Независимостта е пример как се отстоява национална кауза
Можем единствено да се учим от единството на предците си, споделя историкът проф. Пламен Павлов
* През 1908 година дипломацията е била на равнище и си е свършила работата
* Националната сила се натрупа, само че чуваемостта във високите етажи на политиката е дребна
* Противопоставянето на 3 март, 6 септември и 22 септември е лишено от здрав разсъдък
– Проф. Павлов, какво не знаем към оповестяването на независимостта ни на 22 септември?
– За страдание остава неизвестен съставът на държавното управление и това, че то е израз на едно извънредно национално единение. Разбира се, това може би значително е и инцидентно събитие, само че то пък демонстрира общата „ температура “ на нашия следосвобожденски хайлайф, който е с доста почтени хора, с високи качества. И когато през днешния ден от ден на ден се оплакваме, че няма хора, се оказва, че тогава, след 500 години турско иго, има хора. Т.е. 30 години след Освобождението към този момент има една солидна интелигенция, има хайлайф, който е на европейско ниво. Сега, 30 години след така наречения преход, имаме сякаш тъкмо противоположен резултат. Сравнението не е в наша изгода.
- Какво имате поради, когато казвате, че държавното управление е израз на национално единение?
- Тогава кабинетите се състоят от 7-8 души. Това е присъща линия на нашата политическа система след Освобождението. Специално държавното управление на Александър Малинов е от 8 души, само че там се следи една доста особена обстановка. Всички те са с доста висок престиж, образовани хора. Първо имаме двама бесарабски българи. Това са самият министър-председател Александър Малинов, който е министър на пътища, известия, правист, родом от Пандъкли в Бесарабия, днешното село Ореховка в Украйна. Другият е военачалник Данаил Николаев, индивидът, който военно, по този начин да се каже, реализира Съединението. Отново бесарабски българин от Болград, участник във войната, опълченец, Патриарха на българското воинство, както го назовават още. Там е и македонският българин Андрей Ляпчев, тогава към момента млад, един от най-големите български държавници на ХХ век, значително несправедливо изравен накъде в периферията на вниманието, само че в действителност е бил един от най-големите наши държавници на ХХ век. От останалите министри множеството са хора от Румелия. Т.е. като изключим двамата бесарабски българи и един македонски българин, имаме единствено двама души от територията на Княжество България. Останалите са от Източна Румелия. Разбира се, Източна Румелия де факто не съществува, само че де юре тя съществува и това е една от аргументите дефинитивно да се вгради Съединението, защото до 1908 година българският княз е и генерал-губернатор на Източна Румелия. Това основава опасност в някакъв миг да бъде застрашено и сложено под подозрение самото Съединение. Но без значение кой от кое място е, тези хора имат доста ярка национална биография. Да вземем Стефан Паприков, министър на външните работи, военачалник от запаса, военният посланик – той е участник в Априлското въстание. Михаил Такев, персоналният другар на Алеко Константинов, който е от Пещера. Той пък е от най-ярките дейци на зараждащото се придвижване за избавление на Македония. Иван Салабашев, министър на финансите, математик от Стара Загора, е бил преподавател в Болградската гимназия. Тодор Кръстев, министър на правораздаването, родом от Перущица, също има съществени връзки с българите в чужбина, както в този момент ги назоваваме. В общи линии, няма човек от тях, който да няма своите контакти било в Македония, било в Бесарабия, най-често и с всички наши огромни общности. Така че това са национално стимулирани хора, които знаят какво значи самостоятелност. Казвам всичко това не с цел да омаловажа заслугите на княз, а по-късно и цар Фердинанд, които той безспорно има. В никакъв случай обаче държавното управление не е някакъв инструмент на нечия воля. Напротив – това са хора, които доста добре осъзнават какво правят. Те са дейната страна, до момента в който князът се колебае. Малинов написа декларацията за независимостта. Въобще има една доста висока степен на национално единение в това държавно управление.
– Вие наричате това екипна работа и „ брилянтно постижение на българската дипломация “, ненадминато и до през днешния ден...
– Това са думи на най-големите експерти. Аз нямам претенцията да съм максимален ценител на Независимостта. Но това е по този начин! Затова този акт не се оспорва на практика от никого. На процедура имаме една доста висока степен на единодушие в целия тогавашен политически български хайлайф, с всичките му вътрешни ежби, вражди и битки за власт. Но няма подозрение за това, че ние би трябвало да бъдем самостоятелна страна.
– Виждате ли такава екипност през днешния ден?
– Нямам подобен взор върху сегашните институции, само че мисля, че въпросът ви е риторичен. Очевидно сме доста надалеч от постигането на такава екипност. Но имаме положителните образци на такава екипност, имаме и положителния образец на това какво значи една национална идея. И какво значи традиция. Независимостта неслучайно е оповестена във Велико Търново, а не някъде другаде. Тъй като по решение на Учредителното заседание Търново е историческата и духовна столица на България. Указа за Съединението княз Александър Батенберг също го прочита в Търново. Тази година статутът на Велико Търново беше гласуван от Народното събрание, само че той би трябвало да бъде изпълнен със наличие. Самата страна би трябвало да разбере какво значи традиция. И то не в името на самата традиция, а на този модел и на екипност, и на концептуалност, и на надълбоко осмисляне на пътя на България, който виждаме, че в 1908 година тези политици го имат! Те също, несъмнено, не са безупречни и имат свите дефекти. Но в това отношение можем единствено благородно да завиждаме на нашите предшественици.
– Загубихме ли смелостта и вдъхновението на нашите предшественици?
– Не бива да вършим генерални систематизирания. Преди няколко дни бях на една дребна, само че доста стойностна конференция в Троян, проведена от Дружество „ Традиция “ и отдадена на Първата международна война и ориста на България вследствие на злополучния Ньойски контракт. Участвал съм в извънредно доста такива прояви под дърво и камък в България и мога да ви уверя, че у нас има от ден на ден стойностни хора, които имат идеализъм, имат и прагматичност, съвременни хора, без да са някакви анахронични фенове на предишното. Така че национална сила се натрупа. Тя не е изчезвала в никакъв случай. Въпросът е, че чуваемостта на тази сила на високите етажи и в политиката, и в интелектуалните среди е към момента прекомерно дребна. А в действителност този съзнателен шовинизъм, или национализъм, както и да го назовем, е моторът, характерен на всички цивилизовани страни. Това не е анахронизъм. В 1908 година няма въстание, няма въоръжена опозиция. Но е наложена въпреки всичко Независимостта. Просто тогава дипломацията, която ние нормално ругаем, е била на равнище и си е свършила работата. Да не забравяме и Българската войска, която тогава е в развой на превъоръжаване. Тя е била способна да отбрани страната. Тъй като Османската империя никога не утвърждава това, което стана, насочва закани, а Великите сили са респектирани от България. Да не забравяме, че при започване на ХХ век страната ни е считана за някакво самобитно икономическо знамение. Разбира се, демографската обстановка е била друга тогава, „ температурата “ на нацията е била друга. Но това не значи да лягаме да мрем в този момент. По-скоро би трябвало да се вземат решителни ограничения. Виждаме, че образци в нашата история има. И те не са толкоз далечни, а са задоволително мощни да накарат актуалните ни политици най-малкото да се замислят.
– Според вас отделено ли е задоволително внимание за разяснение на акта на Независимостта в нашите учебни заведения?
– Мисля, че става все по-известен. И тук немалка заслуга имат моите сътрудници като починалия проф. Петър Горанов, редица сътрудници от Софийския университет, акад. Георги Марков, доцент Валери Колев, да не изброявам всички имена. Така че към този момент нещата си идват на мястото. Но по време на тоталитарния режим тази тематика не беше от най-долюбваните. От една страна, антипатиите към цар Фердинанд като повсеместен провинен надали не. А и самото разбиране Независимост се сблъсква с доктрината „ Брежнев “, с ограничавания ни суверенитет по волята на Съветския съюз и на Варшавския контракт. И през днешния ден в света, считам, няма самостоятелни страни. Никой не е самостоятелен, защото човечеството е една система. Но в последна сметка в 1908 година ние сме посочили решителната си воля за суверенна страна и че никой няма право да се меси във вътрешните ни работи.
Напоследък се чуват гласове Независимостта да бъде оповестена за народен празник. Аз надълбоко почитам това, което се е случило през 1908-а, само че при една такава режисура излиза, че ние до тогава сме били подвластни, което не е правилно. България още от 1878 година поставя поредни старания да бъде самостоятелна и при един Стефан Стамболов ние сме получили тази самостоятелност. Така актът от 1908 година е разумно продължение на Освобождението и на Съединението. Противопоставянето на 3 март, на 6 септември и на 22 септември е нелогично и лишено от здрав разсъдък. Да прибавим, че тази самостоятелност носи на княза купата цар на всички българи. Това значи един безапелационен ангажимент към нашите сънародници в неосвободените български земи. В тогавашните учебници по отечествознание се вземат тези уроци, че не всички българи са получили своята независимост и всеки българин има своя честен дълг и своята духовна обязаност към българските общности в Македония, Молдавия, Болградско, на всички места, където и да се намират. Това е успех на националното мислене в по-глобални мащаби. Тогава това е една увереност, а в този момент към момента е в областта на желанието. Българската страна изключително след Съединението е нация със самочувствие, един от главните играчи на Балканите. Така че ние можем единствено да се поучим от историята.
Силвана Желева
* През 1908 година дипломацията е била на равнище и си е свършила работата
* Националната сила се натрупа, само че чуваемостта във високите етажи на политиката е дребна
* Противопоставянето на 3 март, 6 септември и 22 септември е лишено от здрав разсъдък
– Проф. Павлов, какво не знаем към оповестяването на независимостта ни на 22 септември?
– За страдание остава неизвестен съставът на държавното управление и това, че то е израз на едно извънредно национално единение. Разбира се, това може би значително е и инцидентно събитие, само че то пък демонстрира общата „ температура “ на нашия следосвобожденски хайлайф, който е с доста почтени хора, с високи качества. И когато през днешния ден от ден на ден се оплакваме, че няма хора, се оказва, че тогава, след 500 години турско иго, има хора. Т.е. 30 години след Освобождението към този момент има една солидна интелигенция, има хайлайф, който е на европейско ниво. Сега, 30 години след така наречения преход, имаме сякаш тъкмо противоположен резултат. Сравнението не е в наша изгода.
- Какво имате поради, когато казвате, че държавното управление е израз на национално единение?
- Тогава кабинетите се състоят от 7-8 души. Това е присъща линия на нашата политическа система след Освобождението. Специално държавното управление на Александър Малинов е от 8 души, само че там се следи една доста особена обстановка. Всички те са с доста висок престиж, образовани хора. Първо имаме двама бесарабски българи. Това са самият министър-председател Александър Малинов, който е министър на пътища, известия, правист, родом от Пандъкли в Бесарабия, днешното село Ореховка в Украйна. Другият е военачалник Данаил Николаев, индивидът, който военно, по този начин да се каже, реализира Съединението. Отново бесарабски българин от Болград, участник във войната, опълченец, Патриарха на българското воинство, както го назовават още. Там е и македонският българин Андрей Ляпчев, тогава към момента млад, един от най-големите български държавници на ХХ век, значително несправедливо изравен накъде в периферията на вниманието, само че в действителност е бил един от най-големите наши държавници на ХХ век. От останалите министри множеството са хора от Румелия. Т.е. като изключим двамата бесарабски българи и един македонски българин, имаме единствено двама души от територията на Княжество България. Останалите са от Източна Румелия. Разбира се, Източна Румелия де факто не съществува, само че де юре тя съществува и това е една от аргументите дефинитивно да се вгради Съединението, защото до 1908 година българският княз е и генерал-губернатор на Източна Румелия. Това основава опасност в някакъв миг да бъде застрашено и сложено под подозрение самото Съединение. Но без значение кой от кое място е, тези хора имат доста ярка национална биография. Да вземем Стефан Паприков, министър на външните работи, военачалник от запаса, военният посланик – той е участник в Априлското въстание. Михаил Такев, персоналният другар на Алеко Константинов, който е от Пещера. Той пък е от най-ярките дейци на зараждащото се придвижване за избавление на Македония. Иван Салабашев, министър на финансите, математик от Стара Загора, е бил преподавател в Болградската гимназия. Тодор Кръстев, министър на правораздаването, родом от Перущица, също има съществени връзки с българите в чужбина, както в този момент ги назоваваме. В общи линии, няма човек от тях, който да няма своите контакти било в Македония, било в Бесарабия, най-често и с всички наши огромни общности. Така че това са национално стимулирани хора, които знаят какво значи самостоятелност. Казвам всичко това не с цел да омаловажа заслугите на княз, а по-късно и цар Фердинанд, които той безспорно има. В никакъв случай обаче държавното управление не е някакъв инструмент на нечия воля. Напротив – това са хора, които доста добре осъзнават какво правят. Те са дейната страна, до момента в който князът се колебае. Малинов написа декларацията за независимостта. Въобще има една доста висока степен на национално единение в това държавно управление.
– Вие наричате това екипна работа и „ брилянтно постижение на българската дипломация “, ненадминато и до през днешния ден...
– Това са думи на най-големите експерти. Аз нямам претенцията да съм максимален ценител на Независимостта. Но това е по този начин! Затова този акт не се оспорва на практика от никого. На процедура имаме една доста висока степен на единодушие в целия тогавашен политически български хайлайф, с всичките му вътрешни ежби, вражди и битки за власт. Но няма подозрение за това, че ние би трябвало да бъдем самостоятелна страна.
– Виждате ли такава екипност през днешния ден?
– Нямам подобен взор върху сегашните институции, само че мисля, че въпросът ви е риторичен. Очевидно сме доста надалеч от постигането на такава екипност. Но имаме положителните образци на такава екипност, имаме и положителния образец на това какво значи една национална идея. И какво значи традиция. Независимостта неслучайно е оповестена във Велико Търново, а не някъде другаде. Тъй като по решение на Учредителното заседание Търново е историческата и духовна столица на България. Указа за Съединението княз Александър Батенберг също го прочита в Търново. Тази година статутът на Велико Търново беше гласуван от Народното събрание, само че той би трябвало да бъде изпълнен със наличие. Самата страна би трябвало да разбере какво значи традиция. И то не в името на самата традиция, а на този модел и на екипност, и на концептуалност, и на надълбоко осмисляне на пътя на България, който виждаме, че в 1908 година тези политици го имат! Те също, несъмнено, не са безупречни и имат свите дефекти. Но в това отношение можем единствено благородно да завиждаме на нашите предшественици.
– Загубихме ли смелостта и вдъхновението на нашите предшественици?
– Не бива да вършим генерални систематизирания. Преди няколко дни бях на една дребна, само че доста стойностна конференция в Троян, проведена от Дружество „ Традиция “ и отдадена на Първата международна война и ориста на България вследствие на злополучния Ньойски контракт. Участвал съм в извънредно доста такива прояви под дърво и камък в България и мога да ви уверя, че у нас има от ден на ден стойностни хора, които имат идеализъм, имат и прагматичност, съвременни хора, без да са някакви анахронични фенове на предишното. Така че национална сила се натрупа. Тя не е изчезвала в никакъв случай. Въпросът е, че чуваемостта на тази сила на високите етажи и в политиката, и в интелектуалните среди е към момента прекомерно дребна. А в действителност този съзнателен шовинизъм, или национализъм, както и да го назовем, е моторът, характерен на всички цивилизовани страни. Това не е анахронизъм. В 1908 година няма въстание, няма въоръжена опозиция. Но е наложена въпреки всичко Независимостта. Просто тогава дипломацията, която ние нормално ругаем, е била на равнище и си е свършила работата. Да не забравяме и Българската войска, която тогава е в развой на превъоръжаване. Тя е била способна да отбрани страната. Тъй като Османската империя никога не утвърждава това, което стана, насочва закани, а Великите сили са респектирани от България. Да не забравяме, че при започване на ХХ век страната ни е считана за някакво самобитно икономическо знамение. Разбира се, демографската обстановка е била друга тогава, „ температурата “ на нацията е била друга. Но това не значи да лягаме да мрем в този момент. По-скоро би трябвало да се вземат решителни ограничения. Виждаме, че образци в нашата история има. И те не са толкоз далечни, а са задоволително мощни да накарат актуалните ни политици най-малкото да се замислят.
– Според вас отделено ли е задоволително внимание за разяснение на акта на Независимостта в нашите учебни заведения?
– Мисля, че става все по-известен. И тук немалка заслуга имат моите сътрудници като починалия проф. Петър Горанов, редица сътрудници от Софийския университет, акад. Георги Марков, доцент Валери Колев, да не изброявам всички имена. Така че към този момент нещата си идват на мястото. Но по време на тоталитарния режим тази тематика не беше от най-долюбваните. От една страна, антипатиите към цар Фердинанд като повсеместен провинен надали не. А и самото разбиране Независимост се сблъсква с доктрината „ Брежнев “, с ограничавания ни суверенитет по волята на Съветския съюз и на Варшавския контракт. И през днешния ден в света, считам, няма самостоятелни страни. Никой не е самостоятелен, защото човечеството е една система. Но в последна сметка в 1908 година ние сме посочили решителната си воля за суверенна страна и че никой няма право да се меси във вътрешните ни работи.
Напоследък се чуват гласове Независимостта да бъде оповестена за народен празник. Аз надълбоко почитам това, което се е случило през 1908-а, само че при една такава режисура излиза, че ние до тогава сме били подвластни, което не е правилно. България още от 1878 година поставя поредни старания да бъде самостоятелна и при един Стефан Стамболов ние сме получили тази самостоятелност. Така актът от 1908 година е разумно продължение на Освобождението и на Съединението. Противопоставянето на 3 март, на 6 септември и на 22 септември е нелогично и лишено от здрав разсъдък. Да прибавим, че тази самостоятелност носи на княза купата цар на всички българи. Това значи един безапелационен ангажимент към нашите сънародници в неосвободените български земи. В тогавашните учебници по отечествознание се вземат тези уроци, че не всички българи са получили своята независимост и всеки българин има своя честен дълг и своята духовна обязаност към българските общности в Македония, Молдавия, Болградско, на всички места, където и да се намират. Това е успех на националното мислене в по-глобални мащаби. Тогава това е една увереност, а в този момент към момента е в областта на желанието. Българската страна изключително след Съединението е нация със самочувствие, един от главните играчи на Балканите. Така че ние можем единствено да се поучим от историята.
Силвана Желева
Източник: standartnews.com
КОМЕНТАРИ