На някои тази история може да се стори банална, но

На някои тази история може да се стори банална, само че за мен е най-голямата ми драма.
Нямам братя и сестри, само дете на родителите си съм. Никога не съм била глезена, само че и не съм възпитавана прекомерно строго.
То нямаше и защо да ми се карат, тъй като бях тиха и послушна и като напълно дребна, и след това в учебно заведение.
Бях доста привързана към тях и избрах да аплайвам в университета в родния ми град, тъй като не можех да си показва, че ще пребивавам надалеч от у дома.
Още в първи курс се срещнах с Ивайло. Сближихме се последователно и аз се влюбих надълбоко и енергично. Той беше първата ми тръпка, с чисто сърце мога да кажа, огромна обич. Обичах го доста, тъй като за мен беше подготвен на всичко.

Той ме извади от затворения живот, който водех, преди да го познавам, направи ме по-смела, абе – с него разцъфнах. Това виждаха и нашите и настояха да ги срещна с него.
Аз обаче дълго отлагах, тъй като имах предусещане, че няма да го харесат. Но в един миг към този момент в действителност трябваше да го заведа вкъщи. За жал страховете ми се оправдаха.
Още с влизането му у дома майка ми и татко ми безусловно го подложиха на пресечен разпит – от кое място е, с какво се занимават родителите му, какво счита да прави, като приключи, какви са желанията му към мен.
Аз стоях и се потях, цялата пламнала, и си мислех, че в случай че съм на негово място, до момента да съм си тръгнала.
Ивайло обаче героичен устоя. Отговаряше им умерено и с усмивка, само че те не останаха удовлетворени и когато той си потегли, се захванаха с мен.
Един през различен ме нападнаха и ми обясняваха, че това момче не е за мен, че е от най-обикновено семейство и с него няма да съм щастлива.
Че колкото и да се обичаме, нямаме ли пари, един ден любовта ни ще си отиде, тъй като бедността и мизерията ще я прогонят.

Освен това бил от другия завършек на България и те нямало да понесат мисълта единствената им щерка да живее на 400 км от тях. Знаех, че не са прави, усещах го, само че не открих сили да им се опълчва и да послушам сърцето си.
На идващия ден споделих на Ивайло, че би трябвало да се разделим. Беше тъкмо след сесията, в края на образователната година. Той нищо не сподели. Просто ми обърна тил и си потегли. Във втори курс не се появи и от сътрудниците разбрах, че се е трансферирал да учи в София.
Душата ме болеше, а сърцето ми остана празно, само че не умрях от тъга. Просто продължих напред. Малко преди да завърша, се омъжих чинно за този, който избраха майка ми и татко ми. Не беше брак по обич, беше договорка.
На сватбата може би най-щастливи бяха те, а на мен ми беше все тая.
Днес съм на 33, имам две деца и пребивавам с мъж, за който съм даденост. Да, имам пари, домът ми е обзаведен съвременно – чист и спретнат.

Съпругът ми непрестанно ми повтаря, че би трябвало да съм му признателна до живот, че ми обезпечава този разкош.
Знам, че има любовници, че харчи пари и за тях и въобще не си прави труда да го крие. Целият град е в течение на безразборните му връзки и шушука зад тила ми. Ако го обичах, сигурно щях да пострадвам, само че почтено казано, не се изтезавам.
Родителите ми, като виждат какво става, не смеят да ме погледнат в очите, тъй като се усещат отговорни. Само един път татко ми ми сподели, гледайки в земята: „ Май не трябваше да те разделяме с Ивайло… “ Да, МАЙ не трябваше, само че към този момент е късно.
Послушах ги и сама провалих живота си.
Цвета