Диво, безкрайно Радомирско хоро: разказ с продължение от Здравка Евтимова
На осми март отново валеше, само че малко и никой не плашеше от шепа снежинки. Тогава имаше събор, това значи скари на открито, хора, сергии и народ от селата, от Перник даже, всички, родили се в тоя богат на камъни и пердах край. Идваха тук, да изпият по греяна ракия, да хапнат кебапчета и пържоли, да видят какво е откраднато и какво е останало след кражбата, само че това не беше чак толкоз значимо.
Защото тогава някои честваха деня на майката, други - на гаджето, трети - просто, че не са се оженили, само че най-важното беше едно диво, голямо като Рила и Пирин хоро. И мъже, и дами след яката каменарка, която се печеше единствено от сливите към Радомир – упорити джанки, които устискваха при дъжд, киша, при суша и вихрушка, при вятър, при горещина, по тази причина ракията, в случай че я пиеш по чаша дневно, прави сърцето ти стомана, нервите - стоманени, а юмрука ти – камък. След няколко стоманени каменарки такова хоро кипваше, че плочките на площада потъваха с два сантиметра. Тогава бабите забравяха за ревматизма, бебета се научаваха да вървят.
Това беше единственият ден, когато никой не крадеше, до четири часа следобяд никой не; никой не се биеше до 10 вечерта, тъй като хорото по този начин му изпиваше неприятното и силата, че човек можеше единствено да обърне още няколко каменарки, да се усмихне на тиква, да прегърне жена си – а това се случваше при женените от 30 години един път на век.
- Бабо, апелирам, хайде да репетираме бързото хоро – сподели хлапето, което този път изобщо не беше облечено в неговата дебела като стена фланела от домашна тъмночервена вълна. Беше в синя памучна фланелка - Втори късмет естествено, само че съвсем като нова, напряко нова.
- Не ме занимавай – отряза тънката, мършава жена, която трошеше в казанчето печени черупки на охлюви. Щеше да прави от това мазило за заболели стави, само че като всички хора в Радомирско с едно око поглеждаше към улицата.
- Хайде, бабо. Всички иска ми се смеят – настоя детето.
В тоя миг дядо ѝ остави вестника, който по-малко четеше, повече подлагаше на критика, хвана хлапето под мишниците, подвигна го съвсем до тавана и сподели:
- Знаеш ли каква тъга видях, до момента в който науча баба ти Елена на Граовското хоро? Още ми е тъга като се сетя – красивото му лице се усмихна и дядото замязя на неуместно хлапе.
- Разкажи ми, разкажи ми – стартира да подскача момичето. - Ще ти изгладя ризата, единствено ми разкажи.
- Баба ти тогава беше по-слаба от в този момент – подхвана Дамян. – Хайде, Еленке, да те науча на Радомирското, а тя вика – „ Не! Ще видят и иска ми се подиграват. “
- Покажи ми по какъв начин го можеш – споделям ѝ.
Тя ми сподели. Аз ухапвам устата да не се дръзвам, само че то не може. Тя подскача като петел с вързани крайници, настава си пръстите, рита паветата. Наду ме смях и като се изхилих, баба ти такова мусене се нацупи, напряко като че някой ѝ одра кожата от лицето. Викам ѝ:
– Аз не се смях на тебе – говоря, а оня някой още повече дере кожа от лицето ѝ. - Хайде, моето момиче, ще те изучавам на Голо бърдо. Там никой няма да види и никой няма да ти се смее, но почтено, Еленке, за смях си, споделям ти, да си го знаеш.
Тя овеси нос като мотика, не ме поглежда, обаче аз си знам – не ѝ дублирам: – „ Хайде, Еленке ”, щото я знаеш - каже ли нещо, баба ти Елена е с дебелоглав за 10 магарета на мост. Ни напред, ни обратно. Тогава, без да запитвам, я хванах. Вдигнах я във въздуха – тя в този момент е конец дебела, тогава още по-мършава беше, напряко транспарантна като водата. Грабвам я аз, тя рита, само че не рита все едно някой ѝ дере кожата, а безшумно рита, гледа да не ме заболи. Познавам я аз нея.
- Не беше по този начин. Ритах мощно – възрази баба Елена над дървената купа, в която стриваше черупките на горките охлюви.
- Слабо риташе и аз я пренесох през улицата. Хората видяха и викат: - „ А бе, Дамяне, да не би таз тънка булчица да я водиш да я колиш бе? Но аз нищо не обясних. Знаеш го къде е Голо бърдо, доста крачки място до такава степен, два часа я носих. По едно време баба ти вика:
– Пусни ме, Даме, да не се измориш. Жал ми е за тебе – и аз нали съм малоумен, пуснах я. А тя - беж да я няма. Хвърчи като хвърчило, дългокрака, аз съм я държал и мъкнал на ръце час и недостатък минути. Но не на мен такива бягства. Хванах я и дай нагоре още веднъж. Изкачих я точно на Голо бърдо. Но преди този момент нямах повече мощ и споделям:
- Моля те, Еленке, капнах, изцедих се. Повърви малко пеш, да умря.
Знаеш ли какво направи тя? „ Добре “ – това сподели.
Пуснах я, тя се опита да вдигне мене.
За повдигане, ме подвигна, само че ме носи единствено три крачки. Отпочинахме и се залових да я изучавам Радомирското хоро. Съгласен съм още един път да я нося до Голо бърдо, до върха, само че да не изучавам баба ти Елена да играе Радомирското.
- Лъже! – обади над черупките на охлювите мършавата жена, само че дядо Дамян в никакъв случай до момента не беше лъгал. Сигурно и в този момент не лъжеше.
- Хайде, внучке Дамянке, да изучавам тебе. Дано не си като баба ти.
Той стартира да свири с уста и леко, като че нямаше крайници, а вятър, подхвана стъпките. Хем стъпваше, хем подскачаше, хем приклякваше – едноетажната къща се удиви и се разклати, след него Дамяна стартира да стъпва, хем подскача, хем подкляква, хем към тавана лети.
- Ма ти изобщо не си като баба ти! – удиви се дядо Дамян. – Лястовица си. Ти можеш да играеш Радомирското. Кой те е учил?
- Баба ми споделяше да играя хоро, като не ми се чете. Аз си пусках Радомирското по телефона, гледах и играх.
- Личи какъв брой си чела – сподели тъмно, само че в действителност не чак толкоз тъмно мършавата жена.
На осми март тя не облече нищо от Втори късмет, нагизди детето с нови джинси, нови ботуши, ново яке от предходната година - Първи късмет. И тя се нагизди. Изчака и дядо Дамян да се наконти. Той просто навлече панталон и яке, среса се и толкова. Щом се демонстрираха на улицата, всички гледаха него – доста красота имаше в това дърто лице.
Само на осми март Дамяна виждаше баба си да обръща две следващи чаши каменарка. Дядо ѝ също обърна – три следващи - само че баба Елена нищо не загатна, като че ли не го бе видяла. Хората до тях, съседи пришълци от Перник и София, зарязали колите си до площада, също обръщаха каменарки – кой какъв брой може, и всичко се захилило на ряпа, всичко радостно, като че ли веднага ще зине да пее.
Изведнъж тресна страхотна музика.
То акордеон - дракон, дядо Васил, мургав, заплашителен, най-високият мъж в Радомирско, тъпанът голям като Ситроенчето на кметицата, с акордеона – синът на дядо Васил, а какъв тромпет, ах, какъв тромпет! Такъв не се е раждал на никое място. И кой свири на него – жена! Боже, къде си, бързо ела я да я видиш – висока, кафява, хубава като полето към Радомир, като Голо бърдо велика - Галинка, снахата на дядо Васил, майката на Васко, внучето, свиреше с Бога, отвъд Бога и народът слисан спря да обръща каменарка. Какво хоро изсвири тоя тромпет – отсам до слънцето и Господ, до майката на Господ, най-тачената, най-обичаната Дева Мария - и се връщаше хорото при народа цялото от злато, мощно и крепко.
Хората се награбиха за ръце, оставиха чаши напряко на плочките, от горната страна ги ръсеше дъжд, само че на кой му пука, Васил, най-високият, най-мургавият в Радомирско, не човек, а гора, блъскаше тъпана по този начин, щото като че ли сърцето му беше гора, камък и небе по едно и също време. Синът му и той разтягаше акордеона отсам до Гърция. Акордеонът ревеше и свиреше, само че най-красивото беше оня див, златен, голям тромпет на Галинката, дето знаеше къде да акцентира, къде да ритне и къде да литне.
Изви се ужасно хоро, като че стоте индивида бяха един човек с едно сърце, с един нос - и Боже Господи се беше хванал на хорото, само че не го водеше. Водеше го един толкоз прекрасен и хубав човек, че хората викаха: „ Голям си! “. Това беше Дамян, прочут като Красивийо, мъжът на Елена билкарката, само че той беше още по-известен като познавач по Правото, най-големия познавач по Кривото и по Радомирското хоро, по ръченицата, по Тъпканото, по Чорбаджийското, дори по Дунавското хоро беше познавач Дамян.
И като водеше той хорото на тоя празник и събор за Света Богородица и за всички майки, които тя закриляше, се знаеше – тук ще се родят доста деца. Здрави деца, хубави и самун ще има за всички на инат на обири и хайдуци. Ще има лица ей такива усмихнати, тъй като хорото е най огромният ритник против неприятното. Дръж се, земьо, шоп те гази! Но хората тука не бяха шопи, а граовци. Тук, към Радомир, растеше най-големият грах, то не грах, а гюле, а листата му зелени, зелени – като очите на множеството граовци, като музиката от тоя страховит тромпет на Галинката, която на никое място не беше учила музика, единствено слушаше мъжа си, слушаше свекър си и сама свиреше, хем повече от мъж и от свекър, взети дружно.
На опашката на хорото се бяха наловили девойки и момчета, след тях дребни дечица, една такива запетайки, тирета и точки, всички облечени в Първи късмет. С нови ботушки шляпаха и биеха плочките, водата и дъждът се изпаряваха от напън и беше по този начин хубаво, по този начин сладко, че последното дете на опашката на хорото - едно дете с нови ботуши като всички други деца, едно момиче с ново яке от предходната година - скачаше към облаците, редеше стъпките, приклякваше и тичаше, и не се знаеше това краят на хорото ли е, началото ли е, а лицето на детето грееше, грееше, грееше като месечинка.
Някъде към края на хорото една висока, мършава жена в ново палто отпреди четири години, само че Първи късмет, рипаше и мяташе крайници - къде правилно, повече сбъркано, само че никой не ѝ придиряше.
- Давай, Елено! - подвикна някой и добре че дамата не го чу, тъй като щеше да се обърка и да закове на място.
Едно фино и високо момче, и то цялото облечено в Първи късмет, само че не от предходната година, не отпреди три години, даже не и отпреди пет месеца, не играеше на хорото. Това момче не си бе поставило оная шапка, в която Галинка, майка му, беше изплела с всички цветове, с де що конци имаше в панера под леглото. Това момче имаше доста чист Втори късмет каскет, съвсем като нов, напряко нов.
Това момче беше запасало на гърдите си един голям акордеон – той беше не на дядо му Васко, не на чичо му, а на прародител му Васил от Втори Радомирски Пехотен Полк, където го бяха ранили при Драва. Него бяха ранили, само че тъпанът му бе останал цялостен и дружно с ордена за смелост с лента, който бащата на Васко бе заковал у дома на стената, прадядото на момчето бе получил подарък тоя очукан акордеон.
Сега момчето, Васко, го разтягаше, разтягаше го колкото може и повече в сравнение с можеше. Докато свиреше, пееше колкото му глас държи и повече, в сравнение с му глас държи, и се усмихваше.
Как го правеше, хем да свири, хем да пее, хем да се усмихва – ей това нещо никой не можеше да изясни.
Само голямото, диво, безпределно Радомирско хоро!
Защото тогава някои честваха деня на майката, други - на гаджето, трети - просто, че не са се оженили, само че най-важното беше едно диво, голямо като Рила и Пирин хоро. И мъже, и дами след яката каменарка, която се печеше единствено от сливите към Радомир – упорити джанки, които устискваха при дъжд, киша, при суша и вихрушка, при вятър, при горещина, по тази причина ракията, в случай че я пиеш по чаша дневно, прави сърцето ти стомана, нервите - стоманени, а юмрука ти – камък. След няколко стоманени каменарки такова хоро кипваше, че плочките на площада потъваха с два сантиметра. Тогава бабите забравяха за ревматизма, бебета се научаваха да вървят.
Това беше единственият ден, когато никой не крадеше, до четири часа следобяд никой не; никой не се биеше до 10 вечерта, тъй като хорото по този начин му изпиваше неприятното и силата, че човек можеше единствено да обърне още няколко каменарки, да се усмихне на тиква, да прегърне жена си – а това се случваше при женените от 30 години един път на век.
- Бабо, апелирам, хайде да репетираме бързото хоро – сподели хлапето, което този път изобщо не беше облечено в неговата дебела като стена фланела от домашна тъмночервена вълна. Беше в синя памучна фланелка - Втори късмет естествено, само че съвсем като нова, напряко нова.
- Не ме занимавай – отряза тънката, мършава жена, която трошеше в казанчето печени черупки на охлюви. Щеше да прави от това мазило за заболели стави, само че като всички хора в Радомирско с едно око поглеждаше към улицата.
- Хайде, бабо. Всички иска ми се смеят – настоя детето.
В тоя миг дядо ѝ остави вестника, който по-малко четеше, повече подлагаше на критика, хвана хлапето под мишниците, подвигна го съвсем до тавана и сподели:
- Знаеш ли каква тъга видях, до момента в който науча баба ти Елена на Граовското хоро? Още ми е тъга като се сетя – красивото му лице се усмихна и дядото замязя на неуместно хлапе.
- Разкажи ми, разкажи ми – стартира да подскача момичето. - Ще ти изгладя ризата, единствено ми разкажи.
- Баба ти тогава беше по-слаба от в този момент – подхвана Дамян. – Хайде, Еленке, да те науча на Радомирското, а тя вика – „ Не! Ще видят и иска ми се подиграват. “
- Покажи ми по какъв начин го можеш – споделям ѝ.
Тя ми сподели. Аз ухапвам устата да не се дръзвам, само че то не може. Тя подскача като петел с вързани крайници, настава си пръстите, рита паветата. Наду ме смях и като се изхилих, баба ти такова мусене се нацупи, напряко като че някой ѝ одра кожата от лицето. Викам ѝ:
– Аз не се смях на тебе – говоря, а оня някой още повече дере кожа от лицето ѝ. - Хайде, моето момиче, ще те изучавам на Голо бърдо. Там никой няма да види и никой няма да ти се смее, но почтено, Еленке, за смях си, споделям ти, да си го знаеш.
Тя овеси нос като мотика, не ме поглежда, обаче аз си знам – не ѝ дублирам: – „ Хайде, Еленке ”, щото я знаеш - каже ли нещо, баба ти Елена е с дебелоглав за 10 магарета на мост. Ни напред, ни обратно. Тогава, без да запитвам, я хванах. Вдигнах я във въздуха – тя в този момент е конец дебела, тогава още по-мършава беше, напряко транспарантна като водата. Грабвам я аз, тя рита, само че не рита все едно някой ѝ дере кожата, а безшумно рита, гледа да не ме заболи. Познавам я аз нея.
- Не беше по този начин. Ритах мощно – възрази баба Елена над дървената купа, в която стриваше черупките на горките охлюви.
- Слабо риташе и аз я пренесох през улицата. Хората видяха и викат: - „ А бе, Дамяне, да не би таз тънка булчица да я водиш да я колиш бе? Но аз нищо не обясних. Знаеш го къде е Голо бърдо, доста крачки място до такава степен, два часа я носих. По едно време баба ти вика:
– Пусни ме, Даме, да не се измориш. Жал ми е за тебе – и аз нали съм малоумен, пуснах я. А тя - беж да я няма. Хвърчи като хвърчило, дългокрака, аз съм я държал и мъкнал на ръце час и недостатък минути. Но не на мен такива бягства. Хванах я и дай нагоре още веднъж. Изкачих я точно на Голо бърдо. Но преди този момент нямах повече мощ и споделям:
- Моля те, Еленке, капнах, изцедих се. Повърви малко пеш, да умря.
Знаеш ли какво направи тя? „ Добре “ – това сподели.
Пуснах я, тя се опита да вдигне мене.
За повдигане, ме подвигна, само че ме носи единствено три крачки. Отпочинахме и се залових да я изучавам Радомирското хоро. Съгласен съм още един път да я нося до Голо бърдо, до върха, само че да не изучавам баба ти Елена да играе Радомирското.
- Лъже! – обади над черупките на охлювите мършавата жена, само че дядо Дамян в никакъв случай до момента не беше лъгал. Сигурно и в този момент не лъжеше.
- Хайде, внучке Дамянке, да изучавам тебе. Дано не си като баба ти.
Той стартира да свири с уста и леко, като че нямаше крайници, а вятър, подхвана стъпките. Хем стъпваше, хем подскачаше, хем приклякваше – едноетажната къща се удиви и се разклати, след него Дамяна стартира да стъпва, хем подскача, хем подкляква, хем към тавана лети.
- Ма ти изобщо не си като баба ти! – удиви се дядо Дамян. – Лястовица си. Ти можеш да играеш Радомирското. Кой те е учил?
- Баба ми споделяше да играя хоро, като не ми се чете. Аз си пусках Радомирското по телефона, гледах и играх.
- Личи какъв брой си чела – сподели тъмно, само че в действителност не чак толкоз тъмно мършавата жена.
На осми март тя не облече нищо от Втори късмет, нагизди детето с нови джинси, нови ботуши, ново яке от предходната година - Първи късмет. И тя се нагизди. Изчака и дядо Дамян да се наконти. Той просто навлече панталон и яке, среса се и толкова. Щом се демонстрираха на улицата, всички гледаха него – доста красота имаше в това дърто лице.
Само на осми март Дамяна виждаше баба си да обръща две следващи чаши каменарка. Дядо ѝ също обърна – три следващи - само че баба Елена нищо не загатна, като че ли не го бе видяла. Хората до тях, съседи пришълци от Перник и София, зарязали колите си до площада, също обръщаха каменарки – кой какъв брой може, и всичко се захилило на ряпа, всичко радостно, като че ли веднага ще зине да пее.
Изведнъж тресна страхотна музика.
То акордеон - дракон, дядо Васил, мургав, заплашителен, най-високият мъж в Радомирско, тъпанът голям като Ситроенчето на кметицата, с акордеона – синът на дядо Васил, а какъв тромпет, ах, какъв тромпет! Такъв не се е раждал на никое място. И кой свири на него – жена! Боже, къде си, бързо ела я да я видиш – висока, кафява, хубава като полето към Радомир, като Голо бърдо велика - Галинка, снахата на дядо Васил, майката на Васко, внучето, свиреше с Бога, отвъд Бога и народът слисан спря да обръща каменарка. Какво хоро изсвири тоя тромпет – отсам до слънцето и Господ, до майката на Господ, най-тачената, най-обичаната Дева Мария - и се връщаше хорото при народа цялото от злато, мощно и крепко.
Хората се награбиха за ръце, оставиха чаши напряко на плочките, от горната страна ги ръсеше дъжд, само че на кой му пука, Васил, най-високият, най-мургавият в Радомирско, не човек, а гора, блъскаше тъпана по този начин, щото като че ли сърцето му беше гора, камък и небе по едно и също време. Синът му и той разтягаше акордеона отсам до Гърция. Акордеонът ревеше и свиреше, само че най-красивото беше оня див, златен, голям тромпет на Галинката, дето знаеше къде да акцентира, къде да ритне и къде да литне.
Изви се ужасно хоро, като че стоте индивида бяха един човек с едно сърце, с един нос - и Боже Господи се беше хванал на хорото, само че не го водеше. Водеше го един толкоз прекрасен и хубав човек, че хората викаха: „ Голям си! “. Това беше Дамян, прочут като Красивийо, мъжът на Елена билкарката, само че той беше още по-известен като познавач по Правото, най-големия познавач по Кривото и по Радомирското хоро, по ръченицата, по Тъпканото, по Чорбаджийското, дори по Дунавското хоро беше познавач Дамян.
И като водеше той хорото на тоя празник и събор за Света Богородица и за всички майки, които тя закриляше, се знаеше – тук ще се родят доста деца. Здрави деца, хубави и самун ще има за всички на инат на обири и хайдуци. Ще има лица ей такива усмихнати, тъй като хорото е най огромният ритник против неприятното. Дръж се, земьо, шоп те гази! Но хората тука не бяха шопи, а граовци. Тук, към Радомир, растеше най-големият грах, то не грах, а гюле, а листата му зелени, зелени – като очите на множеството граовци, като музиката от тоя страховит тромпет на Галинката, която на никое място не беше учила музика, единствено слушаше мъжа си, слушаше свекър си и сама свиреше, хем повече от мъж и от свекър, взети дружно.
На опашката на хорото се бяха наловили девойки и момчета, след тях дребни дечица, една такива запетайки, тирета и точки, всички облечени в Първи късмет. С нови ботушки шляпаха и биеха плочките, водата и дъждът се изпаряваха от напън и беше по този начин хубаво, по този начин сладко, че последното дете на опашката на хорото - едно дете с нови ботуши като всички други деца, едно момиче с ново яке от предходната година - скачаше към облаците, редеше стъпките, приклякваше и тичаше, и не се знаеше това краят на хорото ли е, началото ли е, а лицето на детето грееше, грееше, грееше като месечинка.
Някъде към края на хорото една висока, мършава жена в ново палто отпреди четири години, само че Първи късмет, рипаше и мяташе крайници - къде правилно, повече сбъркано, само че никой не ѝ придиряше.
- Давай, Елено! - подвикна някой и добре че дамата не го чу, тъй като щеше да се обърка и да закове на място.
Едно фино и високо момче, и то цялото облечено в Първи късмет, само че не от предходната година, не отпреди три години, даже не и отпреди пет месеца, не играеше на хорото. Това момче не си бе поставило оная шапка, в която Галинка, майка му, беше изплела с всички цветове, с де що конци имаше в панера под леглото. Това момче имаше доста чист Втори късмет каскет, съвсем като нов, напряко нов.
Това момче беше запасало на гърдите си един голям акордеон – той беше не на дядо му Васко, не на чичо му, а на прародител му Васил от Втори Радомирски Пехотен Полк, където го бяха ранили при Драва. Него бяха ранили, само че тъпанът му бе останал цялостен и дружно с ордена за смелост с лента, който бащата на Васко бе заковал у дома на стената, прадядото на момчето бе получил подарък тоя очукан акордеон.
Сега момчето, Васко, го разтягаше, разтягаше го колкото може и повече в сравнение с можеше. Докато свиреше, пееше колкото му глас държи и повече, в сравнение с му глас държи, и се усмихваше.
Как го правеше, хем да свири, хем да пее, хем да се усмихва – ей това нещо никой не можеше да изясни.
Само голямото, диво, безпределно Радомирско хоро!
Източник: offnews.bg
КОМЕНТАРИ