Може и да не ви се вярва, но на мен

Може и да не ви се има вяра, само че на мен персонално ми се случи една мистична история, обвързвана с отвъдния „ свят на мъртвите “. След нея най-сетне повярвах в съществуването на задгробния живот и във обстоятелството, че съществуват необикновени информационни канали сред нашите светове.

Това се случи до момента в който бях у дома по майчинство. Нови приятни отговорности и грижи, свързани с раждането на малко дете, нахлуха в живота ми, променяйки го до неразбираемост.

Спомням си, че главата ми непрекъснато беше цялостна с нови хрумвания, свързани с развъждането на бебе.

И внезапно, ненадейно, започнаха да ме навестяват натрапчиви, необикновени мисли.

Тяхната същина бе, че е належащо непременно допустимо най-бързо да помиря брачна половинка си Иван с неговия татко (т.е. с моя тъст). Това обаче надалеч не беше елементарно да се направи.

Факт е, че преди доста време, когато Иван бил още малко момче, татко му напуснал фамилията си и отишъл при друга жена. Отначало сина и бащата поддържали естествени връзки.

Когато обаче Иван пораснал, навърши 14 години, те се скарали. Жестоко. Не знам кой бил отговорен. Но прекъснали връзките си вечно. Иван даже не предложения татко си на сватбата ни.

И по този начин. Заета съм аз из къщи, шетам, пера, грижа се за детето и в главата ми непрестанно изникват разновидности по какъв начин тези двама скарани родственици да се помирят.

Един ден след обяд бебето заспа. Веднага, употребявайки случая, взех решение да подредя огромната купчина изпрано пране. Стоя до ютията и гладя жилетките. В същото време възнамерявам какво да сготвя за вечеря през днешния ден.

И тогава внезапно някакви неразбираеми облици се появяват пред очите ми и и стартират да се оформят в ясна картина. Виждам, като че ли острани, че с Иван с,е в къщата на татко му. Стоим на прага и чакаме.

Вратата се отваря и ни канят да влезем вътре. Следваме татко му в коридора, той сяда на ръба на дивана и ни кани да се присъединим с ръка. Но ние с Иван стоим. Оглеждам се и споделям: „ Е, здравейте! Значи тук живеете! “ И тъстът ми споделя в отговор: „ Аз не пребивавам тук. Вече съм мъртъв! “

След тези думи видението изчезна. И сърцето ми бие мощно, във всички ъгли на тялото ми. Изключих ютията, сложих я на дъската за гладене и си помислих: „ Какво стана преди малко? Как е допустимо? И какво значи всичко това?

Реших да схвана всичко и да си изясня нещата. И разбрах по какъв начин. Обадих се на вуйна Зоя, другарка на майката на Иван. В положителни връзки съм с нея. Говорим си за това-онова и в това време стартирам да запитвам отдалеко за свекъра (тя живее до него на улицата): „ Къде е? Какво прави той? Как е той? “

А вуйна Зоя безусловно ме стъписва: „ Ами по никакъв начин. Той към този момент не е на този свят! Минаха шест месеца, откогато го погребахме. “

И тогава като че ли ме обзе ентусиазъм. Значи, че умрелият тъст се пробва да се свърже със сина си посредством мен. Той желае да отида на гробището по някаква причина.

Вечерта брачният партньор ми се връща от работа. След вечеря му описах за моите натрапчиви мисли и странното привидение и показах догатката си. Честно казано, бях по едно и също време разчувствана и уплашена.

Никога не знаеш за какво мъртвите примамват живи хора в гробището. Иван също в началото беше изрично срещу невероятната ми концепция. Но в последна сметка взехме решение да отидем на гробището.

Отидохме на място идващия уикенд. Там момчетата от траурната организация ни помогнаха: въз основа на приблизителния час на събитието и името на умрелия те предложиха в кой регион е заровен умрелият.

С мъжа ми се приближихме до посоченото място и слязохме от колата. Впуснахме се в разнообразни направления, с цел да намерим бързо стремежи монумент.

Щом направих няколко крачки, като че ли някой незабележим леко ме хвана начело за роклята и ме дръпна в другата посока.

Веднага настръхнах. Но невидимата мощ не ми пусна роклята, а ме води право към една ограда, ситуирана близо до пътя. Запътих се натам. Видях фотография на мъж на паметника и вярното фамилно име под него. Обадих се на брачна половинка си.

Той откликна, а аз незабавно бях „ освободена “ от невидимата мощ. Веднага отидох до нашата кола и се качих в нея.

Иван остана известно време самичък до гроба, въображаемо общуваше с татко си, след това се качи до паметника, докосна го за момент, като че ли се сбогуваше. И без да се обръща той потегли към мен.

След това си тръгнахме.

Покойният ми свекър в никакъв случай повече не ме е тормозил. Явно му е било мъчно в оня свят. Не е можел да отиде там, където е трябвало, до момента в който не подписа мир със сина си.