ 10 на най-хубавите питейни заведения в света. Всъщност мъчно ми е да го нарека бар. Това е галактика. Намира се в короните на дърветата. Украсен е с цветна мозайка, има пещери, разнообразни секрети пътеки, по които да се разходиш, разнообразие от цветове и форми. Много ми припомня на създание на Гауди.
Кратка разходка из това вълшебно място и идва време да се насочваме към пристанището, с цел да се качим на лодката. Напускаме Утила. След няколкочасово пътешестване с рейс идваме в град Сан Педро Сула в Хондурас. Там ще пренощуваме и рано сутринта ще потеглим към Никарагуа. От автогарата взимаме такси. Таксиметровият водач ни натоварва в колата, слиза и потегля нанякъде. Оставя ключовете на таблото и изчезва. В продължение на 5 минути седим в таксито и се чудим какво се случва. Накрая водачът се появява с още двама клиенти. Търсил си е още хора за курса. Наблъскваме се здравата по седалките и до момента в който пътуваме, новодошлото момче, което седи до мен, изтърсва: „ А вие нали знаете, че Сан Педро Сула е разгласен за третия най-опасен град в света? “. Ами не, не знам! Започвам да оглеждам съмнително заобикалящия ме свят от прозореца на таксито. Мръсничко, ниски къщички, прашно, решетки по прозорците на всички улични лафки. Но не мога да преценя — опасно ли ми наподобява или не? Хостелът, в който ще прекараме нощта, се намира в явно състоятелен и спокоен квартал. Къщите са хубави. Но всички са с високи огради и телени мрежи от горната страна, а по тях… тече ток. Значи — тройна отбрана! Местните много съществено се подсигуряват. Добре, ние ще преспим в хостела и всичко ще е наред. Да, но не. Слав желае да излезем на вечеря. Да излизам на вечеря в третия най-опасен град в света с течащ ток по оградите! Не желая, само че пък съм доста гладна, а в хостела няма храна. Добре, ще вървим на вечеря в квартала. Всичко е наред, единствено за какво не си взех бронежилетката. Движа се плахо по улицата, като съм се вкопчила в ръката на Слав. От хостела ни бяха споделили, че има ресторант наоколо, и сме се отправили натам. Всъщност е много умерено. Поотпускам се. Вярно, че на една улица е сложена преграда и има въоръжена защита, само че хайде в този момент, подробности. Пристигаме пред ресторанта. На входа стои приветлив господин с гъст черен мустак. Облечен е в патешко жълта тениска и е с пушка в ръка. Охраната. Много е общителен. Усмихва ни се за добър вечер и ни приветства. Спокойна съм. Ще вечерям охранявана от ухилен и доста мил въоръжен мъж. Заведението е цялостно с младежи, които се смеят и забавляват като всички други младежи във всички други градове. Порциите са големи, а храната — много вкусна. Макар че е навън, в ресторанта не се пуши. Излизам на открито да изпуша една цигара. Разбира се, с приятния господин с жълтата тениска се поздравяваме още веднъж, както изисква положителното образование.
Така приключват историите ни от Хондурас. След няколко часа поемаме към Никарагуа. Какво ли ни чака там?
По специалност, обучение и последни данни Диляна е маркетинг специалист със забележителен опит по специалността си. Обожава животни, обувки, метафизичен диалози „ по женски “ и спектакъл. В свободното си време обича да чете книги, като най-често се потапя толковa надълбоко в тях, че след това й е мъчно да повярва, че не живее в 1984 година, че не е героиня в някой от романите на Харуки Мураками или че на следващия ден няма да се разсъни и да закуси с Бърти Устър. Когато има повече свободно време, Диляна пътува до близки, далечни и доста далечни места, правейки открития за себе си и за света. След това споделя за премеждията и чудесата по пътя си в блога си One Girl Finds. Вдъхновява се от непознати места и от хора, които случват истории. Обожава да написа и мечтае да не стопира.
Източник: momichetata.com
КОМЕНТАРИ