Художникът на българския дух
На 25 май класикът на българската живопис проф. Дончо Вълчев трябваше да навърши 92 години. Не доближи тази възраст, тъй като си отиде от този свят преди 20 години.
Той приключва живопис в Художествената академия в София през 1958 година при проф. Ненко Балкански. От 1961 година взе участие във всички общи художествени изложения у нас, също и в чужбина - в републиките на някогашния Съюз на съветските социалистически републики, Унгария, Румъния, Полша, Япония, Съединени американски щати, Алжир. Носител е на медал " Кирил и Методий ", има и доста други награди. През 1968 година специализира в Италия и Франция след извоюван народен конкурс. С първата си независима галерия през 1971 година
той внася нов нюанс
в тогавашната българска живопис. От 1989 година е професор по живопис във ВИИИ " Николай Павлович ".
Тази информация обаче не споделя нищо за един емблематичен миг от биографията му. Роден през 1932 година в оскъдно семейство от карнобатското село Драгово, той идва в София без пари и е заставен да спи под един люляк в двора на Академията, с цел да дочака приемните изпити.
Творчеството му включва монументално исторически платна, фигуративни композиции, голям брой портрети, пейзажи и натюрморти в реален жанр.
Голямото му платно " Диспутът на св. Константин Кирил мъдрец пред папа Адриан ІІ, 869 година " е приключено през 1974 година след 4-годишна работа. Впрочем, преди да приключи картината, художникът е в първата от делегациите, посетила папата за 24 май. От 1975 година и до момента творбата е изложена в читалня номер 5 в Националната библиотека " Св. св. Кирил и Методий ". Известно е, че след диспута в Рим папа Адриан II признава българския език за равнопоставен на гръцкия и латинския. Дончо Вълчев показва двамата братя със сдържана озареност и духовно предимство. Самият папа е в тил, който обаче издава положението му. Напрегнатата поза на тялото му в трона подсказва, че в него се бори и отстъпва сковаващата доктрина пред ясното и добре предпазено ревю на съперниците му. Около него няколкото фигури от папското обграждане излъчват неотстъпчивост и подготвеност да скочат против тезата на гостите - с израженията на лицата, извивките на телата, ситуациите на ръцете, държащи " верните " свети трудове. Монахът най-вдясно на картината е автопортрет на художника.
Другата монументална творба
на Дончо Вълчев - " И дано тази земя се назовава България, 681 година ", е правена по отношение на 1300-годишнината на България. Размерите й също са огромни - 3,40 на 2,60 метра. Композицията показва хан Аспарух, който прогласява страната, вдигнал високо копието с конската опашка. Пред него византийците сервират налози и блага, а на назад във времето е българската кавалерия. Рисунъкът е по-експресивен, мазката на четката - по-свободна, живописта - по-модерна. Съдбата обаче на това монументално платно е тъжна. След като е била показана на тогавашна обща галерия, творбата загадъчно изчезва, с цел да бъде открита инцидентно след 20 години от фенове на професора. Сега се съхранява на руло (което я уврежда) от сина на художника, в очакване благоволението на ръководещите да я изплатят и изложат.
В останалото си кавалетно творчество Дончо Вълчев е поетичен, прочувствен, леко тъжен или уязвим. Картините му се обагрят с нови цветове, които стоят органично с цялостната комбинация. Рисунъкът е по-условен и непоказен - минувачите или посетителите на уличните кафенета от френския му интервал единствено са загатнати и са като стилизирани фигурки, гледани през дъждовен прозорец. В тези платна има романтика и нещо от детското светоусещане, без да са наивистични. От женските портрети се вижда, че художникът е уловил естетическия типаж на българката - елементарна, ненатрапчива и като че ли свенлива красота. И не крие влюбеността си в този типаж.
В серия автопортрети или негови портрети от сътрудници виждаме трети Дончо Вълчев - несъмнено, отново артистичен, само че и леко метафизичен отегчителен, затворен, който не обича показността и не парадира със своето " аз ".
Българската аудитория чака една огромна ретроспективна галерия на художника, съпроводена със сериозна обява (каквато към момента няма) и азбучник.
Той приключва живопис в Художествената академия в София през 1958 година при проф. Ненко Балкански. От 1961 година взе участие във всички общи художествени изложения у нас, също и в чужбина - в републиките на някогашния Съюз на съветските социалистически републики, Унгария, Румъния, Полша, Япония, Съединени американски щати, Алжир. Носител е на медал " Кирил и Методий ", има и доста други награди. През 1968 година специализира в Италия и Франция след извоюван народен конкурс. С първата си независима галерия през 1971 година
той внася нов нюанс
в тогавашната българска живопис. От 1989 година е професор по живопис във ВИИИ " Николай Павлович ".
Тази информация обаче не споделя нищо за един емблематичен миг от биографията му. Роден през 1932 година в оскъдно семейство от карнобатското село Драгово, той идва в София без пари и е заставен да спи под един люляк в двора на Академията, с цел да дочака приемните изпити.
Творчеството му включва монументално исторически платна, фигуративни композиции, голям брой портрети, пейзажи и натюрморти в реален жанр.
Голямото му платно " Диспутът на св. Константин Кирил мъдрец пред папа Адриан ІІ, 869 година " е приключено през 1974 година след 4-годишна работа. Впрочем, преди да приключи картината, художникът е в първата от делегациите, посетила папата за 24 май. От 1975 година и до момента творбата е изложена в читалня номер 5 в Националната библиотека " Св. св. Кирил и Методий ". Известно е, че след диспута в Рим папа Адриан II признава българския език за равнопоставен на гръцкия и латинския. Дончо Вълчев показва двамата братя със сдържана озареност и духовно предимство. Самият папа е в тил, който обаче издава положението му. Напрегнатата поза на тялото му в трона подсказва, че в него се бори и отстъпва сковаващата доктрина пред ясното и добре предпазено ревю на съперниците му. Около него няколкото фигури от папското обграждане излъчват неотстъпчивост и подготвеност да скочат против тезата на гостите - с израженията на лицата, извивките на телата, ситуациите на ръцете, държащи " верните " свети трудове. Монахът най-вдясно на картината е автопортрет на художника.
Другата монументална творба
на Дончо Вълчев - " И дано тази земя се назовава България, 681 година ", е правена по отношение на 1300-годишнината на България. Размерите й също са огромни - 3,40 на 2,60 метра. Композицията показва хан Аспарух, който прогласява страната, вдигнал високо копието с конската опашка. Пред него византийците сервират налози и блага, а на назад във времето е българската кавалерия. Рисунъкът е по-експресивен, мазката на четката - по-свободна, живописта - по-модерна. Съдбата обаче на това монументално платно е тъжна. След като е била показана на тогавашна обща галерия, творбата загадъчно изчезва, с цел да бъде открита инцидентно след 20 години от фенове на професора. Сега се съхранява на руло (което я уврежда) от сина на художника, в очакване благоволението на ръководещите да я изплатят и изложат.
В останалото си кавалетно творчество Дончо Вълчев е поетичен, прочувствен, леко тъжен или уязвим. Картините му се обагрят с нови цветове, които стоят органично с цялостната комбинация. Рисунъкът е по-условен и непоказен - минувачите или посетителите на уличните кафенета от френския му интервал единствено са загатнати и са като стилизирани фигурки, гледани през дъждовен прозорец. В тези платна има романтика и нещо от детското светоусещане, без да са наивистични. От женските портрети се вижда, че художникът е уловил естетическия типаж на българката - елементарна, ненатрапчива и като че ли свенлива красота. И не крие влюбеността си в този типаж.
В серия автопортрети или негови портрети от сътрудници виждаме трети Дончо Вълчев - несъмнено, отново артистичен, само че и леко метафизичен отегчителен, затворен, който не обича показността и не парадира със своето " аз ".
Българската аудитория чака една огромна ретроспективна галерия на художника, съпроводена със сериозна обява (каквато към момента няма) и азбучник.
Източник: duma.bg
КОМЕНТАРИ