Антикомунисти, Сюлейман паша и Жозеф Фуше
Морално-психологически портрет на актуалните борци за народна власт, искащи да скрият какво са вършели преди
През 1989 година излезе и на български книгата на Збигнев Бжежински „ Големият неуспех на комунизма “, в която той съпоставя другите източноевропейски страни и написа, че България е най-стабилната страна, в която няма рецесия, и съществуването на обществени групи, които да дестабилизират системата. И това е по този начин, за разлика от Съюз на съветските социалистически републики и останалите източноевропейски страни, в които има известни дисиденти. Жельо Желев, най-известният критик на системата, който ще стане по-късно и президент, работи в Института по просвета, дружно с дъщерята на Людмила Живкова, а месец след 10 ноември 1989 година съобщи в полемика по малкия екран, че е болшевик, а Маркс е индивидът, който приказва за бъдещото общество като комунизъм, т.е. в този смисъл поддържа и комунизма.
Рухването на системата не пристигна благодарение на антикомунисти, които по това време ги нямаше, а по геополитически аргументи посредством прелом, благодарение на едно посолство. След 1989 година обаче внезапно, както става при другите огромни промени у нас, внезапно се появиха стотици антикомунисти, които започнаха да изясняват какви борци са били и по какъв начин са „ репресирани “. 28 години след 1989 година те водят борба с „ комунизма “, който не е съществувал у нас въобще, а тези, които споделяха, че ще го „ строят “, се отхвърлиха от него още по горбачовите времена.
След Освобождението по този начин се появяват хиляди поборници, които се оказва, че са се борили против Османската империя. След 1944 година изникват купища „ дейни борци против фашизма и капитализма “. Тогава обаче е имало въпреки всичко някаква битка, имало е хора, които са умирали в нея. Покрай тях са се пробвали да се вредят по-късно и хиляди нагаждачи. Какво съставляват обаче днешните антикомунисти, които водят борба против „ комунизма “, който в действителност не е съществувал, а тези, които са желали да го построят в бъдещето, преди три десетилетия се отхвърлиха от него и всички хрумвания, с които той е обвързван?
Можем да ги обособим в два съществени морално-психологически модела като в съответните случаи може да има преплитане посред им при един или различен човек.
Първият модел може да бъде наименуван Сюлейман паша. За него е присъщ феноменът на изменена еднаквост, при което цялата биографична история и държание, обвързвано с миналата еднаквост, се не помнят, отхвърлят, подтискат, реинтерпретират посредством тоталното им отричане, което се въплъщава в другите край тебе. Криеш и подтискаш предходното си съществуване, като го откриваш в други хора и водиш истерична битка с тях. По време на Освобождението Сюлейман паша е вероотстъпникът от юдаизма Соломон Явиш – приел исляма и борещ се за него на живот и гибел, извършващ Старозагорското кръвопролитие и всеобщите убийства в Карлово, с цел да се самодокаже като същински мохамеданин. Другояче се държи Осман паша, който не е със заменена еднаквост – той не позволява в обсадения Плевен всеобщи безчинства над популацията, заради което след предаването му военачалник Тотлебен му връща сабята като израз на почитание.
Във всички огромни и неочаквани преходи в историята, когато се сменя социално-икономическата и политическата система, се появява и синдромът на скоростната смяна на еднаквост и пренаписване на своята биография от конформни (отстъпващи от персоналната позиция) използвачи на миналата система или нейни трубадури. Така прави да вземем за пример херцог Луи-Филип II Орлеански, родственик на краля по време на Френската буржоазна гражданска война, когато става най-радикалният якобинец, сменя името си от Луи-Филип II Орлеански на Филип Егалите и той е индивидът, който най-яростно желае да бъде пратен на ешафода освен Луи ХVI, само че и жена му Мария Антоанета. В Западна Европа антитерористичните организации от дълго време са открили, че заплаха от тероризъм носят не обичайните мюсюлмани, а с доста по-голяма възможност приелите исляма от други религии.
Пишел си възторжени стихове за „ партията “, а след 1989 година я громиш неистово, с цел да скриеш от себе си и другите това, което си писал в миналото. Става дума за характерен морално-психологически типаж, който може да бъде пояснен единствено посредством аналитичния инструментариум на психоанализата на Зигмунд Фройд. Немалка част от неговите представители са някогашни комсомолски и/или партийни деятели, или са работили в пропагандни и идеологически структури от времето на социализма. Изглеждащото срамно минало е избутано в тяхното подсъзнание. Всяка самостоятелна несполука, каквато всеки има в своя живот, всяка конфликтна обстановка може да се реконструира в пренаписаната биография като „ принуда “ от страна на миналата система, като „ мъченичество “ и това да се предлага от новите „ демократи “ като символен капитал, с цел да получат съответни властови дивиденти в новата обстановка.
Вторият психически модел е антикомунистът вид Фуше. Жозеф Фуше е участник във Френската гражданска война, успяващ бързо да се преориентира на всеки неин стадий. До революцията е свещеник, обвързван с по този начин нар. оретарианци. След събарянето на Бастилията показва коренен атеизъм и е измежду направилите най-големи репресии против духовници от католическата черква. Това е нагаждачът, който съумява по хамелеонски да се приспособи към всеки от стадиите на революцията – да бъде ръководител на Клуба на якобинците, по-късно на Директорията, след това е сенатор и дипломат Наполеон, по-късно приветства идването на власт на Луи ХVIII и Бурбоните, порицавайки Наполеон. Когато обаче Наполеон се връща в своите последни 100 дни преди Ватерло на поста си, Фуше пламенно го поддържа още веднъж и става Министър на полицията.
Това през днешния ден е политическият хамелеон, нямащ скрупули за предишното си като член на комунистическата партия или ползвател на благини на социализма. Нещо повече – като политик може да употребява това участие в подобаващи миг и в своя изгода, само че когато му е преференциално, пуска в деяние и демонстрации на антикомунизма даже много след 1989 година чисто функционално, като политически инструмент, с цел да притегли симпатизанти или да удари съперник. При него антикомунизмът не е обвързван с психоаналитични характерности или с възприятие за виновност. Този психически вид е непосредствен до това, което Вилхелм Райх, популярният създател на „ Масовата логика на психиката на фашизма “, назовава „ дребния човек “, свестен в моралния и интелектуалния смисъл на думата – този, който няма самостоятелност, а се нагажда към обстановката и се пробва да завоюва от нея.
Можем да открием този психически вид измежду голямо число хора, сменящи най-малко няколко политически партии след 1989 година Сума ти от тях са и през днешния ден в Народното събрание, минали през няколко партии в живота, които функционално показват съгласно обстановката „ анти “ или „ за “ някаква еднаквост или идея. Колкото минава времето, толкоз повече се усилва този вид политическо хамелеонство, превръщащ партиите в клиентелистки клики, в които се влиза и излиза поради келепира. Този келеперджийски вид антикомунисти можем да открием освен измежду политиците, само че и измежду идеолозите и пропагандистите във финансирани от чужбина НПО-та, занимаващи се с пренаписване на историята.
Така си живеем към този момент 28 години. Комунизъм няма, само че антикомунисти, дал Господ. До идната геополитическа смяна, която върви сега и следва през идващото десетилетие. Кой знае какви „ поборници “, „ борци против фашизма и капитализма “ и нови „ антикомунисти “ ще породи следващата смяна.
През 1989 година излезе и на български книгата на Збигнев Бжежински „ Големият неуспех на комунизма “, в която той съпоставя другите източноевропейски страни и написа, че България е най-стабилната страна, в която няма рецесия, и съществуването на обществени групи, които да дестабилизират системата. И това е по този начин, за разлика от Съюз на съветските социалистически републики и останалите източноевропейски страни, в които има известни дисиденти. Жельо Желев, най-известният критик на системата, който ще стане по-късно и президент, работи в Института по просвета, дружно с дъщерята на Людмила Живкова, а месец след 10 ноември 1989 година съобщи в полемика по малкия екран, че е болшевик, а Маркс е индивидът, който приказва за бъдещото общество като комунизъм, т.е. в този смисъл поддържа и комунизма.
Рухването на системата не пристигна благодарение на антикомунисти, които по това време ги нямаше, а по геополитически аргументи посредством прелом, благодарение на едно посолство. След 1989 година обаче внезапно, както става при другите огромни промени у нас, внезапно се появиха стотици антикомунисти, които започнаха да изясняват какви борци са били и по какъв начин са „ репресирани “. 28 години след 1989 година те водят борба с „ комунизма “, който не е съществувал у нас въобще, а тези, които споделяха, че ще го „ строят “, се отхвърлиха от него още по горбачовите времена.
След Освобождението по този начин се появяват хиляди поборници, които се оказва, че са се борили против Османската империя. След 1944 година изникват купища „ дейни борци против фашизма и капитализма “. Тогава обаче е имало въпреки всичко някаква битка, имало е хора, които са умирали в нея. Покрай тях са се пробвали да се вредят по-късно и хиляди нагаждачи. Какво съставляват обаче днешните антикомунисти, които водят борба против „ комунизма “, който в действителност не е съществувал, а тези, които са желали да го построят в бъдещето, преди три десетилетия се отхвърлиха от него и всички хрумвания, с които той е обвързван?
Можем да ги обособим в два съществени морално-психологически модела като в съответните случаи може да има преплитане посред им при един или различен човек.
Първият модел може да бъде наименуван Сюлейман паша. За него е присъщ феноменът на изменена еднаквост, при което цялата биографична история и държание, обвързвано с миналата еднаквост, се не помнят, отхвърлят, подтискат, реинтерпретират посредством тоталното им отричане, което се въплъщава в другите край тебе. Криеш и подтискаш предходното си съществуване, като го откриваш в други хора и водиш истерична битка с тях. По време на Освобождението Сюлейман паша е вероотстъпникът от юдаизма Соломон Явиш – приел исляма и борещ се за него на живот и гибел, извършващ Старозагорското кръвопролитие и всеобщите убийства в Карлово, с цел да се самодокаже като същински мохамеданин. Другояче се държи Осман паша, който не е със заменена еднаквост – той не позволява в обсадения Плевен всеобщи безчинства над популацията, заради което след предаването му военачалник Тотлебен му връща сабята като израз на почитание.
Във всички огромни и неочаквани преходи в историята, когато се сменя социално-икономическата и политическата система, се появява и синдромът на скоростната смяна на еднаквост и пренаписване на своята биография от конформни (отстъпващи от персоналната позиция) използвачи на миналата система или нейни трубадури. Така прави да вземем за пример херцог Луи-Филип II Орлеански, родственик на краля по време на Френската буржоазна гражданска война, когато става най-радикалният якобинец, сменя името си от Луи-Филип II Орлеански на Филип Егалите и той е индивидът, който най-яростно желае да бъде пратен на ешафода освен Луи ХVI, само че и жена му Мария Антоанета. В Западна Европа антитерористичните организации от дълго време са открили, че заплаха от тероризъм носят не обичайните мюсюлмани, а с доста по-голяма възможност приелите исляма от други религии.
Пишел си възторжени стихове за „ партията “, а след 1989 година я громиш неистово, с цел да скриеш от себе си и другите това, което си писал в миналото. Става дума за характерен морално-психологически типаж, който може да бъде пояснен единствено посредством аналитичния инструментариум на психоанализата на Зигмунд Фройд. Немалка част от неговите представители са някогашни комсомолски и/или партийни деятели, или са работили в пропагандни и идеологически структури от времето на социализма. Изглеждащото срамно минало е избутано в тяхното подсъзнание. Всяка самостоятелна несполука, каквато всеки има в своя живот, всяка конфликтна обстановка може да се реконструира в пренаписаната биография като „ принуда “ от страна на миналата система, като „ мъченичество “ и това да се предлага от новите „ демократи “ като символен капитал, с цел да получат съответни властови дивиденти в новата обстановка.
Вторият психически модел е антикомунистът вид Фуше. Жозеф Фуше е участник във Френската гражданска война, успяващ бързо да се преориентира на всеки неин стадий. До революцията е свещеник, обвързван с по този начин нар. оретарианци. След събарянето на Бастилията показва коренен атеизъм и е измежду направилите най-големи репресии против духовници от католическата черква. Това е нагаждачът, който съумява по хамелеонски да се приспособи към всеки от стадиите на революцията – да бъде ръководител на Клуба на якобинците, по-късно на Директорията, след това е сенатор и дипломат Наполеон, по-късно приветства идването на власт на Луи ХVIII и Бурбоните, порицавайки Наполеон. Когато обаче Наполеон се връща в своите последни 100 дни преди Ватерло на поста си, Фуше пламенно го поддържа още веднъж и става Министър на полицията.
Това през днешния ден е политическият хамелеон, нямащ скрупули за предишното си като член на комунистическата партия или ползвател на благини на социализма. Нещо повече – като политик може да употребява това участие в подобаващи миг и в своя изгода, само че когато му е преференциално, пуска в деяние и демонстрации на антикомунизма даже много след 1989 година чисто функционално, като политически инструмент, с цел да притегли симпатизанти или да удари съперник. При него антикомунизмът не е обвързван с психоаналитични характерности или с възприятие за виновност. Този психически вид е непосредствен до това, което Вилхелм Райх, популярният създател на „ Масовата логика на психиката на фашизма “, назовава „ дребния човек “, свестен в моралния и интелектуалния смисъл на думата – този, който няма самостоятелност, а се нагажда към обстановката и се пробва да завоюва от нея.
Можем да открием този психически вид измежду голямо число хора, сменящи най-малко няколко политически партии след 1989 година Сума ти от тях са и през днешния ден в Народното събрание, минали през няколко партии в живота, които функционално показват съгласно обстановката „ анти “ или „ за “ някаква еднаквост или идея. Колкото минава времето, толкоз повече се усилва този вид политическо хамелеонство, превръщащ партиите в клиентелистки клики, в които се влиза и излиза поради келепира. Този келеперджийски вид антикомунисти можем да открием освен измежду политиците, само че и измежду идеолозите и пропагандистите във финансирани от чужбина НПО-та, занимаващи се с пренаписване на историята.
Така си живеем към този момент 28 години. Комунизъм няма, само че антикомунисти, дал Господ. До идната геополитическа смяна, която върви сега и следва през идващото десетилетие. Кой знае какви „ поборници “, „ борци против фашизма и капитализма “ и нови „ антикомунисти “ ще породи следващата смяна.
Източник: trud.bg
КОМЕНТАРИ