Енчо Керязов: Обичай смело
На 6 март разпростирам „ Обичай самоуверено “ - биография на огромния български актьор Енчо Керязов, един от най-успешните еквилибристи в целия свят. Премиерата на книгата ще се състои на 28 март от 19:00 часа в Клуб 1.
„ Обичай самоуверено. Разговори с Александра Александрова “ е история, отдадена на любовта към цирковото изкуство и преследването на фантазиите. Чрез тази книга Енчо Керязов се потапя в спомените си и още веднъж изминава дългия път, по който върви към този момент 30 години. Разказът потегля от най-ранните му мемоари в спорта и акробатиката, продължава през усърдния труд, който поставя, с цел да се трансформира в един от най-хубавите еквилибристи в света, не пропуща да запознае читателите с огромните хора, срещнали го по пътя към върха, стига до най-пищните циркови международни подиуми и най-после прави непредвиден завой до общината в град Ямбол. „ Обичай самоуверено “ ни напомня какъв брой е значимо да сме отдадени на това, на което усещаме, че принадлежим. Колкото и изненади да сервира животът, в случай че имаме нужното самообладание, най-после постоянно ще се озовем при огромната обич, с мисълта за която сме заспивали и сме се будили дълги години.
Енчо Керязов е роден на 15 октомври 1973-a в Елхово. Започва да се занимава с акробатика на 6-годишна възраст. Завършва спортно учебно заведение и влиза в националния ни тим по акробатика. По-късно става цирков акробат и гастролира в Австрия, Германия, Финландия, Англия, Испания и други, а след 2000 година стартира независима кариера на еквилибрист. През 2007-a получава премията „ Сребърен смешник “ на международния цирков фестивал в Монте Карло. Този приз му носи привилегията да подпише седемгодишен договор с най-престижния цирк на Евросъюза – „ Ронкали “ и да бъде най-скъпо платеният български цирков актьор сега. От 2010-a Енчо Керязов има фондация на негово име, подпомагаща българските гении в областта на изкуствата и спорта. През 2019 година Енчо става заместник-кмет на Ямбол.
Предлагаме ви и фрагмент от книгата, която излиза със знака на „ Колибри “:
„ Малко неща в този живот са по-вълнуващи от първите срещи. С хората, с приятелите, с любовниците, със себе си. Първото е вълшебно и магично. Привлича те и се влюбваш. Не знаеш какво следва и ти е неразбираемо дали и какви затруднения предстоят. А те в един миг идват и ти го знаеш, само че първите срещи са нещо интимно. Нещо доста персонално.
Никога няма да не помни първата си среща с цирка. Бях на пет години. Честно казано, даже не мисля, че имам каквито и да е съзнателни мемоари преди този ден. С моето семейство живеехме в село Бояново, което се намира някъде сред Ямбол и Елхово. Родителите ми се занимаваха с преподавателска активност там. Баща ми беше шеф в учебно заведение за комбайнери и трактористи, а майка ми – детска учителка. Настъпи ден, в който предстоеше да ме заведат на цирк за първи път. Голямо събитие си беше. Трябваше да отидем до Елхово, което е на близо петнайсет километра от Бояново. По тези обитаеми места, изключително в дребните селца, и до през днешния ден като че ли най-голямата атракция са сватбите, музиката и кукерите, които са доста известни в този край. Това е. Няма нищо друго, което да се случва. Появата на цирковата шатра в региона сама по себе си беше огромно събитие, невероятна атракция.
Помня, че първото нещо, което изпитах, когато се изправих пред шатрата, беше единствено и само потрес. Шок от всичко. Всеки един от детайлите, които бяха пред очите ми, помня и до през днешния ден. Най-красивото нещо, което съм виждал. Няма да не помни по какъв начин се почувствах при типа на огромната палатка, вагоните, караваните… Никога не си и бях представял, че съществуват толкоз големи палатки. Можете ли да повярвате в какъв брой стеснен свят съм живял тогава? Едно село с два автомобила. Сватбата, кукерите. Кукерите, сватбата. Тогава имах едно колело… което даже не беше мое. Сестра ми ми го даваше от време на време. И обикалях с него по през целия ден, радвах се ужасно. Но нищо не може да се мери с чувството от първата ми среща с цирковата палатка. Ами вагоните? Разглеждах ги, зинал с удивление. Виждах, че са пригодени за живеене. Гледах ги в унес. Сякаш бяха магия. Имаха съвършени дребни перденца и верандички. Дори помня, че начело на няколко места се виждаше и красиво мушкато. Предстоеше ми да прекрача прага на шатрата и животът ми напълно щеше да се промени. Макар и тогава да не го знаех, усещах, че нещо в мен към този момент е друго. Още до момента в който преглеждах извън, към този момент бях обаян от цирка.
Когато направих първата крачка и прекосих прага на шатрата, това, което ме сграбчи мигновено, беше оркестърът. Нямаше нищо общо с музикантите, които бях виждал по селските сватби. Тук нямаше и диря от гайди или кавали. На тяхно място звучаха тромпети и саксофони. Гледах тези красиви, лъскави, златни принадлежности, които даже не съм си представял, че съществуват. Направиха ми ужасно усещане облеклото и вниманието към детайла. Музикантите бяха с бели костюми и всичко изглеждаше превъзходно. Около тях се носеше празнично, радостно въодушевление. В идващия миг внезапно осъзнах, че програмата към този момент е почнала. Днес не мога да си спомня елементи от осъществяванията на манежа, само че като затворя очи, към момента ясно виждам трупата на акробати Ковачеви. Изпълняваха номера си под съпровода на национална музика и облеклото им мощно наподобяваше класическа носия, само че стоеше напълно друго от всички обичайни облекла, които познавах. Костюмите им бяха обсипани с пайети и блестящи камъни. Онемях при тази панорама. Всичко това ми се струваше нереално. Сякаш бях попаднал в различен свят. Участваха и деца, които бяха малко по-големи от мен, само че се справяха феноменално. Изпълняваха доста забавни номера и бях безусловно изумен от салтата и прецизната им техника. В тази секунда си споделих: „ Край. Това е огромна магия “.
Слушам по какъв начин Енчо приказва за първата си среща с цирка и не мога и за секунда да си показва, че този човек би могъл да се посвети на нещо друго. Гледам го и следя очите му. Чувам тоновете на гласа му. Виждам усмивката и детското неспокойствие, които не може да скрие. Успял е да ги запази и до през днешния ден. Тепърва следва да узная цялата му история, само че някак, колкото и изхабено да звучи, погледът му в действителност се трансформира единствено при споменаването на цирковите шатри, костюмите, трупите, музиката… След толкоз години продължава да приказва с обич за това изкуство. Когато Енчо за пръв път се е срещнал с цирка, аз не съм била там. Не съм била до него в Елхово, даже не съм била родена. Но в този момент имам чувството, че го познавам. Винаги когато виждам насладата в очите му, в съзнанието ми изплува обликът на възхитеното и омагьосано дете, което стои пред палатката в Елхово и към момента не знае, че единствено една дребна крачка го дели от вълшебния свят, в който следва да влезе. Спирам да следя и не преставам да чувам с усмивка. Защото той още е там. Още е в палатката в Елхово.
Гледах и другите актьори. Отвсякъде изскачаха едни красиви и изящни дами с по този начин обилни костюми и толкоз впечатляващи прически и гримове… В тези години бях същински сюрпризиран от това, което виждам. Все отново приказваме за времена, в които нямахме интернет и на практика беше невероятно да се докоснем до сходна магия. Това е, което помня от първата ми среща. Тя и до през днешния ден си остава специфична. Срещата ми с цирка не е като никоя друга в живота ми.
Енчо прави пауза и някак замечтано поглежда настрана. Изчаквам момента и не го преустановявам. След няколко секунди го запитвам какво се е случило след тази среща. Защото желая да знам. Любопитно ми е по какъв начин това малко, към този момент омагьосано дете е траяло с живота си. Всяко хлапе се ентусиазира от неразбираемата, само че опияняваща хубост на изкуството. Помня, че аз примерно след „ Карибски пирати “ желаех да стана корсар. Но на идващия ден ми мина. А Енчо е траял да копнее да бъде корсар. И е съумял. Гледах го и се чудех дали още тогава е схванал, че цялостен живот ще бъде един незабравим корсар на манежа…
Всичко зависи от това какъв брой надълбоко влиза желанието в теб. То нахлува внезапно, а нахлуе ли, няма избавление. В онази секунда аз разбрах, че желая да стана акробат. Видях тези хора, които се превъртаха по този начин красиво, и просто пожелах да ходя по техния път и да бъда като тях. Никога не бях виждал сходни летящи хора. Дори нямах ясна визия дали са акробати, гимнастици или пък просто… летящи хора. Знаех единствено, че желая един ден да бъда като тях, на тяхното място. Когато се прибрах вкъщи, незабавно започнах да върша кълбета в спалнята и да се прехвърлям по този начин, както мога. На баща не му лиши доста време да разбере за какъв брой твърдоглав възторг става дума и доста скоро по-късно към този момент имах лост в двора... “
„ Обичай самоуверено. Разговори с Александра Александрова “ е история, отдадена на любовта към цирковото изкуство и преследването на фантазиите. Чрез тази книга Енчо Керязов се потапя в спомените си и още веднъж изминава дългия път, по който върви към този момент 30 години. Разказът потегля от най-ранните му мемоари в спорта и акробатиката, продължава през усърдния труд, който поставя, с цел да се трансформира в един от най-хубавите еквилибристи в света, не пропуща да запознае читателите с огромните хора, срещнали го по пътя към върха, стига до най-пищните циркови международни подиуми и най-после прави непредвиден завой до общината в град Ямбол. „ Обичай самоуверено “ ни напомня какъв брой е значимо да сме отдадени на това, на което усещаме, че принадлежим. Колкото и изненади да сервира животът, в случай че имаме нужното самообладание, най-после постоянно ще се озовем при огромната обич, с мисълта за която сме заспивали и сме се будили дълги години.
Енчо Керязов е роден на 15 октомври 1973-a в Елхово. Започва да се занимава с акробатика на 6-годишна възраст. Завършва спортно учебно заведение и влиза в националния ни тим по акробатика. По-късно става цирков акробат и гастролира в Австрия, Германия, Финландия, Англия, Испания и други, а след 2000 година стартира независима кариера на еквилибрист. През 2007-a получава премията „ Сребърен смешник “ на международния цирков фестивал в Монте Карло. Този приз му носи привилегията да подпише седемгодишен договор с най-престижния цирк на Евросъюза – „ Ронкали “ и да бъде най-скъпо платеният български цирков актьор сега. От 2010-a Енчо Керязов има фондация на негово име, подпомагаща българските гении в областта на изкуствата и спорта. През 2019 година Енчо става заместник-кмет на Ямбол.
Предлагаме ви и фрагмент от книгата, която излиза със знака на „ Колибри “:
„ Малко неща в този живот са по-вълнуващи от първите срещи. С хората, с приятелите, с любовниците, със себе си. Първото е вълшебно и магично. Привлича те и се влюбваш. Не знаеш какво следва и ти е неразбираемо дали и какви затруднения предстоят. А те в един миг идват и ти го знаеш, само че първите срещи са нещо интимно. Нещо доста персонално.
Никога няма да не помни първата си среща с цирка. Бях на пет години. Честно казано, даже не мисля, че имам каквито и да е съзнателни мемоари преди този ден. С моето семейство живеехме в село Бояново, което се намира някъде сред Ямбол и Елхово. Родителите ми се занимаваха с преподавателска активност там. Баща ми беше шеф в учебно заведение за комбайнери и трактористи, а майка ми – детска учителка. Настъпи ден, в който предстоеше да ме заведат на цирк за първи път. Голямо събитие си беше. Трябваше да отидем до Елхово, което е на близо петнайсет километра от Бояново. По тези обитаеми места, изключително в дребните селца, и до през днешния ден като че ли най-голямата атракция са сватбите, музиката и кукерите, които са доста известни в този край. Това е. Няма нищо друго, което да се случва. Появата на цирковата шатра в региона сама по себе си беше огромно събитие, невероятна атракция.
Помня, че първото нещо, което изпитах, когато се изправих пред шатрата, беше единствено и само потрес. Шок от всичко. Всеки един от детайлите, които бяха пред очите ми, помня и до през днешния ден. Най-красивото нещо, което съм виждал. Няма да не помни по какъв начин се почувствах при типа на огромната палатка, вагоните, караваните… Никога не си и бях представял, че съществуват толкоз големи палатки. Можете ли да повярвате в какъв брой стеснен свят съм живял тогава? Едно село с два автомобила. Сватбата, кукерите. Кукерите, сватбата. Тогава имах едно колело… което даже не беше мое. Сестра ми ми го даваше от време на време. И обикалях с него по през целия ден, радвах се ужасно. Но нищо не може да се мери с чувството от първата ми среща с цирковата палатка. Ами вагоните? Разглеждах ги, зинал с удивление. Виждах, че са пригодени за живеене. Гледах ги в унес. Сякаш бяха магия. Имаха съвършени дребни перденца и верандички. Дори помня, че начело на няколко места се виждаше и красиво мушкато. Предстоеше ми да прекрача прага на шатрата и животът ми напълно щеше да се промени. Макар и тогава да не го знаех, усещах, че нещо в мен към този момент е друго. Още до момента в който преглеждах извън, към този момент бях обаян от цирка.
Когато направих първата крачка и прекосих прага на шатрата, това, което ме сграбчи мигновено, беше оркестърът. Нямаше нищо общо с музикантите, които бях виждал по селските сватби. Тук нямаше и диря от гайди или кавали. На тяхно място звучаха тромпети и саксофони. Гледах тези красиви, лъскави, златни принадлежности, които даже не съм си представял, че съществуват. Направиха ми ужасно усещане облеклото и вниманието към детайла. Музикантите бяха с бели костюми и всичко изглеждаше превъзходно. Около тях се носеше празнично, радостно въодушевление. В идващия миг внезапно осъзнах, че програмата към този момент е почнала. Днес не мога да си спомня елементи от осъществяванията на манежа, само че като затворя очи, към момента ясно виждам трупата на акробати Ковачеви. Изпълняваха номера си под съпровода на национална музика и облеклото им мощно наподобяваше класическа носия, само че стоеше напълно друго от всички обичайни облекла, които познавах. Костюмите им бяха обсипани с пайети и блестящи камъни. Онемях при тази панорама. Всичко това ми се струваше нереално. Сякаш бях попаднал в различен свят. Участваха и деца, които бяха малко по-големи от мен, само че се справяха феноменално. Изпълняваха доста забавни номера и бях безусловно изумен от салтата и прецизната им техника. В тази секунда си споделих: „ Край. Това е огромна магия “.
Слушам по какъв начин Енчо приказва за първата си среща с цирка и не мога и за секунда да си показва, че този човек би могъл да се посвети на нещо друго. Гледам го и следя очите му. Чувам тоновете на гласа му. Виждам усмивката и детското неспокойствие, които не може да скрие. Успял е да ги запази и до през днешния ден. Тепърва следва да узная цялата му история, само че някак, колкото и изхабено да звучи, погледът му в действителност се трансформира единствено при споменаването на цирковите шатри, костюмите, трупите, музиката… След толкоз години продължава да приказва с обич за това изкуство. Когато Енчо за пръв път се е срещнал с цирка, аз не съм била там. Не съм била до него в Елхово, даже не съм била родена. Но в този момент имам чувството, че го познавам. Винаги когато виждам насладата в очите му, в съзнанието ми изплува обликът на възхитеното и омагьосано дете, което стои пред палатката в Елхово и към момента не знае, че единствено една дребна крачка го дели от вълшебния свят, в който следва да влезе. Спирам да следя и не преставам да чувам с усмивка. Защото той още е там. Още е в палатката в Елхово.
Гледах и другите актьори. Отвсякъде изскачаха едни красиви и изящни дами с по този начин обилни костюми и толкоз впечатляващи прически и гримове… В тези години бях същински сюрпризиран от това, което виждам. Все отново приказваме за времена, в които нямахме интернет и на практика беше невероятно да се докоснем до сходна магия. Това е, което помня от първата ми среща. Тя и до през днешния ден си остава специфична. Срещата ми с цирка не е като никоя друга в живота ми.
Енчо прави пауза и някак замечтано поглежда настрана. Изчаквам момента и не го преустановявам. След няколко секунди го запитвам какво се е случило след тази среща. Защото желая да знам. Любопитно ми е по какъв начин това малко, към този момент омагьосано дете е траяло с живота си. Всяко хлапе се ентусиазира от неразбираемата, само че опияняваща хубост на изкуството. Помня, че аз примерно след „ Карибски пирати “ желаех да стана корсар. Но на идващия ден ми мина. А Енчо е траял да копнее да бъде корсар. И е съумял. Гледах го и се чудех дали още тогава е схванал, че цялостен живот ще бъде един незабравим корсар на манежа…
Всичко зависи от това какъв брой надълбоко влиза желанието в теб. То нахлува внезапно, а нахлуе ли, няма избавление. В онази секунда аз разбрах, че желая да стана акробат. Видях тези хора, които се превъртаха по този начин красиво, и просто пожелах да ходя по техния път и да бъда като тях. Никога не бях виждал сходни летящи хора. Дори нямах ясна визия дали са акробати, гимнастици или пък просто… летящи хора. Знаех единствено, че желая един ден да бъда като тях, на тяхното място. Когато се прибрах вкъщи, незабавно започнах да върша кълбета в спалнята и да се прехвърлям по този начин, както мога. На баща не му лиши доста време да разбере за какъв брой твърдоглав възторг става дума и доста скоро по-късно към този момент имах лост в двора... “
Източник: standartnews.com
КОМЕНТАРИ