Не можеш да ме върнеш в града
На 26 октомври (сряда) 2022 година ще се организира Присъствието на събитието е гратис, само че е нужна предварителна регистрация, която може да извършите на Професионалисти от столицата напущат шума, с цел да получат успокоение и уют в села и градчета в покрайнините й. Инфраструктурата и свързаността обаче още не са развити За разлика от огромния неизвестен град на село общността поставя старания за смяна
Началото на образователната година в село Осоица, ситуирано на Подбалканския път, на към 40 км от центъра на София, не е като на други места. 92-годишното учебно заведение, затворено през 1989 година заради неналичието на възпитаници, още веднъж отваря порти, а през прага му влизат oколо 25 деца.
Напълно реставрираната каменна постройка е монумент на културата под закрилата на ЮНЕСКО и към този момент действа като Международното частно главно учебно заведение " Космос ". Сградата е неповторима като архитектура и разполага даже с часовникова кула. Часовникът към този момент работи с помощта на Радослав Райчев, който споделя пред медиите, че на практика съвсем е откраднал часовника. Отишъл е, свалил го е и го взел, чакайки две седмици полиция да му се обади за " кражбата ", като в това време го е реставрирал.
Реклама
Допреди появяването на частното учебно заведение главната опция за детска градина и учебно заведение за родителите в Осоица и прилежащите села се намира в Горна Малина, като за децата от покрайнината е обезпечен учебен рейс.
Отварянето на частно учебно заведение в дребното обитаемо място е един от показателните моменти, че животът в по-малките обитаеми места към София се е завърнал, и то с цялостна мощ. Трендът стартира преди години и става изцяло явен по време на пандемията и паническия порив на столичани да избягат от затворения град. Цените на парцелите скачат в пъти, а търсенето продължава и през днешния ден. За огромна част от емигриралите на село това не е просто втори дом, а главен, който мъчно биха заменили назад за тесните стени на жилищата в града.
Бумът не заселниците обаче изпреварва развиването на инфраструктурата в селата, транспортните връзки със столицата, електроснабдяването. Животът на село е съвсем невъобразим без съществуването на най-малко един персонален автомобил, изключително за фамилиите с деца, които учат в града, и възрастни без опция за цялостен хоум офис, като множеството родители прекарват часове в колите. Силата на общността за облагородяване на средата в дребните обитаема места обаче остава доста по-голяма в сравнение с в огромния неизвестен град.
Да попаднеш и останеш на село
Ирина Табакова е измежду ветераните, избрали живота на село (първо в Осоица, а понастоящем в Негушево). Отива там преди 14 години в остаряла фамилна къща, превърната във вила. Всичко стартира с експериментален интервал за три месеца. " Всъщност в никакъв случай повече не се върнахме ", споделя тя. В продължение на 10 месеца попада и мансарда чартърен в София като проект Б, само че тя влиза в приложимост една-единствена нощ.
Реклама
По това време Ирина работи в областта на ивент мениджмънта и е непрекъснато измежду хора. " Имах потребност от другата прекаленост. Да се прибирам на безшумно, да се прибирам на умерено, да се прибирам на самотно. Да няма хора към мен. Това беше повода тогава да желая да остана там и в никакъв случай повече да не се върна в София ", спомня си тя. Другото, което я задържа, е, че единствено за 40 минути има опцията да получи един изцяло друг свят - на града и забързания му темп, работата, хората. Или два крайни паралелни свята.
Няколко години след преместването си на село Ирина напуща работа. " Животът на село ми промени главно живота, изцяло. В сектора, в който работех, всичко беше едно голямо празненство. Но празненството има край и като свърши празненството, имах потребност от нещо по-истинско. Имах потребност от някакво заземяване ", споделя тя. Сега има личен бизнес, като създава солетите и бисквитите от лимец с марката " Гризети " и може да го ръководи отвред.
Адриана Кръстева също от години e обвързвана с Елин Пелин, където живее със брачна половинка си и двете си деца. " Родена съм в град Елин Пелин, учила съм там до 7 клас, а по-късно в София, само че бях непрекъснато приходяща - всяка събота и неделя се връщах. Това събитие не се е трансформирало и до ден сегашен. От април до септември съм най-вече в Елин Пелин и по 1-2 дни в месеца в столицата ", споделя тя. Студените месеци фамилията е най-вече в София, като в това време поддържа и парцел покрай Елин Пелин - в село Лесново. Подобно на Ирина, и Адриана не е избрала изцяло едното или другото.
Дори за релативно скоро напусналите града преходът към селото се оказва елементарен. Ивайло Иванов попада в групата на изселилите се от София към пандемията. " Тогава работех за огромна рекламна организация и всички в средата на март трябваше да излезем в хоум офис, който продължи за мен до юли ", изяснява той. Тогава дружно със фамилията на братовчед си, които са притежатели на къща в Осоица и са се завърнали от чужбина, вземат решение да споделят един покрив.
Началото на образователната година в село Осоица, ситуирано на Подбалканския път, на към 40 км от центъра на София, не е като на други места. 92-годишното учебно заведение, затворено през 1989 година заради неналичието на възпитаници, още веднъж отваря порти, а през прага му влизат oколо 25 деца.
Напълно реставрираната каменна постройка е монумент на културата под закрилата на ЮНЕСКО и към този момент действа като Международното частно главно учебно заведение " Космос ". Сградата е неповторима като архитектура и разполага даже с часовникова кула. Часовникът към този момент работи с помощта на Радослав Райчев, който споделя пред медиите, че на практика съвсем е откраднал часовника. Отишъл е, свалил го е и го взел, чакайки две седмици полиция да му се обади за " кражбата ", като в това време го е реставрирал.
Реклама
Допреди появяването на частното учебно заведение главната опция за детска градина и учебно заведение за родителите в Осоица и прилежащите села се намира в Горна Малина, като за децата от покрайнината е обезпечен учебен рейс.
Отварянето на частно учебно заведение в дребното обитаемо място е един от показателните моменти, че животът в по-малките обитаеми места към София се е завърнал, и то с цялостна мощ. Трендът стартира преди години и става изцяло явен по време на пандемията и паническия порив на столичани да избягат от затворения град. Цените на парцелите скачат в пъти, а търсенето продължава и през днешния ден. За огромна част от емигриралите на село това не е просто втори дом, а главен, който мъчно биха заменили назад за тесните стени на жилищата в града.
Бумът не заселниците обаче изпреварва развиването на инфраструктурата в селата, транспортните връзки със столицата, електроснабдяването. Животът на село е съвсем невъобразим без съществуването на най-малко един персонален автомобил, изключително за фамилиите с деца, които учат в града, и възрастни без опция за цялостен хоум офис, като множеството родители прекарват часове в колите. Силата на общността за облагородяване на средата в дребните обитаема места обаче остава доста по-голяма в сравнение с в огромния неизвестен град.
Да попаднеш и останеш на село
Ирина Табакова е измежду ветераните, избрали живота на село (първо в Осоица, а понастоящем в Негушево). Отива там преди 14 години в остаряла фамилна къща, превърната във вила. Всичко стартира с експериментален интервал за три месеца. " Всъщност в никакъв случай повече не се върнахме ", споделя тя. В продължение на 10 месеца попада и мансарда чартърен в София като проект Б, само че тя влиза в приложимост една-единствена нощ.
Реклама
По това време Ирина работи в областта на ивент мениджмънта и е непрекъснато измежду хора. " Имах потребност от другата прекаленост. Да се прибирам на безшумно, да се прибирам на умерено, да се прибирам на самотно. Да няма хора към мен. Това беше повода тогава да желая да остана там и в никакъв случай повече да не се върна в София ", спомня си тя. Другото, което я задържа, е, че единствено за 40 минути има опцията да получи един изцяло друг свят - на града и забързания му темп, работата, хората. Или два крайни паралелни свята.
Няколко години след преместването си на село Ирина напуща работа. " Животът на село ми промени главно живота, изцяло. В сектора, в който работех, всичко беше едно голямо празненство. Но празненството има край и като свърши празненството, имах потребност от нещо по-истинско. Имах потребност от някакво заземяване ", споделя тя. Сега има личен бизнес, като създава солетите и бисквитите от лимец с марката " Гризети " и може да го ръководи отвред.
Адриана Кръстева също от години e обвързвана с Елин Пелин, където живее със брачна половинка си и двете си деца. " Родена съм в град Елин Пелин, учила съм там до 7 клас, а по-късно в София, само че бях непрекъснато приходяща - всяка събота и неделя се връщах. Това събитие не се е трансформирало и до ден сегашен. От април до септември съм най-вече в Елин Пелин и по 1-2 дни в месеца в столицата ", споделя тя. Студените месеци фамилията е най-вече в София, като в това време поддържа и парцел покрай Елин Пелин - в село Лесново. Подобно на Ирина, и Адриана не е избрала изцяло едното или другото.
Дори за релативно скоро напусналите града преходът към селото се оказва елементарен. Ивайло Иванов попада в групата на изселилите се от София към пандемията. " Тогава работех за огромна рекламна организация и всички в средата на март трябваше да излезем в хоум офис, който продължи за мен до юли ", изяснява той. Тогава дружно със фамилията на братовчед си, които са притежатели на къща в Осоица и са се завърнали от чужбина, вземат решение да споделят един покрив.
Източник: capital.bg
КОМЕНТАРИ